Решение № 178 от 24.11.2021, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Стара Загора, 24.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско дело № 20215500501572 по описа за 2021 година

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивната жалба от И.а.р.а., представлявана от изпълнителния директор - доц.д-р Г.Н., чрез юриск.П.П. против решение № 260515 от 04.06.2021 г., постановено по гр.дело № 2847/2020г. по описа на Районен съд - Стара Загора.

Въззивното дружество е останало недоволно от постановеното решение.

Намира същото за необосновано и незаконосъобразно. Излага подробни съображения. Сочи, че съгласно чл.111, буква „б“ от Закон за задълженията и договорите вземания за обезщетения се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Счита, че в настоящият случай тази тригодишна давност е изтекла по отношение на претендираните периоди от 17.01.2006г. до 01.12.2006г.; от 11.06.2012г. до 28.10.2013г.; от 20.06.2014г. до 06.08.2014г. и от 20.05.2015г. до 15.08.2017г.

На следващо място твърди, че органът по назначаване (ИАРА) през годините е дал възможност на г-н В. да използва платения си отпуск. Въпреки това, той не се е възползвал от тази възможност, а при постановяване на решението си първоинстанционният съд не е отчел този факт.

1

Претендира се отмяна на първоинстанционното решение, като необосновано и незаконосъобразно.

В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, другата страна И.В.В., чрез адв.В.К. от САК взема становище, че депозираната въззивна жалба е неоснователна.

Счита, че доводите изложени във въззивната жалба не обосновават незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, както и че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано.

Твърди, че при условията на чл.13 от Конвенцията за защита правата на човека, давността следва да тече от датата на последното прекратяване, тъй като предходните са заличени като ненастъпили. Сочи, че от една страна, органът по назначението не е признал правото на отпуск за процесните периоди, поради което давността не би могла да тече, а от друга страна порочно установената съдебна практика, също не е признавала това право.

Претендира потвърждаване на първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, както и присъждане на направените разноски в размер на 600 лева платен адвокатски хонорар.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.125, ал.1, във връзка с чл.61, ал.2 от ЗДСл. Във връзка с правно основание чл.224, ал.1 и чл.221, ал.1 от КТ.

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

На първо място въззивният съд следва да отбележи, че пред първостепенния съд на основание чл. 131, ал. 1 от ГПК, въззивната Изпълнителна агенция и ответник не е депозирала писмен отговор на исковата молба на въззиваемия пред тази съдебна инстанция.

Между страните не се спори, а и видно от представените и приети като доказателства по делото от първостепенния съд документи- удостоверение за декларирани данни от 10.07.2020г.; Служебна книжка № 01-13 от 26.03.2003Г., материалите от личното трудово досие на ищеца при ответника, 2 въззиваемият е работил при ответника - ИАРА - Б. като държавен служител за периода от 01.04.2002г. до 15.08.2017г., с четири периода на прекъсване, през които е бил уволнен - до възстановяването му на служба от съда /поради признаване на уволнението му за незаконно/ като видно от представените и приети като доказателства осем броя заповеди – с № 95 и с №96/10.02.2011г., № 895/01.04.2013г., № РД-444/1б.07.2015г., № РД-333 и РД-334/04.11.2016Г. и № РД-415 и №РД-416 от 15.09.2017г., за определяне на размер на платен годишен отпуск при ответника, както и Заповед № ЧР30/27.01.2015г. на Изп. директор на ИАРА за възстановяване не ищеца с определено основно месечно възнаграждение в размер на 1000 лева за длъжността му „Главен инспектор” в И.а.р.а.. Същият по чл.224,ал.1 КТ има право на парично обезщетение за неизползваната част от платения си годишен отпуск за времето, през което е бил на служба при ответника.

За изясняване обстоятелствата по делото е била назначена, изслушана и приета като доказателство съдебно - икономическата експертиза. Съгласно заключението /неоспорено от страните/, което съдът кредитира изцяло като пълно и добросъвестно изготвено и кореспондиращо с останалите доказателства по делото - за периодите, през които не е полагал труд при друг работодател на ищеца И.В.В. - За периода 17.01.200бг. - 01.12.2006Г. - дължат му се О дни - ползвал 20 дни платен годишен отпуск;

За периода 11.06.2012г. - 28.10.2013г. - - дължат му се 34 дни, от които 11 дни за 2012г. и 23дни за 2013г.;

За периода 20.06.2014г. - 06.08.2014г. - - дължат му се 3 дни;

За периода 20.05.2015г. - 15.08.2017г. - - дължат му се 61дни, от които за 2015г. - 17дни, за 2016г. - 25дни и за 2017г. - 19дни.

При годишен платен отпуск в размер на 20 работни дни плюс допълнителен платен отпуск за работа при ненормиран работен ден по длъжности и календарни години - за общо установените претендирани периоди - времето, през което въззиваемият е бил незаконно отстранен от работа или уволнен и не е работил при друг работодател /орган по назначението/ е общо в размер на 98дни, като съдът възприема първи вариант на заключението на вещото лице, според който брутния размер на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ е общо от 4900лева брутен размер/така, както е поискано присъждането му/. Следва да бъдат приложени разпоредбите на 3 чл.177 и л.228 КТ - като обезщетението по чл.224, ал.1 КТ се изчислява на база полученото брутно трудово възнаграждение за месеца, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за претендираното обезщетение - месец април 2015г., през който въззиваемият е отработил всички 20работни дни с начислено брутно трудово възнаграждение от 1000 лева основна заплата/последното прекратяване на служебното му правоотношение е на 19.05.2015г., отменено с решение на ВАС по адм.д.№ 4815/201бг. на ВАС, влязло в сила на 14.07.2017г./, като среднодневното му трудово възнаграждение е в размер на 50лева, а за общо дължимите му се 98дни - общо 4900лева, като вземането му за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е станало изискуемо - на 14.08.2017г.

