Решение № 400 от 08.11.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 400 гр. Карлово, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20245320100986 по описа за 2024 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът А. И. Д. с ЕГН ********** от град Б., област П., улица „В.“ ***** твърди, че на 29.01.2024 г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № *************, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 600.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 40.90% и годишен процент на разходите – 48.43%.

В глава V от договора „поискани от клиента възможности“ ответникът предоставял допълнителна услуга Ф. - предоставяне право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, за която била договорена цена в размер на 270 лева. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, не заплатил цената по закупената услуга Ф..

Излага подробни правни доводи за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане за допълнителна услуга Ф. - предоставяне право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № *************, сключен с „П.К.Б.“ ЕООД, предвиждаща заплащане на такса в размер на 270 лева за приоритетно разглеждане, наречена в договора „Ф.“, сключен с „П.К.Б.“ ЕООД, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

1

Ответното дружество „П.К.Б.“ ЕООД счита предявения иск за неоснователен. Излага подробни прави съображения за неоснователност на договора. Твърди, че ищецът не е платил нито една вноса по договора за заем.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори и се установява от представения договор, че между страните е сключен договор за потребителски кредит „П.К.Б.“ № ************* от 29.01.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил сумата от 600 лева, която е била усвоена от ищеца. С процесния договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 600 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.90%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.43%. Ищецът се е задължил да върне сумата на 11 месечни погасителни вноски в размер 65.74 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 723.14 лева.

В допълнителната преддоговорна информация, представляваща приложение към СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити е посочено, че за ползването на услугата „Ф.“, която гарантира разглеждане и становище по искането за отпускане на кредит преди кредитоискателите и в рамките на 1 час от постъпването на искането се дължи такса от 270.00 лева.

Видно от съдържанието на процесния договор е уговорено и закупуването на допълнителни услуги „Ф.“ - с възнаграждение за допълнителната услуга от 270.00 лева, като сумата за възнаграждението за допълнителните услуги е разсрочена на равни части, по 54.55 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 1323.14 лева, платимо по 120.29 лева всяка вноска.

Приложени са общите условия към договора, както и погасителния план.

Не се твърди и установява ищецът да е правил плащания по процесния договор-.

Други доказателства от значение по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

2

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на клауза о т договора за потребителски кредит, свързано нарушения на чл. 19 ал.4 от ЗПК, представляващо заобикаляне на закона.

Съдът намира, че договорът е недействителен поради нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.43%, а възнаградителната лихва - 40.90%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 1323.14 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността на закупената допълнителна услуга, по която се дължи възнаграждение за предоставените от ответника на ищеца услуги „Ф.“ в размер на 270.00 лева. В договора е посочено закупуване само на една от двете допълнителни услуги, поради което не става ясно и как е изчислен размера на погасителната вноска от 54.55 лева за тази услуга, доколкото при простото делене на сумата от 270 лева на 11 вноски, размерът на всяка една от тях възлиза на 24.55 лева, а няма данни вотара услуга да е била закупена.

Относно възнаграждението за допълнителна услуга, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в 3 чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Според Общите условия, допълнителната услуга „Ф.“ представлява приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл. 15.1.).

Разпоредбите на чл. 10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.

Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, услугата „Ф.“ представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение. Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 48.43% не отговаря на действителния такъв.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл.

22 от ЗПК във вр.с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД , поради което и искът за прогласяване на недействителността на оснпорената клауза следва да се уважи.

ЗА РАЗНОСКИТЕ:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените по делото разноски.

Следва, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК съдът да осъди ответника да 4 заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50.00 лева за държавна такса по първоначалния иск.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.

За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело ********г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата ***********г. за минималните адвокатски възнаграждения.