Решение № 668 от 07.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 668 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20211100509783 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 27.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 52126, по описа на СРС за 2013 г. на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, "Уникредит Булбанк" АД е осъдено да заплати на В. З. М. сумата от 6000 лв., представляваща получена без основание от разликата между заплатената и действително дължимата възнаградителна лихва по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR 72908457/13.10.2008 г. за периода от 29.01.2010 г. до 13.12.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за периода от 13.10.2008 г. до 28.01.2010 г. С решението са отхвърлени предявените от В.

М., ЕТ и КО-"В. М.", С. Е. и М. М. искове с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника "Уникредит Булбанк" АД да заплати на всеки един от ищците сумата от по 6000 лв., представляваща получена без основание от разликата между заплатената и действително дължимата възнаградителна лихва по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR 72908457/13.10.2008 г. за периода от 29.01.2010 г. до 13.12.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането.

Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба, подадена от "Уникредит Булбанк" АД, против решението в частта, в която исковата претенция спрямо ищеца В. М. е уважена. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост на решението за разликата над сума в размер на 1200 лв. до претендирания размер от 6000 лв. с твърдения, че всеки от ищците претендирал при условията на разделност сума в размер на 1200 лв. Излага оплаквания и за неправилност на решението по отношения на цялата уважена исковата претенция.

1

Твърди, че съгласно практиката на ВКС нищожността на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорената лихва в размер, формиран като сбор от БЛП, с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорена надбавка. Съгласно 9.4 и 9.5 от ОУ минималният размер на годишният лихвен процент по кредита не може да бъде по-нисък от размера му, определен към датата на договора за кредит, поради което е поискал и допускане на допълнителна експертиза, която съдът не допуснал поради извършено процесуално нарушение.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна по въззивната жалба чрез адв.В. В., с която изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че решението е недопустимо в частта, в която искът е уважен спрямо В. М. за разликата над сума в размер на 1200 лв. до сума в размер на 6000 лв., поради произнасяне „свръхпетитум“. В случая всеки от ищците е предявил самостоятелен иск /субекивно съединен за разглеждане в едно общо производство/ за заплащане на сума в размер на 6000 лв., представляваща надплатено поради неправилно изчисляване на лихвата по договора за кредит, като са обосновали правото си да получи всеки от тях поотделно посочената сума с твърдения за възникнала активна солидарност, а в случай, че съдът приеме, че няма всеки правото да получи сума в размер на 6000 лв., са поискали съдът да присъди на всеки от тях сума в размер на 1200 лв. Съдът е приел, че по отношение на въззиваемия В. М. са налице предпоставките за уважаване на пълния размер на предявения от него иск от 6000 лв., а по отношение на останалите ищци е приел, че исковите им претенции са неоснователни, поради което не е налице произнасяне извън рамките на заявеното по спора или т.нар. „свръхпетитум“.

Съдът намира, че решението е и правилно, като споделя мотивите, изложени от първоинстанционния съд, като препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, е необходимо да се добави следното:

Безспорно е между страните, а и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че на 13.10.2008 г. е бил сключен договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR 72908457/13.10.2008 г., по силата на който „Уникредит Булбанк“ АД е предоставила на кредитополучателя В. М. кредит в размер на 33 000 евро за текущи нужди с краен срок на погасяване до 15.10.2018 г. На 29.01.2010 г. между страните е сключен анекс № 1 към договора. Съгласно § 1, страните се съгласяват, считано от датата на подписване на анекса, отношенията между тях, възникнали във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит, да бъдат уреждани от този анекс, съдържанието на който заменя напълно и изцяло съдържанието на договора 2 за кредит. В чл.4 от анекса е уговорено, че годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване се променя в размера и условията, както следва: базов лихвен процент, формиран като сбор от едномесечен EURIBOR и премия, определена съгласно Раздел 3, т.9.2. от ОУ + надбавка към базовия лихвен процент. В чл.4.1.б е посочено, че лихвеният процент е в следните размери: от 15.02.2010 г. до 15.07.2010 г.

– 1% фиксиран; от 15.08.2010 г. до 15.10.2028 г. – 11,27 %, формиран от БЛП към 04.01.2010 г. 4,473 % + 6,797 % надбавка към БЛП.

