Решение № 4103 от 16.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4103 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100507196 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 1059/18.01.2024 г., постановено по гр.д. № 13053/2023 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, съдът е осъдил на основание чл.30, ал.3 ЗС С. С. В., ЕГН **********, с съдебен адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на Е.В. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** сумата от 2925,00 лева, представляваща разходи за извършен през 2022 г. необходим и неотложен ремонт на покрив на сграда, находяща се в с. Горни Лозен, р-н Панчарево, ул. **** , ведно със законна лихва върху главницата от подаване н а исковата – 13.03.2023 г. до окончателното плащане на сумата като е отхвърлил искът по чл. 30, ал. 3 ЗС за горницата над уважения размер от 2925,00 лева до пълния предявен размер от 3125,00 лева и искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 34, 46 лв., представляваща законна лихва за забава от 14.01.2023 г. до 24.02.2023 г. като неоснователни.

Със същото решение съдът е отхвърлил предявените от П. Т. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** против С. С. В., ЕГН **********, с съдебен адрес: гр. София, ул. **** осъдителни искове с пр. осн. чл. 30, ал.3 ЗС и чл.

86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати следните суми: 3 125 лв., представляваща разноски за ремонт на покрив на двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, с. Горни Лозен, ул. ****, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 13.03.2023 г., до окончателното изплащане на сумата и сумата от 34, 46 лв., представляваща законна лихва за забава от 14.01.2023 г. до 24.02.2023 г. като неоснователни.

Със същото решение съдът е осъдил на основание чл.78, ал.1 С. С. В., ЕГН 1

**********, с съдебен адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на Е.В. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** сумата от 918,74 лева разноски по делото; на основание чл.78, ал.3 Е.В. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.

София, бул. **** да заплати на С. С. В., ЕГН **********, с съдебен адрес: гр. София, ул. ****, сумата от 59,36 лева разноски по делото; на основание чл.78, ал.3 П. Т. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. ****, да заплати на С. С. В., ЕГН **********, с съдебен адрес: гр. София, ул. ****, сумата от 800,00 лева разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство С. С. В. и е насочена срещу решението в частта, с която е уважен предявеният от Е.В. В. срещу него искове. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, като се твърди, че изводите на районния съд са изградени върху неправилни експертизи и върху неотносими и недостатъчни писмени доказателства. На първо място въззивникът излага довод, че съдът е подценил възраженията му относно доказателствената стойност на представения договор за СМР от 16.09.2022 г. Поддържа, че този договор не може да служи като надлежно доказателство за извършено плащане, както с оглед липсата на други платежни документи, така и с оглед разпоредбите относно плащанията в брой. Твърди, че договорът не носи достатъчна доказателствена стойност, а освен това е сключен с лице, което според жалбоподателя не е установено по делото като управител или пълномощник на дружеството-изпълнител, поради което релевантността му е поставена под съмнение. Оспорва и фактурата, като поддържа, че същата не е придружена от касов бон и сама по себе си не удостоверява реално извършено плащане. На следващо място въззивникът оспорва правилността на изводите на районния съд относно стойността на извършените строително-монтажни работи. Навежда конкретни възражения срещу заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза в частта относно цената на покривната мембрана и стойността на труда за полагането . Поддържа, че според вещото лице мембраната е оценена на стойност 43 лв./кв.м., респективно общо 4880 лв., докато по твърдение на въззивника реалната цена на една ролка покривна мембрана с квадратура 75 кв.м. е около 104 лв. Счита, че е налице съществено завишаване на стойността както на материала, така и на труда за полагането му, поради което уважената част от иска следвало да бъде намалена. В тази връзка моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне изцяло на предявените искове. При условията на евентуалност иска, ако съдът приеме иска за частично основателен, моли размерът на присъдените разноски за ремонта да бъде намален чрез приспадане на според него завишената стойност на покривната мембрана и труда за полагането . Претендира разноски.

Въззиваемата страна Е.В. В. в срока по чл. 263 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва изцяло същата, като неоснователна. В отговора се поддържа, че твърденията на въззивника за прекомерност на стойността на ремонта и за неправилност на двете приети заключения по съдебно-техническата експертиза са несъстоятелни. Излага се, че по делото са приети две експертни заключения, като във второто вещото лице е извършило разбивка на отделните строителни материали и е определило стойността на ремонта по средни пазарни цени. Според въззиваемата цените, на които се позовава ответникът, не отразяват реалната пазарна обстановка, а са подбрани едностранчиво и не могат да оборят заключението на вещото лице.

