Решение № 778 от 06.08.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 778 гр. Стара Загора, 06.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530100684 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал.1, чл. 11, т.6, т.9а, т.10, т.11 и т.12 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.

Ищецът С. П. С. твърди в исковата си молба, че на 28.03.2024 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № .... По силата на договора за потребителски кредит ответникът поел задължението да предостави на ищеца - потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 1 400 лв., а ищецът се задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следвало: сума на кредита - 1 400,00 лв.; срок на кредита - 9 месеца; годишен лихвен процент - 50,00 %; годишен процент на разходите - 62,41 %; дължима сума по кредита - 1 786,11 лв. Съгласно чл. 5 от процесния договор за кредит ищецът следвало да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия - поръчител или банкова гаранция. В случай че такова не било предоставено, клаузата на чл. 11, ал.1 от процесния договор за кредит предвиждала, че ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 1 327,89 лв., като в този случай общо дължимата сума по кредита била в размер на 3 114,00 лв., при отпуснат кредит в размер на 1 400,00 лв. Поради това процесният договор за потребителски кредит бил изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, а ако съдът приемел, че процесният договор за кредит не бил изцяло недействителен, то същият съдържал нищожни клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за кредит бил недействителен, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.

Процесният договор за потребителски кредит бил недействителен поради наличието на 1 няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В чл. 10, ал. 1 ЗПК били регламентирани изискванията, на които задължително трябвало да отговарят договорите за потребителски кредит, за да са действителни, като едно от тях било изискванията за шрифт /не по-малък от 12/. В случая процесният договор не отговарял на това изискване, шрифтът бил по-малък от 12, което се отнасяло и за общите условия към него. Общите условия, освен че не отговаряли на изискването за шрифт, поради липсата на разстояние между редовете и абзаците, били трудни за възприемане от потребителя, което било нарушение на ЗПК и ЗЗП.

Също в чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, като задължителен реквизит на договорите бил посочен срок на договора за кредит, а такъв нямало в процесния договор. Същият съдържал единствено погасителен план на вноски, което не можело и не следвало да се тълкува като срок на договора. Отделно от това - в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да бъде посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсвала. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора следвало да е посочена не само цифровата стойност на годишния лихвен процент, но и изчерпателно да се посочели всички разходи, които ищецът щял да направи и които били отчетени при формирането на годишния процент на разходите, тъй като ищецът бил икономически слабата страна по процесния договор и следвало да бъде запознат и максимално информиран за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита.

Грубо била нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. От договора, както и от погасителния план не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасявали с всяка вноска и дали се дължали други такси по кредита /каквато била задължително вменената на ищеца неустойка по чл. 6, ал. 2 от процесния договор/. В процесния договор за кредит била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т.12 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, да получил при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочвал дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не бил фиксиран или когато допълнителните разходи можели да бъдат променени съгласно договора за кредит в погасителния план се посочвало ясно, че информацията, съдържаща се в плана, била валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. При сключване на процесния договор за кредит на ищеца не били представяни Общите условия към него, той не ги подписал на всяка страница, каквито били изискванията на ЗПК, което на самостоятелно основание влечало до недействителността на процесния договор за кредит.

Съгласно чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, 2 чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Процесният договор за потребителски кредит бил недействителен и поради изискването за предоставяне на обезпечение, предвидено в чл.

6, ал. 1 от същия, респективно поради обективираното в чл. 6, ал. 2 от договора, задължение на ищеца за заплащане на неустойка. В чл. 6, ал. 1 договора за потребителски кредит кредиторът едностранно вменил задължение за ищеца да предостави обезпечение за кредита, като чисто формално му предоставил 2 опции - да предостави банкова гаранция или поръчител - физическо лице, отговарящо на множество неизпълними изисквания, посочени в Общите условия. Следователно клаузата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор за кредит предвиждала задължение за ищеца, което на практика било неосъществимо. Нищожна поради противоречие с добрите нрави била клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит, регламентираща, че в случай, че ищецът не предоставил обезпечение, съгласно чл. 5 от процесния договор, същият дължал заплащането на неустойка в размер на 1 327,89 лв. съгласно чл. 11 от Договора. Тази неустойка всъщност представлявала скрита добавка към възнаградителната лихва. Неустойката била уговорена за едно практически неизпълнимо задължение за предоставяне на обезпечение, като от начина на сключване на договора и начина, по който бил уреден режимът на издължаване на неустойката било видно, че същественото за кредитодателя било не изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантирала, а получаването на самата неустойка. Поради това, предвидената в чл. 6 ал. 2 от процесния договор неустойка, излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и не представлявала неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, а допълнително възнаграждение за кредитополучателя.

Неустойката не била включена и при формиране на ГПР, което било заобикаляне на материалния закон и по-точно на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нищожна като противоречаща на добрите нрави била и клаузата, включена в процесния договор за кредит, фиксираща размера на възнаградителната лихва на 50,00%. Допустимият размер на договорната лихва не можел да надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато била константната практика на ВКС, а в случая и от приложения договор за кредит било видно, че „Кеш Пойнт България” ЕООД фиксирало годишната лихва в размер на 50,00%, тоест - над 5 пъти законната лихва за периода. Процесният договор за кредит бил нищожен именно поради включените две нищожни клаузи в него - за заплащането на неустойка и за договорна лихва в размер на 50,00%. Ако тези клаузи не били част от договорното правоотношение, то кредиторът не би сключил договора за потребителски кредит с ищеца.

Отделно, тази неустойка не била включена в ГПР, което представлявало и самостоятелно основание за недействителност на договора за кредит. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на договор за потребителски кредит №... от 28.03.2024 г., сключен между ищеца С. П. С. и ответното дружество „Кеш Пойнт България“ ЕООД поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност и ако приеме, че процесният договор за потребителски кредит е действителен, моли съда да прогласи недействителността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно - клаузата, регламентираща лихвен процент в размер на 50,00% и чл. 5 от 3 процесния договор за кредит, възлагащ в тежест на ищеца да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение по кредита. Претендира съдебно- деловодни разноски.

Ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД, гр. София възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално, се позовава на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор. Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Неоснователни и необосновани били и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма.

Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки.

Дори да не можел да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата договора, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още преди сключване на договора, без да бил обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният решил, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Оспорвал твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави и за неравноправност на клаузи от договора. Клаузите отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. Предвид това било изключено ищецът да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Изложеното изключвало възможността потребителят да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога била налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем 4 език, следвало да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да били ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да бил прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да можел да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023 г. - 2024 г. ищецът сключил два идентични договора с ответното дружество. Вместо да упражни по реда на чл. 29 ЗПК, кредитополучателят по своя инициатива сключил още един договор. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията на кредита. От тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползвал кредитите, а след това завеждал искове за недействителност и връщане на платените суми. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още от първия договор и нямало да сключи още един, в който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го бил сторил, а впоследствие образувал множество съдебни дела, водело до пълна неоснователност на претенциите за недействителност на клаузи от договора и за връщане на недължимо платени суми.