Решение № 129 от 01.04.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. Плевен, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА при участието на секретаря АНА Д. ИВАНОВА като разгледа докладваното от СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ Въззивно гражданско дело № 20264400500162 по описа за 2026 година

Въззивно обжалване.

С решение № 1987/ 16.12.2025 г. постановено по гр.д.№ 1070/ 2025г.

Плевенски районен съд ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.

422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, ЧЕ М. Г. К., ЕГН********** ДЪЛЖИ НА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.София, ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.България, №81В, представлявано от П. В. и Х. М. управители, сумата от 450лв. - главница, задължение по Договор за потребителски кредит №347196/05.08.2019г. със „Сити кеш“ООД и цедирано на ищеца, за която сума има издадена заповед за изпълнение №3494/24.10.2024г. по ч.гр.д.

№6111/2024г. на ПлРС, ведно със законната лихва, считано от подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК- 23.10.2024г., до окончателното изплащане на задължението, като ЗА РАЗЛИКАТА ДО ПЪЛНИЯТ ПРЕДЯВЕН РАЗМЕР от общо 628,51лв., ОТХВЪРЛЯ иска като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, М. Г. К.,ЕГН**********, ДА ЗАПЛАТИ НА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.София, ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.България, №81В, представлявано от П. В. и Х. М. управители, сумата от 504,77лв. разноски по настоящето производство и сумата от 28,60лв.- разноски по заповедното производство, съобразно уважената част от претенциите.

ОСЪЖДА М. Г. К., ЕГН**********, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ПлРС 1 разноски за ВЛ в размер на 214,89лв.

ОСЪЖДА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. България,№81В ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ПлРС разноски за ВЛ в размер на 85,11лв .

Това решение било съобщено на М. Г. К.,чрез неговия особен представител – адв. К. Я. на 23.12.2025г. с оглед на което срокът за въззивното му обжалване изтича на 06.01.2026г.

Именно на 06.01.2026г. е постъпила въззивна жалба от М. Г. К.,чрез неговия особен представител – адв. К. Я. срещу решение № 1987/ 16.12.2025 г. постановено по гр.д.№ 1070/ 2025г. Плевенски районен съд .Решението се обжалва в частта с която е уважен установителния иск за законната лихва върху непогасената главница от 450 лв. по договора за потребителски кредит № 347196/ 05.08.2019г. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК , от надлежна страна в първоинстанционното производство, чрез назначения и особен представител ; има необходимото съдържание по чл. 260 от ГПК,бил е представен препис от нея за връчване на противната страна.Поради това като редовна и допустима ,съдът е насрочил нейното разглеждане в открито съдебно заседание пред ПлОС. С въззивната жалба не са били направени доказателствени искания,нито са представени нови писмени доказателства ,които да бъдат приемани от ПлОС.

Постъпил е писмен отговор от противната страна по делото „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София,според който въззивната жалба е неоснователна.С писмения отговор също така не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба по реда на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част ,в кръга на правомощията на въззивната инстанция, посочени в чл. 269 от ГПК и съобразно наведените с въззивната жалба оплаквания, намира ,че ПлРС е постановил едно валидно и допустимо , а по съществото на спора и правилно решение,което не страда от сочените във въззивната жалба пороци и което по тази причина следва да бъде потвърдено.

За да атакува решение № 1987/ 16.12.2025 г. постановено по гр.д.№ 1070/ 2025г. на

Плевенски районен съд в частта му с която е уважен установителния иск по чл. 422 от ГПК за законната лихва върху непогасената главница от 450 лв. по договора за потребителски кредит № 347196/ 05.08.2019г., жалбоподателят изхожда от нормата на чл. 23 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК ,която според него се явява специална спрямо общата норма на чл. 86, ал.1 от ЗЗД и която по тази причина изключва приложението на общата норма на чл. 86, ал.1 от ЗЗД, и оттам прави извода, че съдът не е следвало с решението си да признава за установено и задължение за заплащане на законна лихва върху главницата по обявения за недействителен договор за потребителски кредит.

Плевенски окръжен съд намира ,че тълкуването на нормата на Чл. 23 от ЗПК и съотношението и с нормата на чл. 86 от ЗЗД , което прави жалбоподателят е неправилно, тъй като е неоснователно разширително , а 2 поради това разширително тълкуване на горната правна норма се стига и до погрешен извод за неприложимост на нормата на чл. 86 , ал.1 от ЗЗД по отношение на съдебно признатото със сила на присъдено нещо вземане за главницата по един обявен за недействителен договор за потребителски кредит.

Действително нормата на чл. 23 от ЗПК предвижда ,че „ Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“

Безспорно е ,че тази норма на ЗПК цели да защити материалните интереси на потребителите от неправомерно поведение на кредитори,които предлагат за сключване при общи условия договори за потребителски кредити ,съдържащи неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП ,като дава възможност на съда да прогласи тези договори за недействителни и така да освободи потребителя от задълженията му,произтичащи от такава увреждаща го облигационна връзка ,но от друга страна нормата на чл. 23 от ЗПК държи сметка и за интереса на кредитора ,който е предоставил все пак паричен заем на потребителя и който безспорно има право да получи обратно дадената в заем главница.

