Решение № 66 от 09.02.2026, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Велико Търново, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20254100501092 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на „Два Акра“ ЕООД, подадена чрез адв. И. Ц. от АК – Б., против решение № 116/16.06.2025г. постановено по гр. д. № 718/2024г. на Районен съд – Павликени, в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца И. Б. Б. на основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 4б ЗСПЗЗ и чл. 86 ЗЗД сумата от 1373, 37 лв. – главница, представляваща дължима наемна цена за стопанската 2020/2021г. по договор за наем на земеделски земи № 12/24.06.2020г. и сумата от 463, 93 лв. – лихва за забава върху нея за периода от 01.11.2021г. до 04.09.2024г.; сумата от 1391, 55 лв. - главница, представляваща дължима наемна цена за стопанската 2021/2022г. по договор за наем на земеделски земи № 13/18.06.2021г. и сумата от 328, 57 лв. – лихва за забава върху нея за периода от 01.11.2021г. до 04.09.2024г., както и сумата от 1391, 55 лв. - главница, представляваща дължима на наемна цена за стопанската 2022/2023г. по договор за наем на земеделски земи № 14/24.06.2022г. и сумата от 162, 72 лв. – лихва за забава върху нея за периода от 01.11.2023г. до 04.09.2024г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.09.2024г. до окончателното им изплащане, вкл. и в частта на присъдените в полза на ищеца разноски.

1

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, поради съществени нарушения на процесуалните правила и поради необоснованост. Във връзка с първото оплакване се изтъква, че между страните по спора е липсвала облигационна връзка по договори за наем за стопанските 2020/2021г., 2021/2022г. и 2022/2023г., което обстоятелство се установява от извънсъдебните признания на ищеца дадени пред органа на ДП по пр.преписка № 179/2025г., за които се твърди да са новоузнат от жалбоподателя факт. На следващо място се изтъква, че в приложените по делото договори за наем липса конкретно уговорена наемна цена, както и че насрещната престация по тях в случая е непарична /предаване на животни в собственост на наемателя/, поради което претендираните от жалбоподателя суми са недължими. В допълнение се посочва, че жалбоподателят не е ползвал процесните имоти и че доказването на този факт не следва от приобщените по делото доказателства от ОД „З.“ гр. В. Търново, тъй като в тях не се споменават конкретно земеделските земи на ищеца. Изтъква се, че доказването на факта на реалното ползване на имотите е в тежест на ищеца, но същият не го е установил от събраните по делото доказателства, нито последните установяват спорните имоти да са негова собственост. По тези съображения се иска от съда да отмени обжалваното решение в атакуваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове с присъждане на разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК отговор по въззивната жалба е подаден от ищеца по делото. С нея се поддържа, че обжалваното решение в осъдителната му част е правилно и съответно на събраните по делото доказателства. Оспорват се оплакванията на жалбоподателя, че между страните не е налице наемно правоотношение за спорния период. Допълва се, че за всяка от процесните стопански години е сключван договор за наем, по който наемателят се е задължавал да плаща наемана цена, която макар и да не е конкретно посочена в него, се установява от свидетелските показания. Оспорва се ищецът да е правил твърдяното от ответника извънсъдебно признание в хода на разследване на пр. преписка и се подчертава, че последният не е оспорил валидността на приложените по делото договори за наем, които сам е представил пред ОСЗ гр. Павликени, за да получи съответните субсидии.

Възразява се срещу оплакването на жалбодателят, че по делото е останало недоказано, същият да е ползвал за спорния период отдадените му под наем земи. В тази връзка се сочи, че те са подадени от него за включването им в споразумението по чл. 37 ЗСПЗЗ и че реално са ползвани от него, което се установява от показанията на неговия свидетел. С тези доводи се иска от ВТОС да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение с присъждане на разноски за настоящата инстация.

В отхвърлителните си части решение № 116/16.06.2025г. постановено по гр. д. № 2

718/2024г. на Районен съд – Павликени, поради необжалването му от ищеца е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от общо 5666, 22 лева – дължимо наемно възнаграждение за стопанските 2019/2020 г., 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г., както и лихва за забава в размер на 1582,23 лева за периода от 01.11.2020 г. до 04.09.2024 г. Ищецът твърди, че по силата на договор за наем от 28.06.2019г. е предоставил за временно и възмездно ползване на ответното дружество собствените си земеделски земи: ПИ с идентификатор ***, с площ 14,996 м², ПИ с идентификатор *** с площ 4005м² и ПИ с идентификатор *** с площ 6300 м², находящи се в землището на с. Д., за срок от една стопанска година -2019/2020 г. срещу наемно възнаграждение от по 55 лв. на декар. Сочи , че след изтичане на срока на този договор между страните били сключвани нови договори за наем за процесните земи за стопанските 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г., всеки със срок на действие от една година и при уговорена наемна цена в размер на по 55 лева за декар, или общо 1391,55 лева за всяка стопанска година. Ищецът поддържа, че предал на ответното дружество имотите за ползване, но последното не изпълнило задължението си да заплати наемната цена за стопанските 2019/2020 г., 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г., поради което претендира присъждането й наред с лихвата за забава в горепосочените размери.

