Определение № 2248 от 14.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2248 гр. София, 14.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20238002900672 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело.

Едната касационна жалба е подадена от „Юробанк България“ АД, като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т. искове с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата над 8 614, 19 евро до 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.

Другата касационна жалба е подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, в частта, с която А. С. Т. и Ц.

В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 57 637, 82 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., ведно със 1 законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 13.05.2019 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 8 614, 19 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 5 508, 17 евро, представляваща мораторна лихва, дължима за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 218, 76 евро, представляваща такси по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г.; сумата от 268, 74 евро, представляваща задължения по сключени застраховки, дължими по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г.

В касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, което дружество има качеството на ищеца в производството, се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е уведомил страните, че за първи п ъ т и служебно ще извърши проверка, каквато не е правил първоинстанционният съд, за неравноправност на клаузите от договора за кредит, сключен между тях, с които е постигнато съгласие за размера на възнаградителната лихва и за начина на нейното изчисляване. С това той не е дал възможност на ищеца да се защити и да развие доводи за това, че клаузите за дължимост на възнаградителната лихва са индивидуално уговорени, че не са неравноправни, както и че лихвата по кредита не е била завишавана от банката в нито един момент от срока на действие на договора. Посочва, че въззивният съд сам е определил размера на възнаградителната лихва, която се дължи за претендирания период при съобразяване на това, че част от уговорките в договора са прогласени за нищожни, като не е назначил служебно експертиза, въпреки че няма специалните знания, които са необходими, за да се направят точни изчисления на размера на това вземане. Освен това в решението няма изложени никакви мотиви, от които да става ясно как е направено това изчисление от съда – при какви условия от договора, за какъв период от време и дали са съобразени всички плащания, извършени от кредитополучателите за погасяване на задължения по кредитната сделка.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Юробанк България“ АД поставя два въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като прави и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В касационната жалба, подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., които са ответници в първоинстанционното производство, се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че не следва да взема предвид погасявания на част от задълженията по договора за кредит, 2 направени след завеждане на делото, със суми, събрани в хода на образувано срещу ответниците изпълнително производство. За да стигне до този извод, той се е позовал на указанията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, които обаче се отнасят за производство по разглеждане на иск по чл. 422 ГПК, в което не се съобразява удовлетворяването на вземането чрез събрани суми в принудителното изпълнение, започнало въз основа на допуснато незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение, какъвто не е настоящият случай, при който съдът е сезиран с осъдителни искове за изпълнение на задълженията на ответниците по договора за кредит, за които изобщо не е издавана заповед за изпълнение и не е допускано незабавното й изпълнение. Ето защо като не е взел предвид извършено погасяване на задължения по договора със суми в размер на 13 300, 33 евро, събрани в хода на образувано изпълнително производство, въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Касаторите считат, че уговорката за дължимост на неустойка за забава, постигната с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й е явно прекомерен и това е извън присъщите на неустойката функции. С оглед на това изводът на въззивния съд, че за ищеца е възникнало претендираното вземане за неустойка, е неправилен. Посочват, че с решението са осъдени да заплатят възнаградителна лихва след датата на обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо, въпреки че такова вземане не възниква след този момент. Заявяват, че апелативният съд не е отчел и направено от ищеца признание за пълното погасяване от кредитополучателите на задълженият а им по кредитната сделка, съдържащо се в молба за заличаване на договорна ипотека, приета като доказателство по делото. Считат, че установената от въззивния съд неравноправност на две клаузи от договора за кредит води до нищожност на целия договор, в резултат на което кредитополучателите дължат да върнат само чистата стойност по кредита и за тях не възникват други задължения.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване А. С. Т. и Ц. В. Т. формулират пет въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по отношение на всеки от тях поддържат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по два от тях и основанието по чл. 280, ал. 1, т.

2, предл. 2 ГПК.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши 3 преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците А.

