Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Разпореждане № 947 от 27.05.2026, Окръжен съд - Перник

Съд
Окръжен съд - Перник
Дело
Въззивно гражданско дело 504/2025
Вид
Разпореждане № 947
Подписан
27.05.2026
В сила
27.05.2026
Състав
МАРИЯ ВЕНЦИСЛАВОВА МИЛУШЕВА

Цитирани разпоредби

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 947 гр. Перник, 27.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500504 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 222 от 30.12.2024 г., постановено по гр.д. № 624/2024 г., Районен съд – гр. Радомир е признал за установено по предявения иск с правно основание чл.439 ГПК от ищеца М. Й. Б., с ЕГН **********, чрез адв. И. С., вписана в АК Перник, с личен № 1000032223 и адрес по чл. 38 от ГПК: ***, срещу ответника „Юробанк България“ АД. с ЕИК: 000694749 и със седалище и адрес на управление:

***, представлявано от П.Н.Д.; Д.Б.Ш.; А.В.Я. и А.А.М., че М. Й. Б., с ЕГН **********, не дължи изпълнение /плащане/, вкл. и по принудителен ред на сумата от 18 532,43 лв., от която 8 159,94 лв. са олихвяема сума /главница/; 7 958,23 лв. - лихви; 1 080,39 лв. - неолихвяема сума и 1 333,87 лв. - такса по т. 53 от Тарифата за ДТ по ТПК, на „Юробанк България“ АД, с ЕИК 000694749 и със седалище и адрес на управление: гр. София, п. к. 1766, р-н Витоша, ул. 4/5 Околовръстен път № 260, представлявано от П.Н.Д.; Д.Б.Ш.; А.В.Я. и А.А.М., поради настъпила перемпция и обща погасителна давност от пет години. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските.

В срока по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез адв. Г. В., с която се навеждат твърдения, че атакуваното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалните норми и при съществени процесуални нарушения. Сочи, че в процесния случай вземането на дружеството е установено с влязъл в сила изпълнителен лист. Допълва, че давността по изпълнителния процес е пет години, като същата се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие. Твърди, че в случая е налице процесуална активност на кредитора, с която е поддържана висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на изпълнителни способи. Отбелязва, че дори да се приеме, че е настъпила перемция, следва да се има предвид, че предвид съдебната практика на ВКС, перемцията по изпълнителното дело е без правно значение. В подкрепа на изложеното се цитира конкретна съдебна практика. В продължение се излага, че в мотивите на обжалваното решение, съдът е обективирал всички молби за извършване на нови изпълнителни действия и е констатирал наличието на публични продани по 1 изпълнителното дело. Твърди, че всяко искане за извършване на публична продан е прекъсване на давността, тъй като е налице предприемане на действия по принудително изпълнение чрез реализиране на изпълнителен способ, от което следва, че не е изтекъл двугодишния срок, визиран в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и не са налице предпоставките за прекратяване на изпълнителното дело. На следващо място сочи, че изпълнителния лист е издаден срещу всички солидарни длъжници, които са осъдени да заплатят солидарно на кредитора, а негово право е да избере срещу кой от тях да насочи изпълнението. Отбелязва, че плащането от един от длъжниците намалява общото задължение и освобождава от отговорност за тази част и останалите длъжници. Допълва, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК тече общо за всички солидарни длъжници по делото, а не по отделно за всеки от тях. Въз основа на изложените съображения се моли съда за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което предявената искова претенция на М. Й. Б. да бъде отхвърлена изцяло. Направено е искане за отмяна на присъдените в тежест на жалбоподателя разноски. Прави се искане за присъждан на сторените пред двете съдебни инстанции разноски. С въззивната жалба не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. Й. Б., чрез адв. И. С., с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага съображения, че жалбата е подадена от Юробанк България АД на 28.01.2025 г., но дружеството е цедирало вземанията си с договор за цесия от 18.12.2024 г., от което следва, че същото към момента на подаване на въззивната жалба вече не е кредитор на ответника и няма правен интерес от водене на делото. Моли съда, в условията на евентуалност, ако дружеството оспори подписването на договора за цесия на 18.12.2024 г., то да бъде изискано от ДСИ Радомир копие на молбата и приложенията към нея за конституирането на Фронтекс Интернешънъл ЕАД. На следващо място излага, че във въззивната жалба се излагат аргументи и се цитира практика единствено по отношение на перемцията на изпълнителното дело. Прави се хронологично описване на предприетите срещу М. Б. действия. Твърди, че на 18.07.2022 г. е депозирана молба от взискателя срещу М. Б.. В продължение отбелязва, че на 02.08.2022 г. взискателя е получил съобщение за дължимите такси за справките, но не ги е заплатил, в резултат на което същите не са направени. Излагат се съображения, че съдебната практика е постоянна и непротиворечива по отношение на това, че никой не може да черпи права от противоправното си поведение. С отговора се правят твърдения, че последното извършено законосъобразно предприето изпълнително действие срещу М. Б. е на 03.12.2014 г. Допълва, че със същото се прекъсва пет годишния давностен срок и сочи, че същият е изтекъл на 26.06.2020 г. На следващо място се твърди, че спирането на давността, прекъсването на давността, включително изпадането на длъжника в забава съгласно чл. 126, ал. 2 от ЗЗД имат относително действие и същите не действат спрямо всички длъжници. Моли се съда, в случай, че прецени, че е налице правен интерес от подаване на жалба от страна на Юробанк България АД, то да бъде постановено решение, с което бъде прието, че М. Б. не дължи изпълнение по принудителен ред на сумата от 18 532,43 лева поради настъпила обща погасителна давност от 5 /пет/ години. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