С отговора на исковата молба ответното дружество оспорва предявените 3 претенции по основание и размер с възражения, че ищецът не е собственик на процесните земи, че не е отдал същите под наем, а ги е предоставил безвъзмездно, тъй като в договорите няма уговорена наемна цена, както и че вещите не са му предадени реално за ползване от негова страна. Ответникът оспорва рентното плащане по процесните договори да е уговорено в пари, като сочи, че същото е било в натура – 5 бр. телета по договор за стопанската 2020/2021г. и 6 бр. телета за стопанската 2021/2022г., а по отношение на последната стопанска година – 2022/2023г. отрича дължимостта на наемното плащане с доводи, че ищецът в нарушение на уговореното е прехвърлил собствеността върху част от процесните земи на трето лице. По отношение на първия договор за стопанската 2019/2020г. се прави в условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност по отношение на произтичащите от него задължения за плащане.

С въззивната жалба спорът пред настоящата инстанция е пренесен само по отношение дължимостта на наемните вноски и лихвите по тях по договорите за наем за стопанските 2020/2021г., 2021/2022г. и 2022/2023г.

В тази връзка, при съобразяване твърдения на страните, оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото писмени доказателства, съдът намира следното от фактическа страна:

Съгласно представените от ищеца титули за собственост – договор за покупко – продажба и договори за доброволна делба, същият е собственик на процесните земеделски земи - ПИ с идентификатор ***, с площ 14,996 м², ПИ с идентификатор *** с площ 4005м² и ПИ с идентификатор *** с площ 6300 м², находящи се в землището на с. Д.. С договори за наем на земеделски земи № 12/24.06.2020г., № 13/18.06.2021г. и № 14/20.06.2022г. ищецът е отдал под наем на ответника собствените си земеделски земи за срок от една стопанска година – съответно за стопанските 2020/2021г.; 2021/2022г. и 2022/2023г. С всеки от процесните договори наемодателят е поел задължение да не сключва договори с трети лица за отстъпване на отдадените под наем земи до изтичане на срока за наем, а от своя страна наемателят се е задължил да плаща уговорената рента в срок до 31.10. на съответната стопанска година. В договорите не е посочен вида на уговорената рента – парична или натурална престация.

От представените от ОД „З.“ гр. В. Търново и от ОС „З.“ гр. Павликени писмени доказателства и уведомление от 17.07.2023г. от трето за делото лице се установява, че за спорния период - стопанските 2020/2021г.; 2021/2022г. и 2022/2023г., процесните земеделски земи са заявявани от ответника за разпределение за ползване по реда на чл.

70 ал. 1 ППЗСПЗЗ вр. чл. 37в ал. 2 ЗСПЗЗ. Не е спорно по делото, че ПИ с идентификатор *** с площ 4005м² е прехвърлен от ищеца на трето за делото лице с нот. акт № 115/23.03.2023г.

4

Според свид. Б.а – съпруга на ищеца по уговорка с ответника срещу предоставеното ползване на цените, същият е следвало да заплаща средния пазарен наем плюс още 20 лв. След подписване на първия договор, управителят на ответника контактувал със свидетелката за продължаване на наемите правоотношения.

Свидетелката посочва, че две –три години са вземали телета от ответника, но са ги плащали, а не са ги получавали като дължима рента за земите.

От показанията на свид. Н. – дъщеря на управителя на ответното дружество се установява, че с ищеца са сключени четири договора за наем, считано от 2019г., като за всяка следваща стопанска година е имало уговорка между страните за подновяване на договора с още една година. Според свидетеля в договорите не е посочвана наемна цена, тъй като ищецът е искал да получи теленца. Посочва, че три години подред ищецът е вземал по 5 респ. по 6 телета, а за 2022г. са дали 2000 лв., но никога не са оформяли разписка за предаването на стоката съответно парите.

От личните обяснения на ищеца дадени по реда на чл. 176 ГПК се установява, че няма спомен да е подписал договорите за наем.

От приетото по делото заключение по допуснатата СОЕ се установява, че средната годишна рента за имотите за стопанската 2020/2021г. възлиза общо на 1373, 37 лв. или по 54, 28 лв. на дка, за стопанската 2021/2022г. – общо на 1472, 52 лв. или по 58, 20 лв. на дка и за стопанската 2022/2023г. – общо 1570, 69 лв. или по 62, 08 лв. за дка. В съдебно заседание вещото лице подробно е разяснило използваните от него методи, за да даде заключение за средния пазарен наем на земеделски земи за процесните стопански години.

Въз основа на така установените факти въззивният съд прави следните правни изводи:

Предявени са в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД вр. чл. 4б ЗСПЗЗ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими.