Решение № 604 от 29.06.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 604 гр. Стара Загора, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Антония Тонева при участието на секретаря Мариян Ил. Кръстев като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело № 20225530105268 по описа за 2022 година

Производството е с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД.

Ищецът П. К. П. твърди в исковата си молба, че на 03.04.2017г. между него, в качеството му на кредитополучател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД София, в качеството на кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит №167738 от 03.04.2017г.

Договорът е сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният се задължава да предостави заемни средства в размер на BGN 800 на ищеца, а той се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Уговореният срок на договора е 12 месеца.

На 11.07.2019г. отново между П. К. П., в качеството му на кредитополучател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в качеството на кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит 330649. Договорът е сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният се задължава да предостави заемни средства в размер на BGN 1500 на ищеца, а той се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Уговореният срок на договора е 12 месеца.

На 08.04.2020г. страните сключват трети договор за потребителски кредит № 372409, отново при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, по силата на който ответникът се задължава да предостави заемни средства в размер на BGN 1500 на ищеца, а той се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва, при срок на договора 12 месеца.

1

Съгласно клаузите от договорите, годишният лихвен процент на заемите е 40.54%, а годишният процент на разходите е 49%. Ищецът сочи, че действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите обаче, е различен от посочения в договорите и с вписания от Кредитодателя, в размер от 49%. Това е така, защото съгласно договорите се дължи “неустойка”, в случай, че ищецът не предостави в тридневен срок от подписване на всяко от съглашенията поръчител или банкова гаранция.

Счита, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК, тъй като Заемодателя е изискал и е събрал от него лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, който не са предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Макар да са посочени в договора лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР. В договора не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът няма право да Формира ГПР в размер на 49%. Това нарушение има за правна последица съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита.

Дори и да не се приеме гореизложеното, ищецът сочи, че Кредиторът е инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която е оскъпила кредита и съответно от „АЙ ТИ ЕФ ТРУП“ АД не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК във връзка с договорите за кредит. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябва да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора са вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл.11, ал.11, т.20 от ЗПК. В тази връзка цитира множество решения на различни съдилища.

Заявява също, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да се представи 2 поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдига лихвеният процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва.

Това се потвърждава и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на основание чл.22 ЗПК договорът е недействителен, като съгласно чл.23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

Сочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до края на следващия ден от подписване на договорите за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка са и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/.

В заключение сочи, че посоченият лихвен процент в договорите за кредит от 40.54% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ 3 представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в §1 от договорите в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 от ЗПК. По този начин се нарушават добрите нрави и се внася равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като считам, че това обстоятелство води до нищожност на договорните съглашения. Възнаградителната лихва съставлява цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушава принципа на добросъвестността при участие в облигационните отношения.

Моли в случай, че съдът прецени, че договорите не са нищожни, да приеме, че уговорената договорната лихва по правоотношенията противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД. От съдържанието на трите процесии договора за кредит става ясно, че страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва, която надвхърля 40 % (четиридесет процента) годишно. Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договорите за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока се позовава на съдебна практика на ВКС, която цитира.

Моли в случай, че съдът прецени, че нито един от договорите не е нищожен, да постанови, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение от Договорите противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т.3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Счита процесната неустойка за неравноправна по смисъла на 4 чл.145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл.146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от ищцовото дружество и съответно не е индивидуално уговорена.