2

С определение № 110 от 06.02.2025 г. Районен съд – Радомир е изменил решение № 222/30.12.2024 г. по настоящото дело в частта му за разноските, като е постановил, че осъжда „Юробанк България“ АД. с ЕИК: 000694749 и със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от П.Н.Д.; Д.Б.Ш.; А.В.Я. и А.А.М., да заплати на М. Й. Б., с ЕГН **********, чрез адв. И. С., вписана в АК - Перник, с личен № 1000032223 и адрес по чл. 38 от ГПК: ***, сумата от 2809.21 лв. /две хиляди осемстотин и девет лева и двадесет и една стотинки/ - направени разноски по делото.

В срок е постъпила частна жалба от М. Й. Б., чрез адв. И. С., с която се атакува постановеното определение, като се твърди, че същото е неправилно. Твърди, че срокът за предявяване на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция и допълва, че когото възражението е направено след приключване на устните състезания, същото се явява преклудирано.

Описва се хронологично протичането на съдебното производство пред районния съд.

Сочи, че Районен съд Радомир е постановил решението си на 30.12.2024 г., като на 07.01.2025 г. от страна на М. Б. е депозирана молба по чл. 248 от ГПК. Правят се твърдения, че едва на 29.01.2025 г. ответното дружество е депозирало отговор на молбата по чл. 248 от ГПК, с който за първи път прави възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Намира същото за преклудирано поради което моли съда за отмяна на атакуваното определение в частта на намаления адвокатско хонорар, като се постанови ново, с което да бъде присъден пълния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение. Моли се и за присъждане на сторените в настоящото производство разноски, а именно: 15 лв. заплатена държавна такса и 700 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

Постъпил е отговор на частната жалба от „Юробанк България“ АД, чрез адв. Г.

В., с който се твърди, че същата следва да бъде оставена без уважение. Сочи, че присъждането на разноски в полза на ищеца е обусловено и от представени по делото доказателства за размера на направените разноски, както и от фактическата и правна сложност на делото, като твърди, че в конкретния случай не е налице такава фактическа и правна сложност. Въз основа на изложеното не счита, че в полза на ищеца следва да се присъждат дори и разноски в размер на 2067,91 лв., тъй като по делото не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от негова страна. Моли се частната жалба от М. Б. да бъде отхвърлена. Моли определението да бъде отменено по изложени в частна жалба от „Юробанк България“ АД съображения. Уточнява, че решение № 222 от 30.12.2024 г., постановено по гр.д.

№ 624/2024 г. по описа на Районен съд Радомир е обжалвано и в частта за разноските.

Прави се възражение за прекомерност на претендирания от ответната страна адвокатски хонорар. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

В срок е постъпила и частна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез адв. Г. В., с което се правят твърдения, че постановеното от районния съд определение е неправилно, необосновано и постановено при противоречие с материалните норми и при съществени процесуални нарушения. Намира за неоснователно присъждането на разноски в полза на ищеца за адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лв., тъй 3 като същият не е представил доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение.

Допълва, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. По изложените аргументи моли за отмяна на постановеното от първата инстанция определение. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

Постъпил е отговор на частната жалба от насрещната страна М. Й. Б., чрез адв.

И. С., с който същата се оспорва изцяло. На първо място се твърди, че ответното дружество е цедирало вземанията си и към датата на подаване на въззивната жалба „Юробанк България“ АД вече не е кредитор на М. Б. и няма правен интерес от водене на делото. На следващо място се сочи, че в депозираната от дружеството частна жалба са изложени неверни твърдения, че от страна на М. Б. не са представени доказателства за заплатен адвокатски хонорар. Оспорва направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар и допълва, че същото е преклудирано тъй като е направено след приключване на устните състезания пред първата инстанция /чл. 78, ал. 5 от ГПК/ и излага подробни съображение в подкрепа на изложеното твърдение. Моли атакуваното определение, в частта по отношение на присъдения размер на адвокатско възнаграждение, да бъде потвърдено и да бъде присъден пълния претендиран размер на адвокатското възнаграждение съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК.

Моли се и за присъждане на сторените в настоящото производство разноски, а именно: 15 лв. заплатена държавна такса и 700 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът установява, че жалбите са допустими и са съобразени с изискванията за редовност по чл. 260 и 261 ГПК.

С жалбите и отговорите към тях не е поискано събиране на нови доказателства във въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, поради което за въззивния съд не възниква задължение да се произнесе служебно в процедурата по чл.

267 ГПК.

Доколкото в жалбите и отговорите към тях не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства, въззивният съд намира, че преценката за спазване на разпоредбите на чл. 146 ГПК и правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно релевантните за спорното право факти, касае оценка по съществото на спора, която въззивната инстанция следва да даде с решението си.