Решение № 2723 от 23.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2723 гр. София, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100504456 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „У.Б.“ЕООД срещу решение № 200344/25.10.2021г. по гр.д. № 12243/2021г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 27 състав, в цялост и с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от В. В. М. искове, както следва:

-с правно основание чл.128 т.2 от КТ за сумата от 2100,00 лв. , представляващо неплатено трудово възнаграждение за м.03.2020г. по трудов договор № 19/23.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 2100 лв. считано от 19.06.2020г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 1217,82 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 9 работни дни за 2020г., ведно със законната лихва главницата от 1217,82 лв. считано от 19.06.2020 г. до окончателното и изплащане и за които суми е издадена заповед от 26.06.2020 г. по ч. гр. д. № 25870/2020 г. по описа на СРС, 27 състав, както и в частта, с което е отхвърлено възражението за прихващане на „У.Б.“ЕООД с вземания срещу В. В. М. с правно основание в чл. 206 ал.1 КТ вр.210 от КТ за сумата от 2100лв., дължима поради ангажирана ограничена имуществена отговорност на работника/служителя за нанесени вреди на работодателя, наложена със заповед от 27.03.2020г. по чл.210 КТ, както и с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за сумата от 4200лв., представляваща недължимо платено от ответника трудово възнаграждение за периода 01.01.2020г. – 28.02.2020г. и е осъден да заплати разноските по делото на ищцовата страна.

1

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че ищецът не е установил при пълно доказване предпоставките за уважаване на предявените от него искове, респективно ответникът по безспорен начин е установил наличие на вземания в негова полза заявени с възражението за прихващане. Моли решението за бъде изцяло отменено и постановено ново, с което се отхвърлят предявените искове като неоснователни, евентуално- като погасени чрез насрещните вземания на ответника. Претендира разноски.

Въззиваемата страна В. В. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима,.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият съдебен състав счита следното:

По иска с правно основание чл.128 т.2 от КТ:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК пъровинстанционният съд е обявил, а и се установява от представените по делото трудов договор № 19/23.08.2019г. и заповед № 139/27.03.2020г., че за периода 23.08.2019г. – 29.3.2020г.между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено на 29.03.2020г.на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ – по взаимно съгласие на страните.

Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд чл. 128 КТ вр. чл.270 ал.2 и ал.3 КТ.

От посоченото по – горе се установява, че за процесния период 01.03.2020г. – 29.03.2020г. между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността“ специалист поддръжка приложения“ и срещу уговорено трудово възнаграждение 2627,43 лв. брутен размер или 2100 лв. нетен размер.

Спорен между страните е въпросът дали за процесния период ищецът е полагал труд, за да е възникнало в неговата правна сфера притезание за дължимо трудово възнаграждение спрямо ответника.

От заключението по ССчЕ, което е неоспорено от страните и ценено от съда като обективно и компетентно, се установява, че в ответното дружество за м. март 2020г. са изработени графици за полагане на труд от страна на служителите на смени и при сумарно изчисляване на работното време /заповед 001/30.07.2019г./, но същите не показват и липсва отбелязване за реално полаган труд и явяване на работа от служителите според смените, 2 както и че за ищецът не е посочено в коя смяна следва да работи, но същия присъства в графика. От показанията на свидетеля К.Х., работила при ответника на длъжност „техникъл съпорт мениджър“ и пряк ръководител на ищеца, се установява, че за процесния период ищецът се е явявал на работа всеки работен ден и е полагал труд, както и че съвестно е изпълнявал трудовите си задължения, помагал е при необходимост на други колеги и е бил един от най – добрите в екипа. Обстоятелството, че ищецът се е явявал на работа се установява и от заключението по ССчЕ, тъй като вещото лице по представените справки от работодателя за отработени часове на името на В. М. установява, че същия е осъществявал всеки работен ден влизане в системата им т.нар. log in.

