Решение № 4563 от 11.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4563 гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100513536 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх. № 288380/16.10.2023г., подадена от ответника в първоинстанционното производство С. П. М., чрез адв. П. Х., срещу Решение № 15691/29.09.2023 г., постановено по гр.д.№ 23906/2022 г. по описа на СРС, 70 с-в, в частта му, в която съдът е осъдил С. П. М. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 636,71 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 10.11.2022г. до изплащане на вземането, както и сумата от 302,22 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019г. – 29.12.2021г. В жалбата се излага становище за неправилност на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт в обжалваната му част. Оспорва се изводът на съда, че ответницата е пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове, като счита, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказва, че нейният наследодател С.К.С. е била собственик на топлоснабдения имот през процесния период.

Излага се становище за недължимост на обезщетението за забава с твърдения, че длъжника не е изпаднал в забава. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 320830/10.11.2023г., подаден от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк.

Ф.И., с който се изразява становище за нейната неоснователност и се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част, а предявените искове – уважени. Претендира разноски.

Постъпила е и частна жалба вх. № 322117/13.11.2023 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство С. П. М., чрез адв. П. Х., срещу Определение № 39133/02.11.2023 г., постановено по гр.д. № 23906/2022 г., по описа на СРС, 70 с-в, с което съдът е оставил без уважение искането на С. П. М. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Сочи се, че неправилно съдът е уважил релевираното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Твърди се, че претендираният размер на адвокатското възнаграждение е съобразен с правната и фактическа сложност на делото, както и с броя проведени съдебни заседания, поради което и не са налице основания за намаляването му. С оглед на изложеното се отправя искане за отмяна на обжалваното определение, като в полза на ответницата бъдат присъдени всички сторени от нея разноски.

Претендира разноски и в производството по обжалване на определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Решение № 15691/29.09.2023 г., постановено по гр.д.№ 23906/2022 г. по описа на СРС, 70 с-в, в частта му, в която съдът е отхвърлил като неоснователни исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. П. М. за сумите от 36,39 лева цена на извършена услуга за дялово разпределение, ведно със законна лихва от 10.11.2021г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва върху нея за периода от 01.05.2019г. до 29.12.2021 г. в размер на 7,52 лева, като необжалвано е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е 2 валидно и допустимо в обжалваната му част, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 149 ЗЕ вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на предявените искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ за заплащане стойността на потребена топлинна енергия е обусловена от наличието на следните предпоставки: съществуване на облигационно (продажбено) отношение между ищеца и соченото за потребител лице, по силата на което топлофикационното дружество се е задължило да доставя до процесното жилище топлинна енергия, а в тежест на купувача на енергията е възникнало корелативното задължение за заплащане на цената й; доставка на топлинна енергия до процесния имот през процесния период; неизпълнение на насрещното задължение на ответника за заплащане на дължимата за потреблението цена в претендираните размери.

Във връзка с установяването на първата предпоставка следва да се има предвид, че понятието "клиент на топлинна енергия" е легално определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Така очертаният кръг от лица се допълва с разясненията, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да бъде доказано, като допустими са всички доказателствени средства, предвидени в ГПК.

3

Оплакванията, направени с въззивната жалба, за порочност на първоинстанционния съдебен акт, се отнасят именно до установяване наличието на горепосочената първа предпоставка за основателност на исковите претенции досежно ответницата С. П. М.. Въззивният съд намира изложените от въззивника оплаквания в тази връзка за неоснователни поради следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е представена Заповед № РД-411248/12.05.1982 г. от Столичен народен съвет – Изпълнителен комитет, от която се установява, че С.К.С. е придобила като обезщетение правото на собственост върху процесния апартамент № 48, на 2 етаж, вх. В, в блок 28, м.

„Разсадника - Коньовица“.

По делото е представено и Удостоверение за наследници № РСЛ22ВК08-1223/10.08.2022 г., от което се установява, че С.К.С. е починала на 09.01.2022 г. и е оставила за свой наследник С. П. М. – дъщеря.

От горепосочените доказателства се установява, че през процесният период м.05.2018 г. до м.04.2020 г. топлоснабденият обект е бил собственост на С.К.С., като след смъртта й отговорност за задълженията й носи ответницата С. М., като единствен нейн наследник, като направените във въззивната жалба оплаквания в тази насока се явяват неоснователни.

Поради изложеното, настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е постановил решение, с което е осъдил С. П. М. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД главница за доставена до обекта топлинна енергия.

По отношение на исковата претенция за заплащане на мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия, настоящият въззивен съдебен състав намира следното:

През процесния период ищцовото дружество и наследодателя на ответника са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.

В ал. 3 на чл. 32 ОУ- 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.

2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока 4 по ал. 2.

Тъй като според събраните доказателства отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителните сметки и издаването на общите фактури за процесния период е настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45- дневен срок за плащане /общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2019 г. и 31.07.2020 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година 2019 г. и 2020 г., считано от 30.04./, цитираните клаузи на Общите условия са неприложими, като съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до него.

Следователно предявената срещу С. П. М. искова претенция по чл.86 ЗЗД за осъждане за сумата от 302,22 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019г. – 29.12.2021г. подлежи на отхвърляне като неоснователна.

При тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД досежно мораторната лихва за забава върху главницата за потребена топлинна енергия решението следва да бъде отменено в частта, в която С. П. М. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 302,22 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019г. – 29.12.2021г., а в останалата обжалвана част досежно главницата за топлинна енергия – следва да се потвърди.

По отговорността за разноски:

Предвид възприетото от настоящия въззивен съдебен състав становище право на разноски имат и двете страни в производството.

Въззивницата С. П. М. претендира в нейна полза да бъдат присъдени разноски за държавна такса в размер на 51,55 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. По делото е представен списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за реалното извършване на разноските.