Протокол № 212 от 23.10.2023, Апелативен съд - Пловдив

ПРОТОКОЛ

№ 212 гр. П., 20.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова

Сложи за разглеждане докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20235000500435 по описа за 2023 година.

На именното повикване в 10:55 часа се явиха:

Жалбоподател М.и., редовно призован, явява се адвокат А.М.И., преупълномощен от адвокат К. П. Р..

Ответник Община П., редовно призована, за нея се явяват адвокатите Б.

А. С. и адвокат Я..

СТАНОВИЩА ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

Адв. И.: Да се даде ход на делото.

Адв. С.: Да се даде ход на делото.

Адв. Я.: Да се даде ход на делото.

Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№263709/12.07.2023 г. от М.и., със седалище гр. С., ул. „Б.М.“ № 27 против Решение № 260030/20.06.2023 г., постановено по гр. дело № 32/2013 г. по описа на П.ския 1 окръжен съд, с което се отхвърлят като неоснователни предявените от М.и. със седалище гр. С., ул. „Б.М.“ № 27, против Община П., с адрес гр. П., пл.

С.С.“ № 1, искове с правно основание чл.108 ЗС във вр.§5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за признаване за установено, че ищецът е собственик и осъждане на ответника да предаде владението върху следните недвижими имоти: - ПИ с идентификатор ... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш.с.” № 179, състоящ се от 1159 кв.м., застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 86, кв.21 /408/, парцел V, заедно с построените в него сгради – сграда № 1 – стара турска баня с идентификатор ....1 със застроена площ 860 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за битови услуги, и сграда № 2 с идентификатор ....2 със застроена площ 64 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – селскостопанска сграда, при съседи на ПИ: .... с административен адрес: гр. П., бул. „Ц..” № 50, състоящ се от 1249 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 110, кв.21 /413/, парцел ХІХ-110, заедно с построените в него сгради: сграда № 1 с идентификатор ... и застроена площ 458 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за образование, сграда № 2 с идентификатор ... и застроена площ от 34 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, 1 сграда № 3 с идентификатор ... със застроена площ 13 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, сграда № 4 с идентификатор .... със застроена площ 35 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда и сграда № 5 с идентификатор ...... със застроена площ 29 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – сграда за битови услуги при граници на ПИ: .... , находящ се в гр. П., състоящ се от 32 703 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – гробищен парк, заедно с построените в него сгради: сграда № с идентификатор 5... и застроена площ от 74 кв.м., брой етажи – 1, и предназначение – култова, религиозна сграда, сграда № 2 с идентификатор ... и застроена площ от 52 кв.м. брой етажи – 1 и предназначение – култува, религиозна сграда и сграда № 4 с идентификатор ..4 и застроена площ 77 кв.м.

, брой етажи – 1 и предназначение – друг вид сграда за обитаване при което сгради 1 и 2 са с административен адрес бул.”Ш.с.”, а сграда № 4 е с 2 административен адрес бул. „И.” при граници на ПИ: ... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш.с.” № 125, състоящ се целия от 5542 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 63, кв.22 /410/, парцел І – ОНС при съседи: ...., КАТО се осъжда М.и. със седалище гр. С., ул. „Б.М.“ № 27, да заплати на Община П., с адрес гр. П., пл.

С.С.“ № 1, сумата от 43 450 лв. /четиридесет и три хиляди четиристотин и петдесет лева/, разноски за производството по гр. дело № 32/ 2013г. по описа на Окръжен съд – П.. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушения на материалния закон. В жалбата се посочва, че за да постанови решение в горепосочения смисъл, съставът на първостепенния съд е изложил практически само два довода, единият от които се отнася до твърдения, каквито ищцовата страна не е поддържала.

Първият правен извод, мотивирал първоинстанционният съд да отхвърли исковете, се заключава до това, че ищецът- въззивник не бил представил доказателства, от които да е видно как и кога, в смисъл по силата на какъв придобивен способ, в неговия имуществен кръг е преминало или възникнало правото на собственост върху процесиите имоти, но способ, признат от законите, действащи към момента на утвърждаването от Цар Борис III на устава на изповеданието-въззивник, т. е. 26.06.1919 г. В контекста на този извод било и заключението на първоинстанционния съд, че ответникът успешно е оспорил придобивния способ давност, повдигнат обаче само във връзка с имота на ул. „Х.К.“ № 18, т. е. имота по т. 4. от петитума на исковата молба; В същия контекст било и заключението на окръжния съд, че по делото не е представен изисквания от § 175 от Устав 1919, в шестмесечен срок от обнародването му в ДВ, списък на всички вакъфски имоти в Царството, както и списък на свещенослужителите при джамиите и другите молитвени домове, изготвени от главния мюфтия и представени от него на Министерство на външните работи и изповеданията, поради което следвало, че „процесните вакъфи не са вакъфи“.

Вторият довод на първоинстанционния съд се отнасял до това, че т. нар.

