Решение № 2978 от 04.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2978 гр. София, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Димитринка Анг. И. като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100514283 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Г. С., срещу решение № 18788/18.10.2025г., постановено по гр. д. № 15116/2025г. на СРС, 59 с-в.

С цитираното решение са отхвърлени предявените от И. Г. С. с ЕГН **********, от гр. София, ул. ****, против „ИНТЕР ТРАНС 2007“ ЕООД с ЕИК 175418484, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Сердика“, бл. 21, ет.

8, ап. 29, искове с правно основание чл. 422 от ГПК, за сумата в размер на 3 332, 48 лева /три хиляди триста тридесет и два лева и четиридесет и осем стотинки/, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 01.06.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – сбора от неизплатените трудови възнаграждения за периода м.09.2019 г. – м. 02.2020 г. включително, за сумата в размер на 250, 65 лева /двеста и петдесет лева и шестдесет и пет стотинки/, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 01.06.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – обезщетение за неплатен годишен отпуск за 7 дни от предходната година, за сумата в размер на 71, 61 лева /седемдесет и един лева и шестдесет и една стотинки/, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 1

01.06.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – обезщетение за неплатен годишен отпуск за 2 дни от 2020 г., за сумата в размер на 117, 77 лева /сто и седемнадесет лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща законна лихва за периода 04.02.2020 г. – 29.05.2020г.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно СРС е приел, че трудовото възнаграждение е било изплатено. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен, като основателен и доказан. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна.

В исковата молба се твърди, че И. Г. С. сключил с ответника трудов договор № ИС211117/21.11.2017г. на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил“. Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено на основание чл. 325, ал. 1от КТ по взаимно съгласие. За периода, в който полагал труд не му били изплатени трудови възнаграждения в размер на 3332,48 лева за периода м.09.2019 до 02.2020г. Твърди, че не му е било заплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 7 дни от предходната година, което възлиза на 250.65 лв., както и 71.61 лв. обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2 дни за 2020г.

В срока за отговор „Интер транс 2007“ ЕООД е оспорило исковете. Изложил е становище, че ищецът е получил всички дължими му се трудови възнаграждения.

Посочва, че през 2019г. на ищеца, сега въззивник, са превеждани суми по банковата му сметка за плащане на пътни такси, зареждане горИ., командировъчни и захранване на сметка. Изложил е доводи, че превежданите суми с основание „захранване на сметка“ са превеждане по искане на служителя, като авансово плащане. За останалите преведени суми – горИ., пътни, С. не представил отчетни документи и се договорили тези суми да бъдат приспадни от дължимото възнаграждение. Формулирал е и възражение за прихващане с неотчетените от ищеца суми и сумите, претендирани за трудово възнаграждение и обезщетение по настоящето дело.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че според изготвената ССЕ всички вземания, предмет на исковата молба, са изплатени на ищеца и на това 2 основание и без други мотиви, е отхвърлил иска, без да обсъди и приетите по в. гр. д.

№ 6019/2023г. повторни счетоводни експертизи .

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

По иска с правно основание чл.128, т.2 КТ, в тежест на ищеца е да установи съществуването на трудово правоотношение с ответника и размера на уговореното трудово възнаграждение. В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил на ищеца процесната сума. Съгласно разпоредбата на чл. 128 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника/служителя е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

По делото не се спори, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, което е било прекратено. С оглед въведените в жалбата възражения, правният спор се концентрира около обстоятелството дали е извършено плащане на претендираните с исковата молба суми.

Съгласно приетата пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, размерът на месечното възнаграждение на ищеца за периода 01.01.2019г. до 03.02.2020г., е в размер на 6681.95 лв., с включено допълнително възнаграждение и след извършване на удръжки. Установява се, че част от трудовото възнаграждение, а именно – сума в размер на 4060.40 лв. ответникът е изплатил от разплащателната сметка на дружеството по банковата сметка на ищеца. Видно от таблицата на л. 4 от експертизата /л. 166 от делото на СРС/ в основанието за преводите на тази сума 4060 лв. е посочено „работна заплата“. Друга част от плащанията са извършени в брой и чрез вноски на каса от управителя на ответника. Видно от таблица 3 /л. 167 от делото на СРС/ за останалите плащания не е отразено, че са за заплата. Самият ответник 3 посочва в исковата молба, че сумите, предмет на исковата молба са прихванати от суми, за които служителя не се е отчел /за горИ. и пътни/ именно по така описаните в тази таблица разходни касови ордери.

Действително от ССЕ се установява, че в счетоводството на ответника не фигурират задължения към ищеца. От посочената по – горе таблица 3 /л. 167/ е видно, че работодателят е осчетоводил сумите, дадени на ищеца в брой или чрез вноски на каса по счетоводна сметка 421 – персонал трудово възнаграждение. По РКО от 09.01.2020г. е отразено, че по банковата сметка на ищеца е внесена сума в размер на 1300 лв., от които 306 лв. са осчетоводени като плащане на обезщетение по чл. 224 от КТ, а остатъка е отчетен като разход за горИ.. По РКО от 29.01.2020г. е отбелязано, че сумата е от вноска от управителя по банкова сметка на ищеца и е отчетена като плащане на обезщетение по чл. 224 КТ. Това извънсъдебно прихващане и осчетоводяване от страна на ответника обаче по никакъв начин не обвързва съда.

С решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., решение № 746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение № 141/30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., II г. о. на ВКС, решение № 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о. на ВКС и др., е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Установява се от приетите експертизи, че част от трудовото възнаграждение, а именно – сума в размер на 4060.40 лв. ответникът е изплатил от разплащателната сметка на дружеството по банковата сметка на ищеца. Не се доказа обаче да е заплатен остатъкът от дължимото възнаграждение. За този остатък не са представени от ответника ведомости за заплати или друг документ, удостоверяващи извършени плащания в полза на ищеца. Не са представени платежни нареждания за процесния период за банков превод по влог на работника. Това, че работодателят е превеждал суми на ищеца за горИ. и пътни, които дори да не са отчетени от служителя, не означава, че дружеството е заплатило задълженията за трудово възнаграждение.

От експертизата, а и от самите твърдения на ответника в отговора на исковата молба се установява, че дадени на ищеца суми за пътни и горИ. са прихванати от дължимото трудово възнаграждение, предмет на исковата молба.

Съгласно чл. 272, ал. 1 КТ без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение освен за: получени аванси; 2. надвзети суми вследствие на технически грешки; 3. данъци, които по специални закони могат да се удържат от трудовото възнаграждение; осигурителни вноски, които са за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи; запори, 4 наложени по съответния ред; 6. удръжки в случая по чл. 210, ал. 4 КТ. В случая такова съгласие от страна на работника не се установява. Напротив, въззивникът ищец изрично оспорва това обстоятелство. Неотчетени парични средства, дадени на служителя, не попадат в никоя от хипотезите на чл. 272, ал. 1 КТ, в които могат да бъдат извършвани удръжки без съгласието на служителя. Ето защо, плащането на трудовото възнаграждение не може да се извърши чрез прихващане, както твърди ответникът, сега въззиваем. Ето защо, искът е основателен.

Следва да се допълни и следното. По делото не е представена длъжностна характеристика на ищеца, от която да бъде извършена преценка дали същият е бил МОЛ. Въпреки това от изложеното в исковата молба може да се направи извод, че чрез извършеното прихващане работодателят е целял да реализира правото си на обезщетение от служителя, осъществяващ функции по разходване и отчитане на парични средства, доколкото са налице твърдения, че са му предоставяни суми, които работникът не е отчитал. Пълната имуществена отговорност се реализира единствено и само по исков ред - арг. чл.211 от КТ вр. с чл.207, ал.1, т.2 КТ, а ограничената по реда на чл.210 и сл. от КТ- при спазване на предходна процедура по издаване от работодателя на заповед. И в двата случая работодателят не може да извършва удръжки от трудовото възнаграждение на работника, респ. служителя, ако не е спазил специалната процедура, т.е. не е издал заповед и тя да е влязла в сила, за да ангажира ограничената имуществена отговорност или ако няма влязло в сила решение /арг. чл.211, ал.1 от КТ/ по предявен единствено и само по съдебен ред иск по чл.211 от КТ за реализиране на пълната имуществена отговорност. Щом само по съдебен ред може да се реализира имуществената отговорност /пълна/ или ограничена - при спазване на предходна процедура за това, означава, че спорни суми на това основание може да се реализира само чрез иск /с подаване на искова молба срещу работника, респ.служителя/. Следователно, налице е забрана за предварително удържане на сумата, установена като липса на парични средства. Предвид особения ред за осъществяване на пълната имуществена отговорност на отчетник, какъвто е бил ищецът, отговорността му като работник не може да се реализира чрез извънсъдебно прихващане. Според практиката на ВКС, напр. решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2012 г., IV г.о. ГК/, според което решение изрично е определено като недопустимо прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска принудително изпълнение без съгласие на работника, което вземане е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо –чл. 446, ал. 1 ГПК, предвид изричната забрана на материалния закон - чл.105 от ЗЗД, а прихващането при осъществяване на ограничената имуществена отговорност касае само секвестируемата част от дължимого трудово възнаграждение – чл.210, ал.4 от КТ, а за пълната се препраща към общия исков ред и възможност за удръжки само на база влязло в сила съдебно решение. Това е така, тъй като според цитираното съдебно решение, противно 5 тълкуване би довело до възможност на работодателя да санира собственото си неправомерно поведение /неплащане в срок на дължими заплати/, от което да черпи благоприятни правни последици, изразяващи се в преодоляване на нормативно установената забрана за компенсиране с такива вземания. Ето защо и възражението за прихващане е неоснователно поради неговата некомпенсируемост.