Решение № 282 от 28.10.2021, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 282 гр. Русе, 28.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Галина Магардичиян

Боян Войков при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело № 20214500500566 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор при Районна прокуратура – Русе Д.П., против Решение № 260449/04.06.2021 г. по гр.д. № 226/2020 г. на РС – Русе в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди във връзка с водено наказателно производство за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1 и пр. 2, т. 1, вр. ал. 2 и ал.

1 НК, по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК и по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3 и т. 7, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал.

1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК, прекратено с Определение № 60/16.01.2015 г. по Н.О.Х.Д. № 843/2014 г., в сила от 16.01.2015 г., по описа на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2015 г. до окончателното ѝ изплащане.

1

Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно.

В тежест на ищеца било да докаже наличието на твърдените неимуществени вреди, тяхната непосредствена връзка с незаконосъобразните актове или действия, респективно бездействия, на правозащитните органи на държавата, както и техния размер. Според ищеца статусът му на обвиняем, който продължил близо пет години, му попречил да започне работа на трудов договор. Твърдял, че за него настъпили отрицателни последици в емоционален, социален, професионален и здравословен план, изразяващи се в стрес, напрежение, безпокойство, страх, физическа болка, психическо и емоционално страдание, негативни изменения на личността. Въпреки това ищецът не представил доказателства за съществуването на пряка причинноследствена връзка между воденото наказателно производство и твърдените вреди. Видно от справката му за съдимост в периода от 1995 г. до 2018 г. по отношение на ищеца във връзка с извършени от него престъпления от общ характер били постановени близо 17 присъди, 12 от които влезли в сила преди датата на образуване на наказателното производство, водено от Специализираната прокуратура, като в повечето от тях той изтърпявал наказания „лишаване от свобода“, които явно не оказали възпитателен и възпиращ ефект. В периода на провеждане на конкретното наказателно производство ищецът имал процесуално качество на обвиняем, както и на подсъдим по още три наказателни производства – НОХД № 470/2013 г. на РС – Велико Търново, НОХД № 1023/2013 г. на РС – Плевен и НОХД № 2087/2014 г. на РС – Русе, които приключили с осъдителни присъди, с едната от които отново му било наложено наказание „лишаване от свобода“. В периода след 16.01.2015 г. спрямо ищеца били постановени още две осъдителни присъди, едната от които по НОХД № 49/2018 г. на РС – Русе, с която му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години и шест месеца, изтърпяно, считано от задържането му под стража, от 14.11.2017 г. до 10.01.2020 г. Това имало за цел да покаже, че било невъзможно да се разграничи и конкретизира какви негативни преживявания, в какъв обем и в какъв момент били причинени на ищеца във връзка с наказателното производство, за прекратяването на което иска обезщетение. В хода на воденото от Специализираната прокуратура наказателно производство спрямо ищеца не било осъществявано въздействие с висок интензитет. Освен предприетите през 2010 г. процесуално следствени 2 действия спрямо ищеца, изразяващи се в привличането му в качеството на обвиняем и разпит, впоследствие такива били осъществени през 2013 г., а именно ново предявяване на обвинение и на материалите по разследването.

От доказателствата по делото не се установявала информация относно воденото наказателно производство да е била разпространявана чрез медии или други средства за комуникация, с посочване имената на ищеца, като дори при наличие на такива публикации Прокуратурата не следвало да носи отговорност, защото липсвало данни провежданото от нея разследване да е било разгласявано от нея или с нейното знание и съгласие. Поради това не би могло да се направи извод за непосредствена и доказана обусловеност на невъзможността за започване на работа от наказателното производство, още повече при липсата на доказателства ищецът да е проявявал инициатива в тази насока и да е получил откази от избрани от него работодатели. Не били ангажирани доказателства от страна на ищеца за обективно засегнат авторитет и достойнство, сътресения в личен аспект, промяна в семейно и социално отношение, които да са били пряка последица от воденото срещу него наказателно производство. Определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. не съответствало на критериите за справедливост. Паричното обезщетение за морални вреди следвало да съответства на необходимото за преодоляването им и ни би било проява на справедливост, а на дисхармония, ако бъде определено парично обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Налице била хипотезата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ – увреждането било причинено по изключителна вина на пострадалия. Алтернативно била налице хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ – ищецът е допринесъл за увреждането и присъденото му обезщетение следвало да се намали като неоснователно завишен. В настоящия случай се касаело за лице, което било многократно осъждано за извършване на престъпления от общ характер и изтърпявало наказание „лишаване от свобода“ , с оглед на което можело да се приеме, че нивото на душевни притеснения и негативни изживявания било занижено, като това обосновавало обезщетение в значително по-нисък размер от определения от съда 6 000 лв. По отношение на присъденото обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от датата на прекратяване на наказателното производство 16.01.2015 г. намира същата за погасена по давност за периода до 2017 г., тъй като искът е предявен през 2020 г. и са изминали повече от три 3 години от датата на прекратяване на наказателното производство. Моли за отмяната на решението в обжалваната част, като вместо това да бъде постановено ново, с искът да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемата страна Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, представлявана пред районния съд от адв. З.З. от АК – Русе, със съдебен адрес гр. Русе, ул.

