Решение № 960 от 20.01.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 960 гр. С., 20.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА

ТОШЕВА при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА

Гражданско дело № 20221110129981 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на С. С. Х. срещу ФИРМА, с която са предявени при условията на обективно съединяване следните искове: евентуално съединени помежду си искове за признаване за установено, че клаузата за неустойка по т. 6.2. от Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. е нищожна, както следва: главен иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожност поради неравноправност; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – нищожност поради противоречие на закона; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави; както и кумулативно съединен с тях частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – част от вземане в общ размер на 123.75 лв., представляващо недължимо платена сума по неустоечната клауза, ведно със законната лихва от 06.06.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. за сумата от 300 лв., дължима на 3 месечни погасителни вноски, като размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Сочи, че съгласно договора е следвало да заплати неустойка в размер на 123.75 лв. за непредоставяне в срок на надлежен поръчител или друг вид обезпечение на кредитора, която твърди, че е заплатил. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречието му със закона – с императивни правила, установени в ЗПК, относно: яснотата на договора; шрифта, на който следва да е написан; документите, които следва да се предоставят на потребителя, както и поради липса на данни относно ГЛП и ГПР и несъответствие на посочения ГПР с 1 действително прилагания, който от своя страна е в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Релевира възражение за нищожност на договора и поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в изключително висок размер на възнаградителната лихва, включваща в действителност и неустойката. Поради нищожност на целия договор счита, че дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Намира неустоечната клауза за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, която е стандартна и бланкетна, а не индивидуално уговорена – с нея потребителят се задължава да плати необосновано висока неустойка при неизпълнение на задълженията му, като тя представлява заблуждаваща търговска практика и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Сочи, че неустойката по същността си представлява печалба за кредитора и следва да е включена в ГЛП и ГПР, което в случая не е сторено, а при включването й се явява надвишен допустимият размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката на практика обезпечава вредите от това, че вземането няма да бъде събрано в срок, поради което е налице нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Излага, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави, защото излиза извън присъщите функции на неустойката и цели единствено неоснователно обогатяване. Твърди, че неустойката в действителност представлява възнаграждение, дължимо под условие.

Изтъква, че тя е уговорена за неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение след отпускане на кредита, от което неизпълнение не произтичат вреди, още повече че кредиторът е длъжен преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключване на договора.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава сключването на договора, като излага, че той е сключен от разстояние и на клиента са изпратени Стандартен Европейски формуляр, Договора и Общите условия. Оспорва твърденията за наличие на неравноправни клаузи, защото в договора са ясно посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва и неустойката при непредоставяне на обезпечение, поради което при сключването му средният потребител е могъл да направи преценка за икономическите последици от него и не е налице заблуждаваща търговска практика. Оспорва действителният ГПР да е различен от посочения, като излага, че размерът му е изчислен по формула съгласно Приложение № 1 на ЗПК, като единственият разход е ГПЛ, който е уговорен във фиксиран размер. Излага, че размерът на неустойката не следва да се включва в ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна лихва, защото неустойката няма такава функция и не попада в общите разходи, като се позовава на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, още повече че ГПР се определя към момента на сключване на договора, когато неустойката не е била дължима. Счита, че неустойката не е установена в противоречие с нормите на добросъвестността и не излиза извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Сочи, че обезпечението на задължението по кредита е съществен елемент при преценка на носения от кредитора риск при сключване на договора, като в случая кредиторът е поел финансовия риск от сключването на договор с ищеца, но при условие че той представи надлежно 2 обезпечение. Излага, че страните са се съгласили, че при неизпълнение на същественото задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение той следва да заплати неустойка. Изтъква, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята и действията на длъжника, а в случая чрез действията си след сключване на договора той едностранно е увеличил носения от кредитора риск. Счита, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото обезпечение, той е договарял недобросъвестно в разрез с нормата на чл. 12 ЗЗД, като при сключването на договора кредиторът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди тази недобросъвестност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа страна следното:

С Определение № 30290/10.11.2022 г. е обявено за безспорно сключването между страните на Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г., по който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 300 лв.

Установява се, че ищецът се е задължил да върне заемната сума на 3 месечни вноски, като страните са договорили фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 % и годишен процент на разходите в размер на 47.51 %.

В т. 6.1. от Договора във връзка с чл. 33 от Общите условия е уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне в 3-дневен срок от усвояването на заема на едно от следните обезпечения: 1. поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители осигурителният доход на всеки един от тях следва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заемодатели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; или 2. безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема, обезпечаваща задължение в размер на 2 пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Съгласно т. 6.2. от Договора при неизпълнение на т. 6.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 123.75 лв., която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като пълно, обективно, компетентно изготвено и обосновано се установява, че единственият разход, който е взет предвид от кредитора при изчисляване на ГПР е разходът за лихви, като са съобразени следните обстоятелства: размер на кредита; вид на вноската – месечна; брой вноски; ГЛП. Вещото лице посочва, че договорът и погасителният план съдържат цялата 3 необходима информация за изчисляване на размера на ГПР по Приложение № 1 от ЗПК.

Изяснява се, че в случая на 29.11.2021 г. ищецът е платил сума в общ размер на 351.48 лв., която е отнесена от ответника за погасяване на главницата, на лихви в размер на 20.25 лв. и на неустойка в размер на 31.23 лв. Вещото лице дава заключение, че действителният размер на ГПР, ако се вземат предвид условията на кредита /размер от 300 лв., 3 бр. месечни вноски и ГЛП в размер на 40.05 %/ и ако не се включва неустойката, възлиза на 48.30 %, а ако неустойката участва при неговото изчисление, но само до размер от 31.23 лв., ГПР възлиза на 190.75 %, а ако неустойката участва при изчислението на ГПР разсрочено с всяко от плащанията, то ГПР е в размер на 1 040.75 %.

При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за нищожна на три различни основания на неустоечна клауза от договор за заем и кумулативно съединен с тях частичен иск за връщане на платена въз основа на нищожната клауза парична сума. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете за установяване нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожност на неустоечната клауза поради нейната неравноправност и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно искът с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата поради противоречие със закона, евентуално – искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за установяване нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави.

По иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП :

По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между страните на Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. с посоченото съдържание, по който ответникът му е предоставил в заем сумата от 300 лв., и твърдяната неравноправност на клаузата на т. 6.2. от Договора, а в тежест на ответника е да докаже, че процесната клауза е индивидуално уговорена.

Съдът намира, че сключеният между страните Договор за паричен заем № ****/26.10.2021 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за 4 добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.