В т.см. нормата на чл. 23 от ЗПК, според ПлОС, се явява конкретизация в областта на облигационните правоотношения , произтичащи от договор за потребителски кредит , на общите норми на чл. 55 – 59 от ЗЗД ,чиято цел е да не се допуска неоснователно обогатяване на която и да било от страните по такова едно правоотношение.Това е така, защото нормата на чл. 23 от ЗПК фактически разпорежда същото ,което следва и от нормата на чл. 55 ,предл. първо от ЗЗД, а именно ,че този ,който е получил нещо / в случая това е главницата по обявеният за недействителен договор за потребителски кредит / без основание , е длъжен да го върне. Т.е. в основата на нормата на чл. 23 от ЗПК стои пак правния институт на неоснователното обогатяване.

Според ПлОС , обаче , нормата на чл. 23 от ЗПК,когато говори за недължимост от потребителя на лихва или други разходи по кредита , има предвид именно и само тези лихви и тези др. разходи ,които произтичат пряко и единствено от самия договор за потребителски кредит и които биха били дължими по време на действието на един такъв валиден / действителен / договор за потребителски кредит .Такива биха били напр.договорената възнаградителна лихва или договорена лихва за забавено изпълнение в хода на действието на конкретния договор за кредит , но чл.

23 от ЗПК няма предвид лихви и други разходи , които произтичат не от самия договор за кредит , а от осъществената от кредитора или от длъжника съдебна защита в резултат на която със сила на присъдено нещо се признава съществуването на определено вземане ,вкл. и на вземането за главницата по обявения от съда за недействителен договор за потребителски кредит.

В случай на такава потърсена и осъществена съдебна защита в резултат на която съдът е признал ,че конкретният договор за потребителски кредит е 3 недействителен , както е в настоящият случай и заедно с това е признал със сила на присъдено нещо ,че длъжникът дължи връщане на кредитора на чистата стойност на кредита ,то доколкото се касае за съдебно признато вземане на кредитора ,което е ликвидно и изискуемо , то винаги върху тази главница ще следва да се дължи и законната лихва върху съдебно признатото вземане и това задължение на длъжника произтича не от самия договор за потребителски кредит , а от общата законова норма на чл. 86 от ЗЗД ,която според съда намира приложение за всички признати със сила на присъдено нещо със съдебното решение ликвидни и изискуеми парични задължения, независимо от това от какво правоотношение произтичат тези парични задължения, в т.ч. и за вземането за главницата от обявен за недействителен договор за потребителски кредит.

Все в т.вр. съдът намира ,че нормата на чл. 23 от ЗПК следва да се разглежда и тълкува в нейната взаимна връзка с нормата на

§ 1.т.1 и т.2 от

Допълнителните разпоредби на ЗПК ,според които „ По смисъла на този закон: 1. "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“ и 2. "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

Нормата на § 1.т.1 и т.2 от Допълнителните разпоредби на ЗПК всъщност дава легалното определение на понятието „разходи по кредита“ ,което се визира и в нормата на чл. 23 от ЗПК ,когато се говори за „недължимост на лихва или други разходи по кредита.“ Имат се предвид именно всички онези разходи по кредита ,в т.ч. и лихвите по този договор за кредит,които са изрично договорени в него и които заедно ще формират ГПР по съответния договор за потребителски кредит.

Тук , обаче ,очевидно не влиза законната лихва върху съдебно признатото вземане за главницата , доколкото тя изобщо не е била предмет на договора за кредит и в т.см. няма как да е била известна на кредитора и няма как да се счита ,че тя се дължи от потребителя като част от разходите по договора за потребителски кредит , доколкото е бъдещо и несигурно събитие това дали ще се търси съдебна защита на дадено парично вземане и дали в резултат на проведен исков процес това вземане ще бъде съдебно признато като ликвидно и изискуемо.

В резюме ,вземането за законната лихва върху главницата по обявен за недействителен договор за потребителски кредит не произтича пряко от самия договор за кредит /каквото е изискването за приложението на чл. 23 от ЗПК / , а произтича от потърсена и успешно осъществена съдебна защита 4 по исков ред на едно притезание /ликвидно и изискуемо парично вземане /, което е признато за дължимо от длъжника по договора за потребителски кредит със сила на присъдено нещо с решението на съда.

В т.см. вземането за законната лихва върху присъдената със съдебното решение главница по своя характер и режим се явява по- близко до вземането за направените деловодни разноски ,което има страната , чийто установителен иск по чл. 422 от ГПК е уважен ,отколкото до вземането за лихвите ,дължими пряко от договора за потребителски кредит.

В т.вр. следва да се посочи ,че потребителят –длъжник в едно исково производство по чл. 422 от ГПК не е освободен от задължението за заплащане на направените от противната страна деловодни разноски в случай ,че искът бъде уважен ,макар и само за главницата. По същата логика, длъжникът спрямо когото е признато със сила на присъдено нещо,че дължи определено съдебно признато парично вземане не може да бъде освободен от каквато и да било санкция в случай ,че не изпълнява задължението си за връщане на чистата стойност по договор за кредит – главницата. В противен случай ,това би означавало да се толерира незаконосъобразно поведение на длъжника,който може да отказва неопределено във времето , след влизане в сила на съдебното решение с което е признато на осн. чл. 422 от ГПК вземането на кредитора за главницата , да изпълни това свое задължение, без за това да има каквато и да било последица за него .