Определение № 359 от 18.07.2023, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 359 гр. Враца, 18.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, ИЗВЪНРЕДЕН ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ С МЛ. СЪДИЯ, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Пламен К. Кучев като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно частно гражданско дело № 20231400500299 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила от адвокат М. Л. Л. в лично качество и като пълномощник на В. Н. И., частна жалба против определение №794/16.05.2023г. на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №31/2023г., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима молба с вх. № 4717/ 12.04.2023 г. с правно основание чл. 248 ГПК.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, неоснователно, поставено в нарушение на материалния и процесуалния закон и в разрез със съдебната практика.

Развиват се доводи, че първоинстанционният съд погрешно е достигнал до извода, че съобразно т. 7 от Тълкувателно решение 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за заповедното производство – че разпоредбата на чл.

248 ГПК намира приложение в заповедното производство само в случая, когато заповедният съд не се е произнесъл по искането за разноски. Ако има произнасяне по искането за разноски, пътят на защита е по чл. 413 ГПК – обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските по делото. Излага, че този извод на съда е абсолютно неотносим към конкретния казус. В. Н. И. била презумираният длъжник в заповедното производство, а не заявител и актът, срещу който била подадена молбата по чл. 248 ГПК било определението, с което била обезсилена издадената по ч.гр.д.

№31/2023 г. по описа на Районен съд – Враца заповед за изпълнение. В случая се искало изменение на определението, с което е обезсилена издадената заповед, а не изменение/допълване на самата заповед за изпълнение. Били упражнили правилния 1 процесуален ред за обжалване на акт на съда - в случая определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото, той бил по чл. 248 ГПК, а не по чл. 413 ГПК.

Счита, че с оглед обезсилената заповед за изпълнение, то на процесуалния представител на презумирания длъжник следвало да бъдат присъдени разноски съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Срещу В. Н. И. били предявени претенции за главница – 532, 33 лв., за договорна лихва – 63,86 лв. и за мораторна лихва -58,36 лв.

Излага, че систематичното тълкуване на чл.2, ал. 5 във връзка с чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ водело до недвусмисления извод,че дължимото адвокатско възнаграждение следвало е в размер на общо 600 лв. Счита, че обжалваното определение на първоинстанционния съд е напълно необосновано, лишено от правна логика и в противоречие с националното законодателство. Настоящата хипотеза попадала в обхвата на чл. 7, раздел трети от НМРАВ. Възнаграждението за адвокат следвало да се определи на база чл. 7 от НМРАВ. Първоинстанционният съд постановил определение, което противоречало на императивни разпоредби в българското законодателство, както и на константната и многогодишна практика на съдилищата. Процесният Договор за правна помощ и съдействие бил сключен на основание чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата и при определяне на адвокатското възнаграждение била приложима НМРАВ. В нея било предвидено, че размерът на адвокатските възнаграждения не можело да бъде по-нисък от размерите, определени в тази наредба, а не в Наредбата за заплащане на правната помощ. Излага, че размерът на адвокатския хонорар се определял съгласно чл.7, ал.2,т.2 от НМРАВ и счита, че минималният му размер бил този, посочен, както във възражението, така и в списъка с разноските по чл. 80 ГПК.

Минималният размер на адвокатския хонорар попадал в ал.2, т.1 на чл. 7 от НМРАВ и поради това с оглед приложимия материален закон, минималният размер на възнаграждението, което се дължало бил 600 лв. Следвало да се приеме, че депозирането на възражение не било свързано с бланкетно попълване. Минималният размер на адвокатското възнаграждение в заповедното производство бил установен с изрична правна норма – чл.7, ал.7 от НМРАВ, според която за защита в производства по заповед за изпълнение възнаграждението се определяло по правилата на ал.2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. Релевира се правен интерес за депозиране на частната жалба, тъй като първоинстанционният състав отказал да присъди пълния дължим размер на адвокатското възнаграждение.

Иска се отмяна на обжалваното определение като неправилно, неоснователно, немотивирано и в противоречие с материалния и процесуалния правен ред, както и с трайната съдебна практика. Моли да се постанови друго определение по същество, с което да се осъди „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД да заплати на адвокат М. Л. Л. сумата от още 400 лв. за адвокатски хонорар на основание Договор за 2 правна помощ и съдействие и чл. 38,ал.2 от Закон за адвокатурата във връзка с чл. 78, ал.4 ГПК.

Препис от частната жалба е бил връчен на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, от което в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор.

Счита, че частна жалба е неоснователна и че първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно определение. Излага, че проведеното производство не е от фактическа и правна сложност, в него не е необходимо процесуално представителство и участие в съдебно заседание. В настоящия случай единственото извършено от процесуалния представител на длъжника действие било подаване на бланкетно възражение в утвърдения образец срещу цялото вземане, което възражение не съдържало каквито и да било обосновани оспорвания на вземането на кредитора, а се изчерпвало в изречение. Счита, че процесуалният представител на длъжника не бил извършил реална правна защита и процесуални действия, същият единствено и само подготвил възражение, което съгласно чл. 414 ГПК не следвало да бъде обосновано.

Независимо от отделното посочване на суми и/или основания в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като твърденията произтичали от един и същ договор, следвало да се определи едно възнаграждение въз основа на общия размер на вземанията. Адвокатското възнаграждение правилно било определено в размер на 200 лв. Претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение било в прекомерен размер и представлявало злоупотреба с право. Счита, че съдът правилно е определил размера на дължимите разноски в полза на жалбоподателя. Mоли да бъде оставена без уважение подадената частна жалба срещу определение №794/16.05.2023г. на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №31/2023г. и да се потвърди същото като правилно и законосъобразно.

Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и писмения отговор по нея, и доказателствата по дело, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството е образувано по Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД по отношение на длъжника В. Н. И. и било образувано ч.гр.д. № 31 по описа на Районен съд – Враца за 2023 г.

Съдът издал заповед за изпълнение на парично задължение от 09.01.2023 г. за следните суми: 532, 33 лв. главница по договор за паричен заем № 3917732 от 03.09.2020 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ и длъжника, платена по силата на договор за поръчителство, ведно със законната лихва от 05.01.2023 г. до окончателното плащане на главницата, 63,86 лв. договорна лихва за периода от 03.10.2020 г. до 01.05.2021 г., 58,36 лв. – мораторна лихва за периода от 02.05.2021 г. до 16.12.2022 г., както и за сумата от 25 лв. – разноски за държавна такса. Заповедта 3 била връчена на В. Н. И. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Същата подала възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение чрез процесуалния си представител адвокат М. Л. Л., като с възражението е представен списък с разноски по чл. 80 ГПК на основание чл.38, ал.2 вр. с чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата за сумата от 600 лв.

С разпореждане от 14.02.2023 г. заповедният съд е дал на заявителя едномесечен срок, съгласно чл. 415, ал. 1, т.1 ГПК за предявяване на иск за установяване на вземанията си с указания да представи доказателства по делото в посочения срок. Заявителят е уведомен за указанията на съда, с които му е даден едномесечен срок за предявяване на иска на 22.02.2023 г.

С определение № 555 от 28.03.2023 г. по ч.гр.д. № 31 по описа на Районен съд – Враца за 2023 г. съдът е обезсилил изцяло заповед за изпълнение на парично задължение от 09.01.2023 г., издадена по посоченото дело, както и е осъдил на основание чл. 78, ал.4 във вр. с чл. 38,ал.2 от Закон за адвокатурата „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД да заплати на адвокат М. Л. Л. сумата от 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Също така е прекратил производството по делото.

По делото е подадена молба с вх. № 4717 от 12.04.2023 г. от адвокат М. Л. Л., с която се иска да се измени и да се допълни определение № 555 от 28.03.2023 г. по ч.гр.д. № 31 по описа на Районен съд – Враца за 2023 г. в частта за разноските, като се излагат доводи, че правилно е приложена нормата на чл. 7, ал.7 във вр. с ал.2, т. 1 от НМРАВ, но съдът неправилно бил изчислил размера на разноски, които според молителят възлизали на 600 лв. и следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ. Систематичното тълкуване на чл.2, ал. 5 във вр. с чл. 7, ал.2, т. 1 от НМРАВ водело до недвусмисления извод, че дължимото адвокатско възнаграждение следвало да е в размер на 600 лв., като същото се определяло като сбор от дължимото възнаграждение за всеки един от трите предявени иска.

Заявителят „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД е изложил становище, че съдът правилно е присъдил разноски в размер на 200 лв.Проведеното производство не било с фактическа и правна сложност. Процесуалният представител на длъжника бил депозирал възражение по образец, като за създаването му не било необходимо участието на адвокат.

С Определение № 794/16.05.2023г. съдът е намерил молбата за процесуално недопустима, като се е позовал на т.7 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по т.д.

№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за заповедното производство – че разпоредбата на чл. 248 ГПК намира приложение в заповедното производство само в случая, когато заповедният съд не се произнесъл по искането за разноски. Ако е налице произнасяне по искането за разноски, пътят за защита бил по чл. 413 ГПК – обжалване 4 на заповедта за изпълнение в частта за разноските по делото и е оставил без разглеждане като процесуално недопустима.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и е насочена против обжалваем съдебен акт по смисъла на чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като обжалваното определение прегражда по-нататъшното развитие на производството.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Първоинстанционният съд неправилно е тълкувал т.7 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за заповедното производство.

Чл. 413 ГПК регламентира, че заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. В настоящия случай с Определение № 555 от 28.03.2023 г. по ч.гр.д. № 31 по описа на Районен съд – Враца за 2023 г. съдът е обезсилил изцяло заповед за изпълнение на парично задължение от 09.01.2023 г., издадена по посоченото дело, както и е осъдил на основание чл. 78, ал.4 във вр. с чл. 38,ал.2 от Закон за адвокатурата „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД да заплати на адвокат М. Л. Л. сумата от 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Процесната заповед за изпълнение не е влязла в сила изобщо. В. Н. И. е презумиран длъжник в образуваното заповедно производство и няма как в издадената заповед за изпълнение да бъдат присъдени разноски за процесуален представител. Постановеното определение е прекратително, краен акт, с който се слага край за образуваното пред районния съд производство, поради което с него правилно и в съответствие с чл. 81 ГПК съдът е обсъдил въпроса за поисканите и дължими разноски на процесуалния представител М. Л. Л.. Неправилно обаче е констатирал, че следва да остави като процесуално недопустима последващата молба с вх. № 4717 от 12.04.2023 г. от адвокат М. Л. Л., с която се иска да се измени и да се допълни Определение № 555 от 28.03.2023 г. по ч.гр.д. № 31 по описа на Районен съд – Враца за 2023 г. в частта за разноските.