Определение № 407 от 02.06.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 407 гр. Габрово, 02.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Диян Д. Атанасов като разгледа докладваното от Диян Д. Атанасов Въззивно частно гражданско дело № 20264200500238 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба на „П. К. Б." ЕООД, подадена чрез пълномощник юрк. Е. К., срещу разпореждане на Районен съд - Севлиево по ч. гр. д. № 238/2026 г. в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против П. Р. С. и В. А. Н. за претендираните вземания за главница в размер от 1 709,71 евро; договорно възнаграждение в размер от 1 124,02 евро и мораторна лихва в размер от 544,53 евро.

В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на постановения отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочените суми. Твърди се, че на този етап от производството заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права.

Правомощията по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК са за преценка от заповедния съд дали искането се основава на неравноправна клауза в договора или вероятността да е такава. Извън тази преценка е валидността на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основания нарушение на закона или добрите нрави. Сочи се, че в случая заповедният съд не е извършил правилна преценка на критериите по чл.

143 ЗЗП. Твърди се, че заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, при преценяването на клаузата като неравноправна. Преди сключване на договора на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляра, от който е видно, че дружеството в качеството си на кредитор е предоставило предддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в договора за потребителски кредит. Твърди се, че сключения договор за потребителски кредит отговаря на всички законови изисквания. Навеждат се съображения, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Лихвата за забава е възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Твърди се, че уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР са действителни, поради което процесният договор е изцяло действителен и е породил правни последици и за двете страни. Прави се искане да се 1 отмени разпореждането в обжалваната част и да се постанови издаване на заповед за изпълнение относно отхвърлените вземания. Претендира се и присъждане на направените поделото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно на чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимиран страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

С постановеното разпореждане № 739 от 24.04.2026 г., постановено по ч. гр. д.

№ 424/2026 г. на РС- Севлиево в цялост е отхвърлено заявлението на „П. К. Б."ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против П. Р. С. и В. А. Н., за вземането за сумата от 1709.71 евро главница; 1124.02 евро договорна лихва за периода от 20.02.2024 г. до 06.04.2026 г.; 759.69 евро – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; 878.82 евро – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси; 255.65 евро - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни; 15.34 евро - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; 544.53 евро лихва за забава, както и разноски за юрисконсулско възнаграждение и държавна такса, дължими по договор за потребителски кредит № 40021719659 /29.11.2023 г.

С обжалваното разпореждане заповедният съд приел, че съществува обоснована вероятност, клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, да са неравноправни и да имат за цел единствено заобикаляне на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл.

33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи, формирана както в исковото, така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, РС Севлиево е приел, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка е съобразил Решение от 20.09.2018 г. по дело C448/17 на СЕС. По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи, не могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство. СРС се е позовал на константната практика на СЕС, в която се приема, че правилното посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело С- 1377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., П. К. Б., и др.

Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г., П. К. Б., неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това обстоятелство. Предвид това обстоятелство и разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК смята, че следва да се приеме целият договор за потребителски кредит за недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита. В случая обаче се 2 твърди извършено частично плащане по кредита, а при отхвърляне на заявлението за вземания за такси и услуги, не може да се приеме за установено, че главницата е дължима в претендирания размер, нито да се извърши преизчисляване в заповедното производство, поради което заявлението подлежи на отхвърляне в цялост.

Поради необжалване на разпореждането по отношение на част от претендираните вземания, то е влязло в частта, в която е отхвърлено искането за издаване на заповед по чл. 410 ГПК за сумата 759,69 евро – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; 878,82 евро – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси; 255,65 евро - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни и 15.34 евро - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира следното от правна страна:

Безспорно заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави, изводимо от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, както и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител или обоснованата вероятност за това. Изхождайки от предмета на процесния договор за потребителски кредит и страните по него физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал.

1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговски дейност, следва да се приеме, че се касае за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Съставна част от процесния договора са включените допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси", за които кредитополучателя дължи заплащане на възнаграждение, включено в погасителния план. В случая се касае за допълнителни уговорки по сключения договор за потребителски кредит, доколкото същите са инкорпорирани в него и месечната погасителната вноска включва и парична сума по тези допълнителни услуги. Клаузите за заплащане на възнаграждение по тях противоречат на закона, а именно на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК, тъй като същите по своето естество са разход свързан с усвояване и управление на кредита, който обаче не е включен в ГПР, поради което същите са недействителни.

Включените в процесния договор клаузи и общи условия дават основание да се приеме, че в случая е налице вероятна неравноправност на клаузите за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, за които от наличните данни не може да се изведе, че са договорени индивидуално, като същите е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР като общ разход по кредита, съответно невключването им води до недействителност по чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита. В случая в ГПР съгласно чл. 5 от ОУ няма данни да са включени разходите по допълнителните услуги, което е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Целта на посочената разпоредба е да установи по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и възможност потребителя да направи своя информиран избор. Нарушеното изискване 3 за унифицирано изчисляване на ГПР води до недействителност на целия договор, тъй като касае съществено условие на договора и хипотеза на „заблуждаваща търговска практика" /Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10/. Също така с постановеното Решение от 21.03.2024г. по дело С-714/22 съдът е постановил, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент, като член 10, §2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б „ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

По изложените съображения ОС - Габрово споделя изводите на заповедния съд в обжалваното разпореждане, с което е прието, че договорът за кредит е изцяло недействителен и потребителят следва да заплати само чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на заявлението. За да извърши приспадане между плащанията, извършени въз основа на неравноправните клаузи в договора за потребителски кредит, и непогасената сума по главницата, съдът следва да разполага с информация за размера на извършените от длъжника плащания. Такава информация заявителят не е представил пред районния съд, като и в жалбата си не посочва размера на извършените плащания. Поради това и за настоящата инстанция не е възможно да извърши преценка за дължимостта на претендираната главница, съответно да извърши приспадане на плащанията по неравноправните клаузи от останалата дължима сума по договора, доколкото е възможно по този начин да се стигне до привеждане в изпълнение на неравноправна клауза в договора за кредит.

Предвид изложеното подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено.

Държавната такса в размер на 7,67 евро. по чл. 19 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, се дължи единствено в хипотези на обжалване на разпореждане на съответния районен съд, с което поради констатирано наличие на процесуални недостатъци заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е било разгледано по същество /Определение № 847 от 24.11.2010 г. по ч. т. д. № 716/2010 г, I т. о. на ВКС/. В процесния случай, заявлението на жалбоподателя е разгледано, поради което дължимата държавна такса от него се определя по правилата на чл. 18 от Тарифата, с оглед обжалваемия интерес.