Определение № 2149 от 31.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2149 гр. София, 30.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20238002901183 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Община Варна и

„Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, гр. Варна срещу решение № 64 от 27.02.2023 г. по в. т. д. № 573/2022 г. на Варненски апелативен съд.

„Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 934 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 1148/2021 г. на Варненския окръжен съд касаторът е осъден да заплати на Община Варна сумата от 38 044, 01 лв. - непогасен остатък от дължими по договор с изх. № Д12001337ВН/24.10.2012 г., сключен между Община Варна и дружеството ответник, за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, изпълнени с финансиране по ИСПА Мярка 2002/BG/16/P/РЕ/016: „Интегриран воден проект за подобряване на водния сектор на гр. Варна“ и договор с изх. № РД-16-041531/09.03.2016 г. за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, сключен между Асоциация по ВиК на обособена територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, и ответника, такси за заустване на отпадъчни води в повърхностни води, 1 дължими по Разрешение № 23740047/31.03.2014 г., издадено от Басейнова дирекция „Черноморски район“, за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 11.05.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Допускането на касационно обжалване касаторът „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните процесуални въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните при трайно и последователно поддържане на оспорване за недоказаност размера на иска?;

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното си решение да осъществи цялостен и обективен анализ на всички събрани доказателства по делото, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка?“ Твърди, че по въведените въпроси въззивният акт противоречи на практиката на ВКС – решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по гр. д. № 540/2018 г., IV г. о., гр. д. № 2601/2019 г., I т. о., гр. д. № 2253/2020 г., III г. о., гр. д. № 1248/2020 г., III г. о. и гр. д. № 3699/2020 г., IV г. о. и др.

Касаторът Община Варна обжалва въззивния акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД иск за заплащане на сумата от 7006, 44 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 38 044, 01 лв. за периода от 01.04.2017 г. до 23.01.2019 г., с доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

В изложението на основанията за достъп до касация Община Варна формулира следните въпроси: „1. Попада ли в забава страна по договор след получаване на покана/писмо, указващо размера на договореното задължение и съдържащо молба за предприемане на спешни мерки за заплащането му?; 2.

Когато срокът за изпълнение на задължението за плащане е нормативно определен, но не е изрично посочен в договора, страната по договора е поела 2 задължения за заплащане на всички разходи и може да се направи безспорен извод, че към деня на падежа страната е уведомена за конкретния размер и срока за изпълнение, изпада ли същата в забава по смисъла на ЗЗД, съответно – дължи ли обезщетение за неизпълнение?“. Касаторът счита, че първият въведен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, без да се позовава на конкретен акт на ВКС. По отношение на втория въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства, от които се установява, че ответникът нееднократно е бил уведомяван за съществуващото за него задължение.

Касаторите не са депозирали отговор на касационната жалба на насрещната страна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че по силата на сключения между страните по спора договор от 24.10.2012 г. за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, изпълнени с финансиране по ИСПА Мярка 2002/BG/16/P/РЕ/016: „Интегриран воден проект за подобряване на водния сектор на гр. Варна“ ищецът Община Варна, в качеството си на възложител бенефициент на инвестицията по програмата, е възложил на „Водоснабдяване и канализация - Варна“ ООД като оператор на съоръжението, обект на инвестицията, временно управление, поддържане и експлоатация на обекта „Интегриран проект за подобряване на водния сектор на гр. Варна“, състоящ се от посочените в договора подобекти. Установил е, че операторът се е задължил да кандидатства по реда на чл. 79, ал. 2 ЗВ пред Басейнова дирекция – Варна за получаване на разрешително за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти и да превежда на посочената дирекция таксата за заустване. Решаващият състав е посочил, че страните не спорят относно 3 издаването през 2014 г. на разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води № 23740047/31.03.2014 г. от Басейнова дирекция за управление на водите в Черноморски район към МОСВ, по силата на което на Община Варна като собственик на канализационната система на гр. Варна е предоставено право да ползва воден обект: Коригирано дере за дренажни и повърхностни води „Тел дере“ за заустване на отпадъчни води в повърхностни води за експлоатация на „Канализационна система на гр. Варна“, като разрешителното е със срок до 30.04.2019 г. В обжалваното решение е прието, че на 09.03.2016 г. е сключен вторият процесен договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги между Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, като възложител и ответното дружество като оператор, на основание чл. 198п, ал. 1 ЗВ и § 30 от ПЗР на ЗИДЗВ. Отразено е, че съгласно втория договор операторът носи пълна отговорност за изпълнение на изискванията на разрешителните за заустване на отпадъчните води във водни обекти, като се задължава да обезщети визираната асоциация и нейните членове за всички разходи, включително такси и имуществени санкции, понесени от тях във връзка с неизпълнение на задълженията му.

