Решение № 4752 от 05.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4752 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330101270 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26 ЗЗД.

В исковата молба от Е. Е. Ф. срещу „Фератум България“ ЕООД се твърди, че между ищцата и ответното дружество, в качеството му на заемодател, бил подписан договор за потребителски кредит № *****/17.04.2024г. Била предоставена заемна сума в размер на 1800 лв., при уговорена възнаградителна лихва от 23 %, ГПР бил 49.11 %. По силата на чл.5 заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Фератум банк. Бил сключен и договор за поръчителство с „Мултитюд Банк“, от който било видно, че било дължимо възнаграждение в размер на 1764 лв., дължимо разсрочено на 12 месечни вноски. Ищцата изплатила изцяло задълженията си по договора за кредит и по договора за поръчителство.

Твърди, че процесните договори били нищожни. Договорът за потребителски кредит нарушавал изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК, във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ГПК. В договора били посочени абсолютни стойности на лихвен процент и ГПР, но липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР. Не ставало ясно как стойността на лихвения процент се съотнасяла към ГПР по договора. Освен това в ГПР следвало да се включи таксата за осигуряване на поръчителство, като записването на ГПР, който не е реално прилаганият, представлявало заблуждаваща търговска практика и създавало неравноправност между страните. Кредиторът бил нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 ЗПК. Освен това в съдържанието на договора липсвала информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение, каквото било изискването на чл.11, ал.1, 1 т.20 от ЗПК. Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на ал.6 на чл.29 ЗПК увреждало интересите му. В договора не били включени условията за прилагането на лихвения процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК и водило до недействителност на договора. Поради това е направено искане за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № *****/17.04.2024г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Излага съображения за неоснователност на иска за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ***** от 17.04.2024г. Твърдението на ищеца, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) било задължително условие за скючване на договора за кредит било неоснователно, тъй като кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този предложен от кредитора. Иковете за нищожност на договора за поръчителство били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна, а именно - Мултитуюд Банк, което било самостоятелно юридическо лице. Договорът за гаранция било отделно облигационно отношение, по което ответникът бил страна. Ищецът не бил въведен в заблуждение, тъй като му била предоставена преддоговорна информация и той бил наясно с условията на договора. Твърденията за нарушаване на чл. 143 от ЗЗП също били неоснователни, тъй като в чл.5 от догорова била посочена опция за поръчител, без задължение за сключване. Нямало нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, защото договорът за гаранция бил възмездна услуга, а разходът за нея не се включвал в ГПР, понеже услугата не била задължителна. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор № ***** от 17.04.2024г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и Е. Е. Ф., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, по силата на който е отпуснат кредит в размер на 1800 лв., при годишен лихвен процент – 23.00 %. Представена е преддоговорна информация, както и договор за гаранция /поръчителство/ между Е. Е. Ф. и „Мултитюд Банк“.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор № ***** от 17.04.2024г., по силата на който е предоставена на ищеца в заем сумата от 1800 лв. Срокът на заема е 12 месеца, с първа падежна дата 17.05.2024г. Според представения от дружеството договор, лихвеният процент е 23 %, а ГПР е 49,11 %. В чл. 5 от договора за кредит е предвидено обезпечаване с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството, като с одобряване на обезпечението от страна на дружеството, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. По делото не се спори, че между ищеца – кредитополучател и Multitude Bank е сключен договор за поръчителство от 17.04.2024г., доколкото с отговора на исковата молба ответното дружество заявява, че договорът за гаранция е отделно облигационно 2 правоотношение, като ищецът сам е избрал Multitude Bank като поръчител в електронния формуляр, както и че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай и съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита.

С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че договорът за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. ГПР включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая в представения договор е предвиден ГПР – 49.11 %, който не съответства на действително приложения в кредитното правоотношение, само на което основание следва да се приеме, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит. Дори и да се приеме, че ищецът е бил наясно, че сключва договора при ГПР от 49.11 % , то не се установява каква е общата стойност на задълженията след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител.

Възнаграждението по договора за поръчителство, макар и формално да не се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. Освен това, съдът не възприема направеното с отговора на исковата молба възражение, че включването на клаузата на чл.5 е следствие направения избор от ищеца в рамките на преддоговорните задължения. Обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит, като изборът 3 на ищецът в тази насока се е свеждал до това дали поръчителят да бъде посоченият от кредитодателя такъв или избрано от него лице. Следователно разходът - дължимото на гаранта възнаграждение по сключения между кредитополучателя и него договор за поръчителство е следвало да бъде включено при определянето на общото задължение по кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на кредита.

В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - поръчител, различно от кредитодателя, по друг договор, но който договор е пряко свързан с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, възнаграждението следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. Установява се обаче, че в съдържанието на процесния договор за кредит, не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не е включено възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита.

Таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ по договора за гаранция възлиза на 1764 лв., а като обща сума за връщане по договора за кредит и СЕФ е посочена сумата от 2214 лв., включваща главница в размер на 1800 лв. и лихва в размер на 414 лв. При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че при сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция в чл.5 от същия, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това съдът намира, че процесният договор за предоставяне на потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото и предвид освобождаването на ищцата от внасяне на държавна такса, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд Пловдив сумата от 88.56 лв. В производството ищцата е представлявана от адвокат, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие, поради което съдът намира, че в полза на ЕАД Е. И. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер от 250 лв. и 50 лв. ДДС, или сума в общ размер от 300 лв., при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелствата, че по делото е проведено едно съдебно заседание, със събиране единствено на писмени доказателства.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Е. Е. Ф., ЕГН ********** 4 от ***** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Александър Малинов” № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, че сключеният помежду им договор № ***** за предоставяне на потребителски кредит от 17.04.2024г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.