Решение № 397 от 22.11.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 397 гр. **, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – **, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Румяна Ат. Танева Въззивно търговско дело № 20245501000463 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба подадена от Агенция за събиране на вземания ЕАД против решение № 59/14.06.2024г., постановено по гр.д. № 543/2023г. на Районен съд-***, с което е отхвърлен изцяло предявения от Агенция за събиране на вземания ЕАД установителен иск срещу И. Ю. И..

Считат, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и поради това същото е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни съображения. Молят съда да отмени изцяло обжалваното решение и да се произнесе по същество на спора. Моли да им бъдат присъдени направените в хода на настоящето производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. В случай, че съдът приеме, че е доказано извършването на разноски от насрещната страна и същите са в размер над минималния адвокатски хонорар, правят възражение за прекомерност и молят съда да намали същите .

В законоустановения срок е постъпил отговор от И. Ю. И. от гр.***, чрез адв.Н. А., с който моли съда да остави подадената въззивна жалба от Агенция 1 за събиране на вземания ЕАД без уважение, като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Окръжен съд – гр. **, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК.

Ищецът „*** моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на И. Ю. И. от гр.***, че дължи на ищеца сумите, за които е издадена Заповед по чл. 410 от ГПК № 206/21.08.2023 г., по ч.гр.дело № 371/2023 г. по описа на Районен съд – ***, а именно: сумата от 1500,00 лв.

/хиляда и петстотин лева/ – главница по договор за потребителски кредит № 398193/30.10.2020 г., 349,44 лв. /триста четиридесет и девет лева и 44 стотинки/ – договорна лихва за периода от 30.11.2020 г. до 30.10.2021 г., 292,64лв. /двеста деветдесет и два лева и 64 стотинки/ – обезщетение за забава за периода от 01.12.2020 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 31.08.2023 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 31.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Претендират се разноски в първоинстанционното и заповедното производство.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който навеждат твърдения за недействителност договора за кредит, като счита, че дължи единствено главницата по кредита.

Окръжен съд – гр. **, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

По делото не е спорно, че между „** гр. ** и ответника И. Ю. И. е сключен договор за потребителски кредит № 398193 от 30.10.2020 г., по силата на който „** като кредитор, предоставил на ответника, като потребител, кредит в размер на 1500 лв., със срок на погасяване – до 30.10.2021 г., а кредитополучателят поел задължение да погаси кредита на 12 месечни погасителни вноски от по 154,12 лв. – при одобрено обезпечение и 2

289,17 лв. – без одобрено обезпечение, при ГПР 49 % и лихвен процент 40,54%. Към договора са приложени погасителен план, Общи условия за договора за кредит и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК.

На 19.10.2022 г. е подписан Договор за продажба и прехвърляне на вземания, с който на основание чл. 99 от ЗЗД ** прехвърля на „*** свои вземания по кредити, между които процесното вземане по Договор за потребителски кредит № 398193 от 30.10.2020 г.

Общите условия на „** приложими към договори за потребителски кредит съдържат изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.

В изпълнение на разпоредбата на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД от името на ** до длъжника е изпратено уведомително писмо с изх. № УПЦП-П-АТФ/398193 от дата 19.10.2022 г., изпратено с известие за доставяне от страна на ищеца, в качеството му на пълномощник на цедента. По делото не са представени доказателства, че горепосоченото уведомление е достигнало до знанието на ответника преди образуване на съдебното производство. Същото уведомление е приложено към исковата молба.

Видно от приложеното ч. гр. д. № 371/2023 г. по описа на Районен съд – ***, за процесните суми е издадена Заповед по чл. 410 от ГПК № 206/21.08.2023 г. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК срещу Заповедта е подадено възражение от длъжника /ответника/, обуславящо допустимостта на предявения установителен иск за вземанията, предмет на Заповедта.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

В настоящия случай, ответникът не възразява срещу дължимостта на предоставената по процесния договор за заем сума от 1500 лв. /главница/ и срещу обвързващата сила на сключения на 30.10.2020 г. договор за предоставяне на кредит относно главницата от 1 500 лв., т.е. признава 3 вземането и условията за връщането й на заемодателя.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания, за които съдът следи служебно, води до настъпването на тази недействителност, като в този случай заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Видно от процесния договор за потребителски заем, формално фигурира размерът на ГПР – 40,54 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР така, както те са описани в разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Не е ясна методиката на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.

С процесния договор за кредит е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение, която се плаща разсрочено във времето. Същата представлява 4 скрит разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Освен това, преценено съобразно множеството изисквания и изключително краткия срок за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, същото е трудно изпълнимо за потребителя. Еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и би създал значителни затруднения за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поне двама поръчители, по отношение на които са посочени редица трудно изпълними критерии, относно които следва да се представят доказателства в същия този срок, така и по отношение на безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. От процесния договор се установява, че неустойката за непредоставяне на обезпечение санкционира неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължение, различно от главното /да върне заетата сума/, като същътата се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.

Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Следва да се отбележи, че размерът на неустойката, която санкционира неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, надхвърля този на заетата сума.

Процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 10а ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, в случай че договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение 5 на неговото задължение. В настоящия случай уведомлението за прехвърлянето на вземанията е приложено към исковата молба на цесионера, поради което следва да се приеме, че е достигнало до длъжника И. Ю. И. и следователно цесията е надлежно съобщена, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявения от ** за признаване за установено съществуването на вземането на ** срещу И. Ю. И. за сумата от 1500,00лв. /хиляда и петстотин лева/ – главница по договор за потребителски кредит № 398193/30.10.2020г.

По отговорността за разноски:

По разноските по ч.гр.д. № 371/2023 г. на Районен съд – Гълобово.

С решението по установителния иск съдът се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

От представените по делото доказателства се установява, че „** са направили разноски за държавна такса в размер на 42,84 лв. Претендира се юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

С оглед изхода по делото И. Ю. И. следва да заплати на „** направените в заповедното производство разноски в размер на 29,98 лв за държавна такса и 35 лв. - юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.

По разноските за първоинстанционното производство.

Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 42,84 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.

С оглед изхода на делото И. Ю. И. следва да заплати на „** направените в пълноинстанционното производство разноски в размер на 29,98 лв за държавна такса и 245 лв. - юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.