С. Т. и Ц. В. Т. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, разноски по сключени застрахователни договори и платени суми за нотариални такси, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 17.04.2007 г. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 17.04.2007 г., както и че уговорената в тази сделка сума от 118 800 евро е усвоена от кредитополучателите чрез извършен превод по сметка на единия от тях А. Т.. Заключил е, че между страните в производството не е спорно, че кредитополучателите не са изпълнили в срок задължението си за заплащане на месечна погасителна вноска с падеж на 10.11.2014 г., както и че при настъпването на този факт за банката е възникнало правото да обяви целия дължим остатък от кредита за предсрочно изискуем съгласно уговорката, постигната в договора за кредит, за която са изложени мотиви, че при извършена служебна проверка се установява, че не е неравноправна. Това право е упражнено с изпратени до длъжниците нотариални покани, които са им връчени на 21.03.2019 г. В решението е посочено, че неплатената част от задължението за връщане на предоставения кредит е в размер на 105 554, 16 евро. Апелативният съд е приел, че от представените във въззивното производство доказателства се установява, че след предявяване на исковете ищецът е получил в изпълнение на задълженията по договора за кредит сума в общ размер от 43 100 евро, която представлява платена цена за продаден от ответниците на трето лице недвижим имот, която това трето лице е превело по сметка на банката. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт е взет предвид при постановяване на обжалваното решение и е счетено, че с тази сума се погасява част от главното задължение по кредитната сделка за връщане на дадените в заем средства, в резултат на което неплатената част от него възлиза на 62 454, 16 евро.

Въззивният съд е извършил служебна проверка за нищожност на клаузите от сключения договор, която не е направена от първата инстанция. В резултат на нея е достигнал до извода, че с чл. 4 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 22.12.2011 г. и с чл. 3 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 27.06.2013 г. страните са уговорили, че просрочените лихви се капитализират към главница т а и върху нея се дължи възнаградителна лихва. Тези клаузи са преценени за нищожни, като противоречащи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

Апелативният съд е приел, че съгласно изчисленията в заключението на изготвената 4 във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза размерът на прибавената към главницата възнаградителна лихва съобразно нищожните уговорки в договора е в размер на 4 816, 34 евро и е намалил с тази сума размера на главното задължение, в резултат на което непогасената част от него възлиза на 57 637, 82 евро. До тази сума е счел, че са основателни субективно съединените искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ.

Въззивният съд е извършил проверка за неравноправност и на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит, с която е уговорена възможност на кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на възнаградителната лихва, като е заключил, че тя е неравноправна и като такава нищожна. С оглед на това е приел, че дължимата от ответниците възнаградителна лихва трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 5 %, който е изрично посочен в съдържанието на договора. На основание чл. 162 ГПК въззивният съд е определил, че размерът на това задължение възлиза на сумата от 11 156, 12 евро, като след това го е намалил със сумата от 2 514, 93 евро, която представлява начислена лихва върху капитализираната към главницата лихва. В резултат на тези изчисления е направил извод, че размерът на неплатеното задължение на ответниците за възнаградителна лихва е 8 614, 19 евро, до която сума трябва да се уважат субективно съединените искове по чл. 430, ал. 2 ТЗ. Съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, и въз основа на тях е счел, че сума в размер на 13 300, 33 евро, която е събрана в хода на проведено индивидуално принудите л н о изпълнение и е получена от ищеца за погасяване на задължения по процесния договор за кредит, не трябва да се взема предвид при определяне на размера на дължимата главница и възнаградителна лихва. Въззивният съд е приел, че с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит е уговорена дължимостта на неустойка за забавено изпълнение на задълженията на кредитополучателите, както и че уговореният в договора размер на тази неустойка не е прекомерен, поради което по силата на тази клауза в тежест на ответниците е възникнало задължение за заплащане на неустойка в размер на 5 508, 17 евро. Това прави предявените искове за осъждане на ответниците да заплатят тази сума основателни. В решението е посочено, че по договора за кредит за ответниците са възникнали и задължения към ищеца за заплащане на годишна такса за управление на кредита в размер на 218, 76 евро, както и за поемане на разходите за застраховане на имуществото, предоставено на банката като обезпечение, които са в размер на 268, 74 евро, поради което исковете за заплащане на тези суми са основателни.