С влязло в сила решение, постановено по гр.д.№ 2541, по описа за 2015 г., на СГС, 13 състав /потвърдено с решение на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2194/18 г., 10 състав/, са признати за нищожни на основание чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД вр.чл.143 и чл.146 от ЗЗП следните клаузи от анекс № 1 от 29.01.2010 г. и ОУ към него:

Чл.4 от анекса в частта, в която се добавя към размера на базовия лихвен процент „премия, определена съгласно раздел 3,т.9.2 от ОУ“‘

Изцяло чл.9.2, 9.6 и 10.05 от ОУ към договора и анекса /отново свързани с добавения компонент „премия“/.

Съгласно чл.297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, поради което съдът е длъжен да приеме, с оглед обявената нищожност на гореицитираните клаузи от сключения между страните анекс, свързани с компонента „премия“ към ГЛП, че в периода от 15.02.2010 г. до 15.07.2010 г. годишният лихвен процент е в размер на 1%, а в периода от 15.08.2010 г. до 15.10.2028 г. се формира единствено от базов лихвен процент, определен от едномесечния EURIBOR + надбавка към БЛП в размер на 6,797 % без компонента „премия“. Неоснователни са оплакванията на въззивника, че в случая клаузата, определяща минимален годишен процент от 11,27 % не била обявена за недействителна, поради което това бил и размерът, който е приложим в отношенията между страните. Размерът на ГЛП, който е изчислен и посочен в анекса, е формиран като краен резултат от размерите на няколко компонента, като единият от тях е „премия“, като в тази част по отношение на компонента „премия“, след като анексът е прогласен за нищожен, размерът на ГЛП за процесния период следва да бъде намален с размера на премията.

Това е и причината съдът да кредитира заключението от 02.10.2023 г. по допуснатата във въззивното производство допълнителна съдебно - счетоводна експертиза само в частта по поставената служебно задача от съда, а именно: „каква е разликата между дължимите суми за лихва /за редовен дълг по т.4 и за просрочие по т.4.2 и т.4.3 от анекса/ без премия и при съобразяване с промените в EURIBOR за периода от 29.01.2010 г. – 13.12.2013 г. и платените суми за лихва помесечно и общо за периода?“, но не и в частта по поставената от въззивника допълнителна задача със същите параметри, но при съобразяване на ГЛП не под 11,27 % за периода от 15.07.2010 г. – 13.12.2013 г.

Заключението в кредитираната част е подробно, обосновано и логично, поради което съдът се позовава на него, за да постанови настоящия съдебен акт. Вещото лице е посочило, че получената разлика между платените суми за възнаградителна лихва върху просрочена главница, преструктурирана лихва и наказателна лихва в размер на 14 446,87 евро и изчислените лихви – възнаградителна лихва върху просрочена главница, преструктурирана лихва и наказателна лихва /10 829,32 евро/ е в размер на 3 617,58 евро, платени повече за лихви. Към заключението в табличен вид /приложение 1 и приложение 2/ са посочени отделните компоненти по лихвените проценти, като в 3 колона 13 е посочен ГЛП без премия /начислена от банката в размер на 4 % за процесния период/.

Неоснователно е позоваването от въззивника на клаузата на § 5 от анекса, според която дължимите от банката суми, установени по размер са без право на оспорване и позоваване на плащания, предхождащи последния погасителен план, доколкото както вече бе посочено, със съдебно решение част от клаузите, които определят начина на формиране от банката на дължимите суми /ГЛП с включена премия/ са признати за нищожни, отделно от това предварителен отказ от права е недействителен и винаги страната може да поиска съдебното им установяване.

С оглед правилността на първоинстанционното решение, съдът намира, че същото следва да бъде изцяло потвърдено.

С оглед изхода на спора, право на разноски има само въззиваемият. Същият е поискал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като е представил договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че е платена в полза на адв.В. сума в размер на 1000 лв. за процесуално представителство. Същевременно е видно и че сумата е заплатена от всичките петима ищци, като няма данни каква част от сумата е отнесена за процесуалното представителство на всеки един от ищците, поради което съдът намира, че всеки от тях е заплатил поравно в полза на адв.В. сума в размер на 200 лв. за процесуално представителство във въззивното производство. В случая се обжалва решението на първоинстанционния съд само в частта, в която е уважена претенцията на В. М., поради което следва да се присъдят разноски единствено на този въззиваем в размер на 200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Такава мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 27.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 52126, по описа на СРС за 2013 г., 36 състав.

ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: 831919536 да заплати на В. З. М., ЕГН: ********** сума в размер на 200 лв. – разноски в настоящото производство за заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4