Решение № 301 от 11.02.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 301 гр. Варна , 11.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ивелина М. Събева

Константин Д. Иванов

Мая Недкова при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско дело № 20203100503077 по описа за 2020 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Министерството на правосъдието на РБългария, подадена чрез процесуален представител, срещу Решение № 3272/20.07.2020 год., постановено по гр. дело № 411/2020 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТИТЕ, с които въззивникът е осъден да заплати на М. И. Ж. от гр. Варна, следните суми: 1) сумата от 1 906, 82 лева (хиляда деветстотин и шест лева и 82 стотинки), представляваща сбора от сумите, съставляващи разликата между дължимото и заплатеното от работодателя допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от месец януари 2017 год. до месец декември 2019 год. включително, подробно описани в решението по размери за всеки месец от горния период, на основание чл. 128, т. 2 КТ, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената сума, считано от подаването на исковата молба – 15.01.2020 год., до окончателното и́ изплащане; 2) сумата от 284, 79 лв. (двеста осемдесет и четири лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща сбора на сумите, съставляващи обезщетение за забава върху всяко едно от присъдените допълнителни възнаграждения за трудов стаж и професионален опит, за периода от падежа на всяко едно задължение – началото на месеца, следващ месеца за който се дължи до 14.01.2020 год., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваните от въззивника части е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон.

Неправилно е прието, че при изплащането на трудовото възнаграждение на ищеца (настоящ въззиваем) е следвало да му бъде изплатено и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и пофесионален опит за периода, през който той е бил отстранен от работа и че периодът на временното му отстраняване от длъжност следва да му бъде зачетен 1 за трудов и юридически стаж. Горният извод на съда е в противоречие с чл. 272, ал. 2 от ЗСВ и с чл. 12, ал. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.

Според последната цитирана норма допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се заплаща за действително отработено време. В периода 02.02.2015 год. – 17.07.2016 год. ищецът е бил отстранен от длъжност „държавен съдебен изпълнител“ законосъобразно, същият не е упражнявал трудова дейност, поради което и този период не следва да се зачита за професионален опит, съответно и за юридически стаж и съответно не му се дължи и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит (юридически стаж за длъжността).

Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на жалбата не е подаден.

В съдебно заседание въззивникът – Министерството на правосъдието на РБългария – чрез процесуален представител, поддържа жалбата си и настоява да бъде уважена.

В съдебно заседание въззиваемият-ищец М. Ж. от гр. Варна, чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита решението в обжалваните от въззивника-ответник части за правилно и настоява да бъде потвърдено в тези части. Претендира присъждане на разноски.

Първоинстанционното решение в частта му, с която искът по чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен за разликата над присъдените 1906, 82 лева до претендираните 2670, 24 лева, т. е., е отхвърлен за сумата от 763, 42 лева, състаляващи дължимо допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода месец май 2015 год. до месец декември 2016 година включително, както и в частта му, с която искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 284, 79 лева до претендираните 575, 47 лева, т. е., е отхвърлен за сумата от 290, 68 лева, представляващи сбора от обезщетения за забава в размер на законната лихва върху всяко от претендираните допълнителни възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, дължими за периода месец май 2015 год. до месец декември 2016 год. включително, считано от падежа на всяко задължение до 14.01.2020 год., не е обжалвано, в тези части е влязло в сила и не е предмет на въззивната проверка.

Съдът съобрази следното:

В исковата си молба, уточнена с молба от 10.02.2020 год. ищецът М. И. Ж. от гр.

Варна е навел следните твърдения: От 2006 год. изпълнява длъжността „държавен съдебен изпълнител“ при РС-Варна, първоначално по договор до провеждане на конкурс, а след проведен конкурс – въз основа на трудов договор от 21.04.2008 г. до настоящия момент.

През месец септември 2012 год. по тъжба на негов колега от СИС при РС-Варна – държавен съдебен изпълнител Л. С. – против ищеца било образувано ДП № 2726/2012 г. по описа на Първо РУП при ОД на МВР-Варна, впоследствие разследването било възложено на следовател от Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура – Варна. На 11.12.2014 г.

РП-Варна внесла в съда обвинителен акт срещу ищеца, за което бил уведомен и Министърът на правосъдието на РБългария. Със заповед на последния от 26.01.2015 г. , на основание чл.

