Решение № 1561 от 05.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1561 гр. Пловдив, 05.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330107351 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Изи Финанс“ ЕООД, срещу Н. В. В., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл.

79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1000 лева - главница, дължима по договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***/*** г., сключен между страните, сумата от 115,41 лева – възнаградителна лихва за периода от *** г. до 14.09.2023 г., и сумата от 34,62 лева – обезщетение за забава от 14.09.2023 г. до 17.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 20.12.2023 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № *** г. по ч. гр. д. № 19076/2023 г. на Районен съд – Пловдив, XVI гр. с-в.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***, по силата на който на ответника била предоставена сумата в размер на 1000 лева, като последният се задължил да върне на същата на 6 месечни вноски, от които първите пет вноски в размер на 166,67 лева, а последната - в размер на 166,65 лева за периода 17.04.2023 г. – 14.09.2023 г. Сочи се, че в договора била уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40,15 %, като за периода *** г. – 14.09.2023 г. дължимата възнаградителна лихва била в размер на 115,41 лева.

Поддържа се, че ответникът не извършил плащания по договора за кредит, поради което дължал обезщетение за забава в размер на 34,62 лева за периода 14.09.2023 г. – 17.12.2023 г. За събиране на посочените вземания от страна на ищеца било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 19076/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVI гр. с-в. По делото била издадена заповед 1 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и се обосновава правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция. Претендират се разноски.

Извън срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова от адв. Л. Р., назначена като особен представител на ответника Н. В. В., в който е изложено становище за неоснователност на предявените искови претенции. Оспорва се наличието на сключен между страните действителен договор за кредит. Моли се за отхвърляне на исковете.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч. гр. д. № 19076/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХVI гр. с., се установява, че е образувано по подадено от „Изи Финанс“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите, предмет на настоящото дело, като е издадена заповед № *** г.

Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. В законоустановения едномесечен срок е предявен настоящият иск, като е налице пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното предявените искове се явяват допустими.

По делото е представен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***/*** г., сключен между страните по делото, по силата на който на ответника е предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева за срок от 180 дни, която следвало да върне на 6 погасителни вноски, 5 от които в размер на 166,67 лева и последната в размер на 166,65 лева. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 40,15 %, а ГПР – 48,44 %.

В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че потребителят се задължава с срок от 5 дни от сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция за сумата по договора в размер на 1115,41 лева, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията или две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размер на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход да е в размер над 1000 лева, да работят по трудов договор без определен срок, да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с ищеца, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банки и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“, да подпишат договор за поръчителство. В ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение на посоченото задължение, потребителят дължи неустойка в размер на 409,14 лева, която се заплаща с погасителната вноска.

Представена е разписка за извършено плащане, видно от която на *** г. ищецът е превел към „Изипей“ АД сумата в размер на 1000 лева с получател ответникът Н. В. В. по договор № ***. По делото е изискана и постъпила информация от „Изипей“ АД, от която се установява, че с разписка от *** г. сумата в размер на 1000 лева е получена в брой от ответника Н. В. В..

По делото е представено писмо с изх. № Ц-03-9131/04.11.2024 г. от Комисията за защита на потребителите до ищеца „Изи Финанс“ ЕООД, в което 2 клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в сключваните от ищеца договори за кредит е приета за неравноправно и е предоставен срок за отстраняването й от съдържанието на договорите.

Приложено е и извлечение от интернет страницата на ищцовото дружество относно обявление за признаване на клаузата за неравноправна и премахването й от договорите.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на всеки от предявените искове е обусловена от установяването от страна на ищцовото дружество при условията на пълно и главно доказване на валидно облигационно правоотношение възникнало по повод договор за потребителски кредит, сключен с ответника.

Във връзка с въведените от ответната страна възражения относно действителността на процесния договор за кредит и след извършена служебна проверка, съдът констатира, че същият страда от пороци, водещи до неговата недействителност.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 3, ал. 2 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява неустойка в размер на 409,14. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора, възлага в тежест на потребителя да осигури обезпечение чрез поръчители – физически лица /които да отговаря на кумулативно поставени изисквания, посочени по-горе в изложението/ или банкова гаранция в по-голям размер от предоставения кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика 3 представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. В разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 3, ал. 2 от договора „неустойка“, същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.