За периодите от 17.01.2006г. до 01.12.2006г., от 11.06.2012г. до 28.10.2013Г., от 20.0б.2014г. до 06.08.2014г. и от 20.05.2015г. до 15.082017г./без периода от 19 до 25.06.2015г./ въззиваемият не е престирал труд по трудово или служебно правоотношение, като тези темпорални интервали се признават и за служебен стаж - съгласно чл.118, т.1 от ЗДСл., като за времето признато за такъв стаж служителят има право на отпуск - или на обезщетение, поради прекратяване на служебното правоотношение, съгласно чл.61,ал.2 ЗДСл. Тъй като правото на работник или служител по отношение на платен годишен отпуск не бива да се нарушава/поради задължителния характер на чл.7§1 и чл7§2 от Директива 2003/88/ЕО - за периода от датата на уволнение до датата на възстановяване на служба видно от приложеното Решение на съда на ЕС в Люксембург от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, то искът е изцяло основателен. Тъй като вземането е станало изискуемо на 14.08.2017г. и не е погасено по давност, тъй като искът е предявен на 03.08.2020г., то следва изцяло да бъде важен до размера на претенцията, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й заплащане.

Основното оплакване във въззивната жалба касае възражението на въззивника за изтекла в негова полза погасителна давност на вземането по чл.111, б. „б“ от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Но съгласно специалната разпоредба на чл. 133. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 1.03.2008 г., изм., бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) от ГПК Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе 4 становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1 , чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

В тази насока въззивният съд намира, че въобще по делото пред първостепенния съд изобщо не е бил представен писмен отговор по смисъла на чл.131 и сл. от ГПК от ответника, сега въззивник в настоящо въззивно производство. В тази връзка това възражение е било преклудирано още в началото на първоинстанционното производство с неподаването на писмен отговор от страна на жалбоподателя. Същото се потвърждава и от процесуалните изявление на пълномощника на въззивника, съответно ответник в първоинстанционното производство гл. Юрисконсулт П., дадени пред РС – Стара Загора в откритото съдебно заседание на датата 10.11.2020 год., от които става ясно че същият не е депозирал писмен отговор на исковата молба по чл131 от ГПК, който съответно и да поддържа.

В тази насока неоснователни и недоказани се явяват оплакванията във въззивната жалба на въззивника относно наличието на изтекла погасителна давност по смисъла и в съответствие с разпоредбата именно на чл.111, ал.1, б.

„б“ от Закон за задълженията и договорите.

По отношение иска с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ Работникът и служителят има право на обезщетение за този неползван платен годишен отпуск, който не е бил погасен по давност при прекратяването на правоотношението. Ответникът и въззивник не е депозирал изобщо отговор на исковата молба, с какъвто отговор ответникът не се е позовал и на изтекла погасителна давност и на основание чл. 176а. от КТ за неползвания платен годишен отпуск, подробно посочен по-горе.

В жалбата са изтъкнати единствено доводи за погасяване на правото на претендираното обезщетение по давност. Съответно в тази връзка се твърди неправилност и незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, които възражения в жалбата са преклудирани и неоснователни.

Решението е правилно, законосъобразно и обосновано, като съдебният състав е съобразил приетите по делото писмени доказателства и е приложил правилно материалния и процесуалния закон.

След всяко възстановяване на длъжност въззиваемият В. е искал да 5 използва платения си отпуск през времето на незаконното си уволнение, но заявлението явно или не е било администрирано по надлежния ред или не е приложено от страна на органа по назначението (това следва и от факта, че заповедите за определяне на продължителността на платения годишен отпуск на служителите в ИАРА, бяха представени от нас, а не от ответника).

При условията на чл, 13 от Конвенцията за защита правата на човека, давността следва да тече от датата на последното прекратяване, тъй като предходните са заличени като не настъпили. Тоест, ако исковете бяха предявени към датите на всяко едно отделно възстановяване диспозитивът щеше да бъде: „ВКС приема, че за работниците и служителите не възниква право на платен годишен отпуск и право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването му на работа, (решение по гр.д. №2587/2003 г. на ВКС; решение по гр.д. №1541/2009 г. на ВКС; решение по гр. д. № 100/2010 г. на ВКС; решение по гр.д. № 183/2009 г. на ВКС; решение по гр.д. № 3128/2008 г. на ВКС; определение по гр.д. № 3796/2016 г. на ВКС и т.н.). Това превратно тълкуване на закона (и то по време на наличие на нормативен акт от по-висока степен, по смисъла на чл. 15 от ЗНА - чл.7 §1 и чл. 7 §2 от Директива 2003/88/ЕО) не може да се упражни към днешна дата, още повече когато е нарушено общото правило да не се черпят права от собственото неправомерно поведение.