272, ал .1 от ЗСВ, ищецът бил отстранен от длъжност, считано от 02.02.2015 год. до приключване на воденото против него наказателно производство. С присъда от 13.11.2015 г., постановена по н. о. х. д. № 761/2015 г. по описа на РС – Русе, ищецът е признат за невиновен по всички повдигнати му обвинения. Оправдателната присъда е била потвърдена от Окръжен съд – Русе. С допълнително споразумение № СД-01-318/09.09.2016 г. към трудовия му договор периодът на временното м у отстраняване от длъжност, а именно: от 02.02.2015 г. до 17.07.2016 г. не му е зачетен като трудов и юридически стаж. С писмо от 26.09.2019 г. ищецът е уведомен от Министерството на правосъдието, че последното отказва да му изплати допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален 2 опит за горепосочения период с мотива, че такова възнаграждение се заплаща за действително отработено време според чл. 12, ал. 8 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Ищецът счита това становище на ответника за незаконосъобразно. Навежда, че времето, през което е бил отстранен от длъжност, следва да му бъде признато за трудов стаж, който пък от своя страна винаги предполага наличието на професионален опит. Твърди, че преди отстраняването му от длъжност допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит се е увеличавало ежегодно с 2 %, считано от 01 май на съответната година, а след отстраняването му и възстановяването му на длъжността това увеличение е отчитано от 01 октомври на съответната година. Излага, че за м. април 2015 г. му е начислено и изплатено допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 22 %. Тъй като времето, през което е бил отстранен от длъжност незаконосъобразно не е зачетено за трудов стаж и професионален опит, счита, че увеличението с 2 % годишно е следвало да бъде отразявано в трудовите му възнаграждения през месец май на всяка от годините 2015 г. до 2019 г. вкл. и съответно да му бъде и заплатено, което ответникът отказва да стори.

В съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане: за осъждане на ответника да му заплати, на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата 2670, 24 лева, представляваща разликата между действително дължимото и заплатеното от работодателя допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от м. май 2015 г. до м. декември 2019 г. , ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума, считано от подаването на исковата молба до окончателното и́ изплащане.

Твърди също, че ответникът му дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяко неплатено допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, за периода от падежа на всяко едно задължение – началото на месеца, следващ месеца за който се дължи до 14.01.2020 год., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати и сумата от 575, 47 лева, представляваща сбора на сумите, съставляващи обезщетение за забава върху всяко едно от дължимите допълнителни възнаграждения за трудов стаж и професионален опит, за периода от падежа на всяко едно задължение – началото на месеца, следващ месеца за който се дължи до 14.01.2020 год.

Пред настоящата инстанция, искът по чл. 128, т. 2 КТ е висящ до размера на сумата от 1 906, 82 лева представляваща сбора от сумите, съставляващи разликата между дължимото и заплатеното от работодателя допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от месец януари 2017 год. до месец декември 2019 год. включително., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от подаването на исковата молба (15.01.2020 год.) до окончателното и́ изплащане, а искът по чл .86 ЗЗД е висящ до размера на сумата от 284, 79 лв. представляваща сбора на сумите, съставляващи обезщетение за забава върху всяко едно от дължимите за периода януари 2017 – декември 2019 год. вкл. допълнителни възнаграждения за трудов стаж и професионален опит, считано от падежа на всяко едно задължение – началото на месеца, следващ месеца за който се дължи до 14.01.2020 год.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът Министерство на правосъдието оспорва исковете, счита, че са неоснователни. Не оспорва обстоятелствата, че ищецът е назначен на длъжност „държавен съдебен изпълнител“ при ВРС; че поради повдигнато срещу него обвинение от общ характер е временно отстранен от изпълняваната длъжност; че с влязло в сила решение ищецът е признат за невиновен по повдигнатите му обвинения, поради което със съответна заповед на министъра на правосъдието същият е възстановен на заеманата длъжност, считано от 18.07.2016 г.; че ищецът е отправил искане периодът на временното му отстраняване от длъжност да му бъде признат и зачетен като трудов и юридически стаж; че с писмо от 26.09.2019 г. същият е бил уведомен, че това му 3 искане не следва да бъде уважено по изложените в писмото съображения. Твърди, че за периода 02.02.2015 г. – 17.07.2016 г., през който ищецът е бил основателно и законосъобразно отстранен от длъжността „държавен съдебен изпълнител“ при ВРС, същият не е упражнявал трудова дейност или сходна професия без трудово правоотношение, поради което този период не следва да му бъде признат за професионален опит съгласно чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ, респективно не следва да му бъде зачетен за юридически стаж, съответно не му се дължи и заплащане на допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит (юридически стаж за длъжността) за този период. По тези съображения счита исковете за неоснователни и настоява да бъдат отхвърлени.

В съдебно заседание ищецът, чрез процесуален представител, поддържа исковете си, а ответникът, чрез процесуален представител, оспорва исковете, поддържа подадения писмен отговор.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:

По иска по чл. 128, т. 2 КТ:

Спор по фактите между страните няма, а те са следните:

С трудов договор № ЛС-И-181/22.05.2006г. ищецът е назначен на длъжност „държавен съдебен изпълнител“ при Районен съд – Варна, на основание чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ, като след проведен конкурс същият е назначен на посочената длъжност с трудов договор № ЛС-И-627/21.04.2008 г. за неопределено време.

Със Заповед № СД-03-17/26.01.2015 г. на Министъра на правосъдието, на основание чл. 272, ал. 1 ЗСВ, считано от 02.02.2015 г., ищецът е отстранен от длъжност до приключване на водено срещу него наказателно производство във връзка с внесен обвинителен акт за евентуално извършено от него престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 6, т. 4 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 2 НК.