Съгласно разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК твърденията на ответника, че макар да се е явявал на работа и да е влизал в системата за работа, ищецът реално не е изпълнявал трудовите си функции, следва да бъдат доказани пълно и главно. В тази връзка ответникът е ангажирал писмени доказателства - протокол - л.64 от делото на СРС за установяване неизпълнение на трудови функции от ищеца и причинени от него имуществени вреди, както и заповед за ангажиране на имуществената отговорност на ищеца по реда на чл.210 от КТ, които са оспорени от ищеца както относно достоверността на датата, така и относно верността на съдържанието им. Действително, цитираните два писмени документа са частни писмени такива, непротивопоставими на ищеца, без доказателства за достоверността на датата на съставянето им, невръчени на ищеца, като констатациите и изявленията в същите са разколебани от останалите събрани по делото доказателства – показанията на свидетеля Х., които съдът кредитира като обективни и достоверни, която като пряк ръководител на ищеца и имаща постоянен поглед върху работата му, като същата категорично заявява, че не е запозната с какъвто и да е отказ от страна на ищеца да изготви доклад за извършена работа, съответно поискан такъв от работодателя, нито е констатирала неизпълнение на възложените задачи от страна на ищеца и причинени от това имуществени вреди на ответника изразяващи се в невъзможност да начисли съответни часове работа и да бъдат заплатени от клиентите му, нито има информация за ангажиране на имуществената отговорност на ищеца. Констатациите в цитираните два писмени документа – доклад и заповед по чл.210 от КТ се разколебават и и са в противоречие с действията на ответника, а именно - от заключението по ССчЕ се установява, че начислените в счетоводството на ответника суми за трудово възнаграждение за м. март 2020г. са за отработени 19 работни дни отразени във фиш за заплати, което е извънсъдебно признание от страна на ответника, че дължи посочената сума – като трудово възнаграждение за положен труд.

На следващо място, е необходимо да се направи разграничението между липсата на положен труд, в който случай няма да се дължи трудово възнаграждение и явяване на работа и некачествено изпълнение на трудовите функции, в който случай, работодателят би могъл да ангажира дисциплинарната отговорност на съответния служител или имуществена – при нанесени вреди за работодателя.

В настоящият случай ответникът прави вътрешнопротиворечиви твърдения – че не се дължи на ищеца трудово възнаграждение, поради неточно изпълнение на трудовите функции./отказ да изготви доклад, причинени вреди и т.н./

Следователно настоящият състав споделя извода на пъровинстанционният съд, че направеното възражение от страна на ответника, че ищецът не е изпълнявал трудовите си функции за процесния период е недоказано, напротив – ищецът установи при пълно доказване наличието на кумулативните предпоставки за възникване на правото му да получи заплащане на трудово възнаграждение за отработените 19 дни за периода 01.03.2020 – 29.03.2020г. в размер на 2100,00 лв.

В настоящото производство работодателя носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, че същия е платил следващото се на работника възнаграждение за претендирания период, като същия нито е направил такива твърдения, 3 нито е ангажирал доказателства в тази насока, първоинстанционният съд е уважил иска в пълен размер. поради което и правилно

Относно предявения иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ.

Според разпоредбата на чл. 224 ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. За да бъде уважен такъв иска е необходимо установяването на две кумулативни: 1. прекратяване на трудовото правоотношение и 2. наличие на неизползван платен годишен отпуск.

От изложеното се установява, че между страните е съществувало действително трудово правоотношение, като не е спорно, че същото е прекратено на 29.03.2020г. по взаимно съгласие на страните.

От заключението по ССчЕ, както и от съдържанието на цитираната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, в която работодателя изрично е признал факта на дължимост на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, съдът счита, че наличието на такъв е установено по безспорен начин - в размер на 9 работни дни и за което се дължи обезщетение в размер на 1217,82 лв.

В настоящото производство работодателя носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, че същия е платил задължението за изплащане на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ, като същия не е ангажирал доказателства в тази връзка, поради което и правилно първоинстанционният съд е счел иска за основателен и доказан в предявения му размер.

Предвид основателността на предявените искове, следва да бъде разгледано и направеното от ответника възражение за прихващане с негови вземания спрямо ищеца.

Относно заявеното вземане с правно основание чл.357 вр. 210 ал.3 вр.чл.206 ал.1 от КТ за сумата от от 2100лв., представляваща обезщетение за ограничена имуществена отговорност за нанесени вреди, наложена със заповед от 27.03.2020г. по чл.210 КТ.

Съгласно разпоредбата на чл.206 ал.1 от КТ за вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.

Фактическият състав, от който произтича отговорността на работника или служителя по смисъла на чл.203 ал.1 от КТ предполага кумулативното наличие на следните юридически факти /предпоставки/: 1. действително трудово правоотношение между страните 2. причинена вреда в имуществото на работодателя 3. небрежно неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника 4. причинна връзка между небрежността на работника/ служителя при или по повод изпълнение на трудовите му задължения и настъпилата вреда.