Поддържа се още, че стойността на фактически извършения ремонт е реално заплатена и че ищците са избрали възможно най-ниската цена при наличните обстоятелства, тъй 2 като ремонтът е бил наложителен, неотложен и е бил извършен след дългогодишно бездействие на ответника като съсобственик. Сочи се, че именно поради отказа на ответника да участва в общия разход ищците са били принудени сами да организират ремонта и да поемат цялата му стойност. В отговора изрично се поддържа, че покривът не е ремонтиран основно около 40 години, поради което към 2022 г. се е стигнало до почти цялостната му компрометация и до необходимост от съществен по обем ремонт. Счита се, че възраженията относно стойността на покривната мембрана са откъслечни и изкуствено извадени от общата стойност на ремонта, без да се държи сметка за останалите вложени материали, за труда, за транспорта, за демонтажните дейности, за извозването на отпадъци и за цялостния характер на извършената работа.

Моли се решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба и от ищцата П. Т. В. и е насочена срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените от нея искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В жалбата се поддържа, че решението в тази част е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и при необоснованост. Основното оплакване на въззивницата е насочено срещу извода на районния съд, че не е доказано тя да е заплатила част от стойността на ремонта.

Поддържа се, че този извод е неправилен, формален и в противоречие с установеното по делото. Твърди се, че ремонтът е бил извършен със средства, събрани общо от двете ищци, като Е. В. е изтеглила банков кредит за половината от сумата, а останалата част е била осигурена от П. В. от лични спестявания. Според въззивницата първоинстанционният съд неправилно е изискал писмено доказване за вътрешните отношения между двете ищци и за предаването на сумата, при положение че това не е част от предмета на спора по чл. 30, ал. 3 ЗС. Поддържа се, че в това производство не следва да се доказва произходът на средствата, а единствено съсобствеността върху общата вещ, извършването на ремонта, неговият характер и стойността на направените разходи. Излагат се доводи, че участието на П. В. в плащането на ремонта е доказано чрез общата искова молба, чрез признанието на Е. В., че половината от средствата са били осигурени от П. В., чрез обстоятелството, че двете живеят в общо домакинство, както и чрез свидетелските показания. Според жалбоподателката е извън житейската логика да се приеме, че само лицето, което фактически е предало парите на изпълнителя, може да търси възстановяване на цялата подлежаща на разпределяне сума, а другият съсобственик, който реално е осигурил част от средствата, да остане без защита само поради липсата на отделен писмен документ за това. В жалбата се поддържа още, че районният съд е възприел като доказано, че общо сумата е заплатена за ремонта и че ремонтът е бил неотложен, поради което е налице противоречие в мотивите му, ако едновременно с това се отрича възможността П. В. да е участвала в това плащане. Сочи се, че договорът за банков кредит на Е. В. е представен именно за да удостовери, че тя не е разполагала сама с цялата сума и че средствата са били събрани общо. Поддържа се, че ако въззивният съд приеме правилността на извода, че без писмен документ П. В. не може да установи участието си в плащането, то на практика би се стигнало до незащитимост на правата на съсобственици, които съвместно осигуряват средства за необходим ремонт на обща вещ. Жалбоподателката моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените от нея искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника С. С. В., с който жалбата се оспорва като неоснователна. В отговора се поддържа, че 3 оплакванията за нарушение на материалния закон и на процесуалните правила са изцяло неоснователни. Излага се, че чрез различни косвени доводи, житейски разсъждения и предположения жалбоподателката се опитва да изведе наличие на плащане от нейна страна, без обаче такова обстоятелство да е надлежно доказано по допустимия от закона ред. Ответникът по жалбата подчертава, че извършено плащане не може да бъде доказвано със свидетелски показания в хипотеза, в която законът изисква писмено доказване, и че признание на единия ищец в полза на другия не е достатъчно да установи право на последния срещу ответника. Поддържа, че представеният договор за банков кредит не доказва участие на П. В. в заплащането на ремонта, а сочи единствено на кредитиране на Е. В.. Сочи се още, че самите ищци са представили с исковата молба доказателства единствено за плащане от страна на Е. В., поради което е недопустимо впоследствие да се поддържа, че и друго лице, което не фигурира като платец по договора и фактурата, е извършило част от плащането. В заключение се моли жалбата да бъде оставена без уважение поради липса на активна материалноправна легитимация на П. В. да търси сума, за която не е доказала лично обедняване.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: