Определение № 4675 от 20.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4675 гр. София, 20.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002101722 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Р. М. от гр. Бургас, действащ чрез адвокат Д. Г., против въззивно решение № 213 от 12.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 213/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 155/13.02.2024 г. по гр. дело № 714/2023 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск против Прокуратурата на Република България за осъждането й да му заплати сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение като обвиняем по досъдебно производство № 310/2003 г. на ОСлО при ОП-Бургас №280/04 по описа на НСлС, ДП №1920/2012 г. по описа на БРП, за извършени престъпления по чл. 159, ал. 2 от НК, чл. 155, ал. 1 от НК и чл. 155, ал. 5 от НК, прекратено спрямо ищеца с постановление от 19.12.2017 г. на прокурор при РП - Бургас, ведно със законната лихва, считано от 07.04.2004 г. до окончателното плащане.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона. По подробно изложени в касационната 1 жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основанията, посочени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

В своето изложение касаторът е формулирал въпроси, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си и че те са обусловили правните изводи на съда, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да постанови решение, противоречащо на Тълкувателно решение № 5 от 21 май 2018 г., постановено по тълкувателно дело № 5/2017 на Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд (ВКС)?

2. Допустимо ли е съдът да приема, че е достатъчно да се връчи на защитника акт, с който се прегражда развитието на производството, при условие, че обвиняемият има самостоятелни права?

3. Отговаря ли на принципа на справедливостта, провъзгласен в задължителната практика на ВС и BKC - ППВС №4 от 23.12.1968 година и т.

11 от ТР №3/23.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева?

Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 07.04.2004 г. е образувано предварително производство № 310/2003 г. на ОСлО при ОП-Бургас, № 280/04 г. по описа на НСлС, ДП № 1920/2012 г. по описа на РП-Бургас, което се е водило срещу множество лица за склоняване към проституция, държане без разрешително на огнестрелни оръжия и участие в организирана престъпна група с користна цел. В хода на разследването са привлечени в качеството на обвиняеми в съучастие ищецът А. М. и други лица, като А. М. е привлечен по 2 досъдебното производство като обвиняем за извършени престъпления по чл.159, ал. 2 от НК, чл.155, ал. 1 от НК, чл.155, ал. 5 от НК и чл. 321, ал. 2 вр. чл. 20 от НК. Съдът е установил, че делото е било внесено от прокурора с обвинителен акт спрямо привлечените лица в съда, но е върнато на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения като по-късно с прокурорско постановление от 03.06.2011 г. на А. М. са повдигнати общо четири обвинения за извършени престъпления по чл. 155, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и едно обвинение по чл. 155, ал. 5, т. 2 вр. ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 от НК. Съдът е установил и следните факти: с постановление от 12.04.2012 г. на прокурор при БОП наказателното производство е частично прекратено спрямо ищеца за престъплението по чл. 321, ал. 2 вр. чл. 20 от НК и относно по-тежко наказуеми квалифицирани състави и досъдебното производство изпратено по компетентност на РП – Бургас; че с постановление от 16.12.2013 г. на прокурор при БОП е частично прекратено наказателното производството спрямо А. М. за част от престъпленията по чл. 155 от НК, а окончателно наказателното производство по отношение на ищеца е прекратено с постановление от 29.12.2017 г. на прокурор при РП - Бургас с указания, че подлежи на обжалване в седмодневен срок от получаването му пред Бургаския районен съд. Съдът е констатирал, че по делото е приложено съобщението за окончателно прекратяване на наказателното производство, което е връчено на защитника на А. М. в досъдебното производство - адвокат Д.Т. на 11.01.2018 г., а на 16.01.2018 г. е връчено на съсед Р.. Посочил е, че в съдебно заседание ищцовата страна не е оспорила получаване на постановлението за прекратяване на 16.01.2018 г., но е възразила, че постановлението за прекратяване на наказателното производство влиза в сила след като изтече срока за обжалване по отношение на всички обвиняеми лица или 23.04.2018 г.