Въззивният съд е намерил, че въпреки поетите задължения ответното дружество е заплатило само частично дължимите от него такси, вкл. и за процесния период 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. В резултат на това за същия период е издаден АУПДВ № 20/21.09.2018 г. на стойност 38 044, 01 лв. непогасен остатък от такса за 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума – 7 006, 44 лв. за периода 01.04.2017 г. – 23.01.2019 г., като сумите по акта са заплатени от ищеца Община Варна на 23.01.2019 г. Приел е, че доколкото собственик на канализационната система е Община Варна, то разрешителното за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води № 23740047/31.03.2014 г. е издадено на нейно име, като в разрешителното е предвидено, че за правото на ползване титулярят на разрешителното заплаща такса за замърсяване за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти. Отчел е, че съгласно процесните договори дейността по стопанисването, поддържането и експлоатацията на ВиК системите и съоръженията, както и предоставянето на ВиК услуги на потребителите срещу заплащане, вкл. и дейността по заустването на отпадъчните води се извършва 4 от ВиК оператора. Решаващият състав е изложил аргументи, че с договорите ответникът ВиК оператор е поел задължението за заплащане на таксата за заустване, като по делото няма спор, той е извършил плащания на част от дължимата за процесния период такса, а за останалата неплатена част на Община Варна е съставен АУПДВ. Според съда, с извършените частични плащания ответникът е признал, че дължи процесната такса, макар и не в посочения в акта размер. По изложените съображения е заключил, че именно ответникът е задължен за заплащане на процесната такса.

По въпроса относно размера на дължимата такса, като е взел предвид препращането в разрешителното за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води, издадено на Община Варна, към тарифа на МС относно определянето на дължимата такса за замърсяване за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти, съставът на апелативния съд е посочил, че методологията за изчисляване на таксата е нормативно регламентирана, като определящо е количеството заустени отпадъчни води, отчетено според показанията на монтирано, работещо и отговарящо на нормативните изисквания разходомерно устройство, в случая на изхода на ПСОВ „Варна“.

Изтъкнал е, че тъй като административният орган е установил дължимото публично вземане с влязъл в сила индивидуален административен акт спрямо задълженото за плащането му лице – Община Варна, ответното дружество има интерес да търси защита по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, но такава не е предприета по делото. С оглед изложеното съдът е счел, че ответникът дължи на ищеца сумата от 38 044, 01 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – претърпени загуби в резултат на неизпълнение на договорното задължение на ответника.

Въззивният съд е намерил иска за заплащане на сумата от 7 006, 44 лв., представляваща обезщетение за забава върху главното задължение за исковия период за неоснователен, тъй като страните не са уговорили падеж на задължението на ответното дружество и за да изпадне то в забава следва да бъде поканено, а по делото не е представена покана от страна на ищеца, която да е надлежно достигнала до ответника.

По касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация - Варна“ ООД:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК 5 предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Двата поставени от касатора въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които са поставени процесуалните му въпроси, за необсъждане на защитните му възражения, че ответникът не е лице, задължено да заплаща процесната такса, че договорът от 2012 г. е прекратен, както и съображенията му за неустановяване на дължимата за исковия период 6 такса по размер. Въззивният акт обективира произнасяне на съда, че задължението на ответника ВиК оператор е с източник процесните договори от 2012 г. и 2016 г., като е направено позоваване и на извършеното от ответника плащане на част от дължимата такса. Налице е обсъждане на чл. 5 от договора от 2012 г. и на предвидените в него две предпоставки за прекратяването на договора - изграждане на Асоциация за ВиК услуги, което се е реализирало през 2009 г., и предоставяне на управлението, поддържането и експлоатацията на обектите по реда на § 30 от ПЗР на ЗИДЗВ за възлагане на дейностите по чл. 198 ЗВ, осъществило се със сключване на процесния договор от 2016 г. Що се отнася до размера на дължимата такса, то следва да се отбележи, че определеният от възраженията на ответника спор касае начина на определяне на таксата, като ответникът е поддържал, че определящо за размера на задължението му следва да бъде фактурираното от него количество вода /въз основа на същото са извършени и частичните плащания на таксата заустване от ответника/, доставено на ползвателите, а не количеството на заустените отпадъчни води, отчетено чрез измервателно устройство.