„Александровска“ № 100, в законоустановения двуседмичен срок не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, но недопустимо в частта, с която районният съд е осъдил ответника да заплати и обезщетение в размер на законната лихва от 16.01.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението за неимуществени вреди. В исковата молба не е направено искане за присъждане на такова обезщетение, но въпреки това районният съд е разгледал, обсъдил в мотивите си въпроса за дължимостта на обезщетението за забава и е отразил формираната своя воля в диспозитива на съдебното решение. Първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на спора и в тази част решението е недопустимо, поради което следва да се обезсили.

Решението е допустимо в останалата му обжалвана част.

Разгледана по същество, въззивната жалба се явява ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

От приложеното ДП № 173/2013 г. на НСлС, Том 3, се установява, че с Постановление от 18.11.2010 г. на прокурор при СГП, предявено на ищеца Р. на 19.11.2010 г. в 01,00 ч, същият е бил привлечен в качеството му на обвиняем за следните престъпления: чл. 321, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, т. 1, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, и по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1. На 18.11.2010 г., в 07,50 ч в гр. Плевен, ищецът е бил задържан със Заповед за задържане на лице на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 4

ЗМВР. Впоследствие с Постановление от 19.11.2010 г. на прокурор при СГП Р. е бил задържан на основание чл. 64, ал. 2 НПК за срок от 72 часа – от 19.11.2010 г. до 22.11.2010 (в самото Постановление е допусната явна фактическа грешка по отношение на годината, като е изписано 2011 г.) . От приложените на л. 21 и л. 31 в Том 11 от горецитираното ДП става ясно, че на 24.11.2010 са извършени две разпознавания във връзка с наказателното производство, в които ищецът е участвал като едно от лицата за разпознаване.

По делото няма приложени доказателства каква мярка за неотклонение е била взета спрямо ищеца по време на наказателното преследване. Единствена информация за това ни дава приложеното на л. 20 от делото на районния съд писмено доказателство – писмо от Специализираната прокуратура, в което се посочва, че от 18.11.2010 г. ищецът е бил задържан под стража и освободен след 45 дни по здравословни причини. Сочи се, че след това по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 1 000 лв. Такива доказателства обаче не се намериха в приложеното наказателно дело, по което ищецът е бил обвиняем. В последствие, за прецизиране на обвинението, на 29.03.2013 г. и на 08.08.2013 г. били извършени нови привличания на ищеца в качеството на обвиняем по ДП № 173/2013 г. на НСлС, докато делото все още е било под надзора на СГП. По приложените материали от наказателното производство няма други доказателства за извършени следствени действия спрямо ищеца, негово участие в такива, както и други актове, които по някакъв начин да го засягат. След извършените през 2013 г. нови привличания на ищеца като обвиняем единственият постановен акт, който го засяга, се явява Определение № 60/16.01.2015 г. по НОХД № 843/2014 г. на Специализирания наказателен съд, с което наказателното производство спрямо ищеца е било прекратено на основание 369, ал. 4 НПК.

По делото са приложени 5 бр. епикризи от СБАЛЛС – Ловеч, „УМБАЛ – БУРГАС“ АД и „УМБАЛ – РУСЕ“ АД, които отразяват здравословното състояние на ищеца две и повече години след прекратяването на наказателното производство, а ищецът не е обосновал причинно-следствената връзка на същите с реализираното против него наказателно преследване за период от малко повече от четири години. На следващо място, видно и от приложената справка за съдимост на ищеца Р. същият е бил осъждан многократно за престъпления от общ характер – кражби, грабежи, 5 изнасилване, разпространение на наркотици, лъжесвидетелстване и др., като от справката става ясно, че за периода, за който се отнасят представените от ищеца медицински документи, срещу него е било образувано поне едно наказателно производство – това по НОХД № 49/2018 г. на ОС – Русе, приключило със споразумение на 13.02.2018 г., по което ищецът дори е и бил задържан, считано от 14.11.2017 г., което е отразено и в Удостоверение № 385/2018 г., издадено от началника на Затвора – гр. Бургас. Това се потвърждава и от издадената на 14.12.2017 г. епикриза от СБАЛЛС – Ловеч, т.е. от болница, в която постъпват на лечение само лишени от свобода и задържани под стража. От тази доказателствена информация не може да се заключи по категоричен начин, че твърдените от ищеца в исковата молба болки, страдания, а в депозираното от него преди връчването на отговора на исковата молба на ответника писмено изявление от 19.08.2020 г., и отключена епилепсия, за което заболяване всъщност са и издадените епикризи, са в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство по ДП № 173/13 г. по описа на НСлС (пр. пр. № 345/14 г. по описа на СП и пр.пр. № 5484/2010 г. по описа на СГП), тъй като, от една страна, това заболяване се е проявило преди повече от две години след прекратяването му, а от друга страна съдът не разполага със специални знания, за да установи дали същото може да се прояви вследствие на воден срещу ищеца наказателен процес или при упражняване на мерки за процесуална принуда с различен интензитет.