„Споразумение по вакъфския въпрос“ няма правната характеристика на придобивен способ. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила. В 3 тази връзка, се посочва, че първоинстанционният съд се е задоволил само да маркира нормативните актове, отнасящи се до устройството, управлението и имуществените права на изповеданието-въззивник, както и да цитира два от текстовете на Устав 1919 - § 168 и § 175, както и един текст от Привременните правила на Княз Александър Батенберг, който обаче се отнася до мюсюлманската вероизповедна община, но не и за правата на собственост на такава община. Тези нормативни актове, т. е. Привременните правила на Княз Александър Батенберг, Временните правила на Княз Фердинанд и Устав 1919 на Цар Борис III, както и доводите на ищцовата страна, свързани с тяхното значение за спорните права на собственост, са останали необсъдени от състава на ОС-П., което съставлява съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 236, ал. 2 ГПК; В тази връзка, се поддържа, че и правилата, а преди тях и привременните правила, и Устав 1919 г., по правната си природа са нормативни актове, тъй като са одобрени с владетелски укази. Това следва от обстоятелството, че на княза/царя принадлежи, при все и неизключително, както законодателната, така и изпълнителната власт в княжеството/царството. В тази насока, жалбоподателят моли да се имат предвид следните текстове на Търновската конституция (отм.): Чл. 9 от Търновската конституция (отм.), който гласи, че:

„Законодателната власт принадлежи на Князя и народното представителство.“ Уточнява се, че след изменението през 1911 г. на Търновската конституция, думата „Князя“ е заменена с владетелската титла „Царя“. Посочва се още, че на владетеля е принадлежала и изпълнителна власт, в която насока следва да се има предвид разпоредбата на чл. 12 от Търновската конституция, според която: 3 „Испълнителната власт принадлежи Князю (Царю); всите органи на тая власт действат от негово име и под негов върховен надзор.“ Предвид така изложеното, се поддържа, че не може да не се приеме това, че правото на собственост върху вакъфите, а от там и владението им, е признато по силата на закон. Съответно, че то е признато в лицето на мюсюлманската религиозна общност, организирана по силата на същите нормативни актове в едно изповедание и в местните негови поделения, не само религиозни такива, но и религиозно-просветни и социалноблаготворителни. Във връзка с гореизложеното, се излагат се съображения, че би следвало да се цени и действието на няколко текста от регламентацията във връзка с някогашните МВО и техния статут, съдържаща се във „Временни правила за духовното 4 управление на мюслюманите” от 1895 г. (по-нататък само „Правила”) - вж. чл. 14, чл. 21, чл. 22, ал. 3, чл. 25, чл. 28 и чл. 32 (но особено чл. 21 и чл. 22, ал. 3), с които уредено това, че джамиите и въобще вакъфите са собственост на съответната мюсюлманска вероизповедна община, която управлява и стопанисва тези имоти, събира приходите от тях, отчита ги по надлежен начин и пр. Така например, според чл. 21, изр. 1 от Правилата, след избиране и утвърждаване, всяко настоятелство трябва да приеме всичките принадлежности и имоти на джамиите и другите богоугодни заведения с означение на приходите от тях, а според чл. 22, ал. 3: „За купуването, продаването или заменявание джамийски имоти, настоятелствата са длъжни да правят мотивирано постановление и да изискват чрез мюфтията предварително разрешение от Министерство на Външните Работи и Исповеданията”. Въз основна на горното, от жалбоподателя се прави извод, че щом от името на МВО техните настоятелства продават и заменят джамийските имоти, т. е. се разпореждат с тях, ще трябва да се приеме, че на тези вероизповедни общини принадлежи вещното правомощие на разпореждане с недвижими имоти, което правомощие е част от правото на собственост, т. е. още един, и то по- ранен нормативен акт, който признава МВО за собственик на джамийските имоти. В Контекста на казаното от нас по-горе, според жалбоподателя се налага анализ и на един текст от „Привременни правила за духовното управление на християните, на мюслюманите и на евреите”, одобрени с указ на княз Александър Батенберг, обнародван в ДВ, бр. 56/09.07.1880 г. В § 27 на Привременните правила се дава дефиницията за мюсюлманска вероизповедна община, като се казва, че:

„Всички жители на къщите, които ходят на джамия, се считат за енория на тая джамия”. Според жалбоподателя, от този текст става ясно, че джамията, еднакво на църквата, е духовна институция, а сгради са черквата, респ. месджида като мюсюлмански молитвен дом. В тази връзка, жалбоподателят излага съображения, че щом джамията е духовна институция, правнотехническият термин „джамийски имоти“, употребен в чл. 22, ал. 3 на Временните правила от 1895 г., следва да се разбира не само като богуслужебна сграда, а и като всякакви недвижими имоти, собственост на тази духовна институция, която в крайна сметка получава нормативното название мюсюлманска вероизповедна община.

По-нататък в жалбата се посочва, че все във връзка с поддържаната от 5 ищеца теза за „произхода“ на правото на собственост, следва да се разгледа и прякото действие на Берлинския договор от 1878 г., който третира заварените от подписването му имоти, както на частните лица от мюсюлманско вероизповедание, така и принадлежащи на тази конфесионална общност, относимо преди всичко за старите турски гробища в гр. П., съществуващи още от началото на XIX век. Визира се новелата на чл. 12 от договора, която запазва правата на собственост, както на частните лица турци и такива от други изповедания, така и на мюсюлманските духовни фондации, т. е. на вакъфите, заварени от този междудържавен правен акт, а такъв са поне старите турски гробища в гр. П.. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е необосновано, тъй като почива на правни изводи, които не се подкрепят от събраните по делото доказателства, като освен това, към възраженията на ответната община са добавени и такива, които никога не са били повдигани. По въпроса за давността, в жалбата се посочва, че най-малкото от 26.06.1919 г., а в действителност още от м. септември 1895 г., когато е обнародван указа на Княз Фердинанд за одобряване на неговите Временни правила, са признати правата на собственост/владение върху джамийските имоти, а данните за владеенето на процесиите четири имота са до края на 40-те, края на 50-те и края на 60-те години на ХХ-и век, от което следва, че в течение на периоди от повече от 20 години, установени като крайни моменти, някогашната МВО, гр. П., е владяла тези имоти явно, спокойно и без прекъсване, а който е владял в дадени крайни моменти се приема, че е владял и между тях. Твърди се, че в случая, ответникътвъззиваем въобще не е оспорил, че праводателят на М.и. не е владял в някой междинен период с продължителност повече от шест месеца.