Въззивният съд е маркирал, че по делото са събрани свидетелски показания относно състоянието на тревога и потиснатост на ищеца по време на продължителния процес като от правна страна е приел, че предявеният иск се основава на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ като доказани са изискуемите за възникване на материалното право на обезщетение предпоставки - ответната прокуратура е повдигнала и поддържала обвинение против ищеца в продължение на 14 години за тежки умишлени престъпления като наказателното производство е било прекратено на сочените в закона основания. Съдът е посочил, че тежестта на повдигнатите обвинения, общата 3 продължителност на разследването и интензитета на наказателното преследване - предявяване на нови и по-тежки обвинения, обуславят създаване на обстановка на несигурност за бъдещето, страх от осъждане на сериозно наказание – т. е. вредите, преценени в контекста на критериите по чл.

52 ЗЗД за справедливост на обезщетението, позволяват определяне на обезщетение в рамките на 10 000 лв. В същото време съдът е посочил, че правото на обезщетение по реда на ЗОДОВ, ако лицето е понесло вреди от незаконното обвинение, възниква с влизане в сила на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство.

Съдът е отбелязал, че на основание чл.180, ал. 3 НПК книжата за връчване на обвиняемо лице могат да бъдат връчени на защитник, поради което, в настоящия случай е приел, че връчването на постановлението на адв. Д.Т. на 11.01.2018 г. за редовно, като е съобразил и позицията на страната, изразена в съдебно заседание на 26.01.2024 г. Предвид така приетото, въззивният съд е достигнал до извода, че от деня, следващ влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, възниква материалното право на ищеца за вземане за обезщетение на вредите съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което на основание чл. 110 ЗЗД вземането му се погасява с общата петгодишна давност или на 19.01.2023 г. По повод направените възражения, че правото на ищеца става изискуемо от деня, следващ влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство по отношение на всички останали обвиняеми лица, съдът е приел същите за неоснователни, тъй като подобна теза противоречи на личния характер на наказателната отговорност като процесуалният наказателен закон не допуска правото на обжалване на обвиняемия да бъде поставено в зависимост от правни и фактически действия на други лица в наказателния процес.

Единствените условия за неговото упражняване са правния интерес и спазване на законния срок. Ето защо според въззивния съд искът, предявен на 13.04.2023 г. пред Бургаския окръжен съд, е предявен след изтичане на погасителната давност и защитното възражение на ответната страна, направено с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, се явява основателно. Обжалваното решение е прието за правилно и е потвърдено.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по

4 предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т. е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл.

280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.

284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Първият посочен по-горе въпрос, поставен в изложението на касатора, е неотносим в настоящото производство доколкото посоченото от касатора Тълкувателно решение № 5 от 21 май 2018 г., постановено по тълкувателно дело № 5/2017 на ОСНК, касае съдебната фаза на наказателното производство относно момента на влизане в сила на присъдите и решенията съгласно разпоредбата на чл. 412, ал. 2 от НПК. Спрямо този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, тъй като посочената съдебна практика няма отношение към предмета на спора – респ. – въззивният съд не е дал отговор на подобен въпрос.

5

Що се отнася до посочения в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК втори въпрос на касатора-ищец следва да се отбележи, че този въпрос се явява въпрос по фактите, а не по правото, и би могъл да получи отговор единствено при допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол.

Доводите на касатора-ищец, изложени в тази връзка, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се проверяват в производството по чл. 290 ГПК, но същите са извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК. Предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК са правните разрешения на втората съдебна инстанция, но не и дали те са законосъобразни. Съответствието на въззивния съдебен акт със закона (материален или процесуален), вкл. неговата обоснованост са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но са без всякакво значение при селектирането й.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касация по третия посочен от касатора въпрос. Тук следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил единствено в мотивите си какъв размер на обезщетението за вреди по ЗОДОВ би се явявал справедлив при изложените от ищеца факти, но решение по този въпрос не е формирано, тъй като съдът е отхвърлил иска като погасен по давност. Крайният извод на съда по изхода на спора не е свързан с отговор на така формулирания въпрос.