Решение № 1183 от 23.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1183 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100502142 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 22220 от 06.12.2024 г., постановено по гр. д. № 33157/2024 г., по описа на СРС, 173 - ти състав, са уважени предявените от З. С. Б. срещу Столична община обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 20000,00 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства, свързани с претърпените травми и наранявания, ведно със законната лихва от датата на увреждането /11.07.2023г./ до окончателното изплащане и за сумата от 2574,32 лева, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лечение и лекарства, ведно със законната лихва от датата на увреждането /11.07.2023г./ до окончателното изплащане, като този иск е отхвърлен за горницата над 2574,32 лева до пълния му предявен размер от 2860,62 лева.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Столична община е осъдена да заплати на ищцата сумата от 4260,39 лв., представляващи направените в производството пред СРС разноски съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1,87 лв., представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените обективно съединени осъдителни искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от Столична община, чрез процесуалния й представител – юрк. А. Г., в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Поддържа, че СРС не е обсъдил и анализирал в детайли 1 събраните доказателства и взаимовръзката между тях и неправилно е достигнал до извод за наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Сочи, че по делото е била представена Заповед от 10.06.2023 г. на кмета на СО, с която са взети съответните мерки за промяна в движението в района на инцидента, като със същата е било разпоредено на третото лице помагач – „Трейс груп холд“ АД да създаде временна организация на движението, за което по делото е бил представен одобрен и съгласуван проект за временна организация на движението. Изтъква, че до липсващия бордюр бил поставен знак , а свидетелят очевидец на инцидента дал показания, че не е имало възможност да се пресече, тъй като пешеходната пътека била оградена във връзка с ремонт на тротоара, а ищцата била пресякла на място, което не е предвидено за пешеходци.

Изложеното сочело за наличие на съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат. При условията на евентуалност на оплакванията, поддържа че предвид установените травматични увреждания присъденото обезщетение е прекомерно. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове, а при условията на евентуалност да намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцата отговор на въззивната жалба.

З. С. Б. не е подала

Третото лице помагач – „Трейс груп холд“ АД, чрез процесуалния си представител – юриск. М.Р., с надлежно учредена по делото представителна власт, е подала становище, с което поддържа основателността на въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ищцата в частта, в която е отхвърлени искът за имуществени вреди за разликата над присъдените 2574,32 лв. до претендираните 2860,62 лв., и в тази му част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

2

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служещи при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно из между тях е причинил тези вреди. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Достатъчно е да се касае за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира прекия причинител на увреждането – работник или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.

49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне притезателното право на увредения да претендира обезщетение от претърпяното вредоносно деяние срещу Столична община за обезвреждане на имуществени и неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от Столична община чрез своето действие или бездействие.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи механизма на инцидента и организацията на придвижване на пешеходци в конкретния участък, следва да се отбележи, че от показанията на свидетеля М., очевидец на инцидента, се установява, че през месец юли 2023г. вървял по ул. „Оборище“ в посока към ул. „Г.С.Раковски“, идвайки от църквата „Св.

Александър Невски“, като след статуята на Цар Самуил имало пешеходна пътека за пресичане надолу по ул. „Г.С.Раковски“, но по нея не можело да се пресече, тъй като там имало ограждения във връзка с ремонт на тротоар, както коли, които били спрени на пешеходната пътека и на практика не можело да се стигне до тази пешеходна пътека. Тъй като бил на няколко метра от ищцата видял, че тя тръгнала да пресича преди пешеходната пътека, спънала се и паднала, като на мястото на инцидента имало липсващ бордюр и поиздадена плочка. Сочи, че не е имало никакви отличителни знаци, които да уведомяват гражданите, че там има строителен обект. Пояснява, че ищцата е тръгнала да пресича преди оградата и някъде около 2-3 метра преди пешеходната пътека, а липсващ бордюр бил с височина около 20-30 см, а на тротоара имало плочка, по-издадена от другите. Дава сведения, че Б. се спънала на тази плочка и паднала на протегнатата си дясна ръка, а когато паднала, извикала много силно, разплакала се и видимо изпитвала болка. По ръката си нямала кръв, но видимо не можела да я движи, имала видимо нараняване и кръв по десния крак, а за левия казала, че си е ударила коляното. Дрехата ú била скъсана. Стъпвала на крака си, но дясната си ръка не можела да движи, и дори се разплакала. М. вдигнал Б., завел я на 3 пейка наблизо. Била много притеснена и се обадили на сина ú, който пристигнал на место, а след това с такси в болница. След това не я бил виждал.

Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда намира, че по делото ищцата е установила при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че получените травматични наранявания са в вследствие от падане на 11.07.2023 г. в гр. София, причинено от препъването на ищцата предвид липсата на бордюр в по-високо поставена плочка на тротоара на ул. Раковска след паметника на Цар Самуил, представляващи част от тротоарната инфраструктура. В тази връзка следва да се отбележи, че от показанията на св. М., очевидец на инцидента, чийто показания съдът намира за последователни, конкретни и обективно дадени и кредитира с доверие , се установява точния механизъм на инцидента, както и обстоятелството, че на мястото, през което ищцата е преминала ищцата не е било оградено, нито пък са били поставени отличителни и предупредителни знаци. Показанията на св. М. се подкрепят и от показанията на св. С.В.Б. – син на ищцата, който е пристигнал на мястото на инцидента, и които показания преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК съдът намира за обективни и кредитира с доверие, който дава показания, че мястото на инцидента е било оградено но само от едната страна с огради, но не и от другата, където се е случил инцидента, както и че видимо плочките са били неравни и че е имало отворени павета от бордюрите на тротоарите.

Не могат да бъдат споделени оплакванията на Столична община за това, че ищцата сама се е поставила в опасност, тъй като от показанията на разпитаните свидетели, се установява, че мястото на инцидента е било оградено само от едната страна, както и че са липсвали отличителни знаци, които да уведомяват гражданите, че мястото на инцидента е строителен обект. Наличието на Заповед от 10.06.2023 г. на кмета на СО, с която са взети съответните мерки за промяна в движението в района на инцидента, като и обстоятелството, че със същата е било разпоредено на третото лице помагач – „Трейс груп холд“ АД да създаде временна организация на движението, за което по делото е бил представен одобрен и съгласуван проект за временна организация на движението, не води до извод, че Столична общината, респективно третото лице помагач - „Трейс груп холд“ АД са предприели надеждни фактически действия за обезопасяване и сигнализиране на мястото на инцидента.

Напротив, от показанията на свидетелите се установява, че мястото на инцидента не е било надлежно сигнализирано и обезопасено.