Решение № 4918 от 15.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4918 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ДОРА З. ИЛИЕВА при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100501193 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу решение от 15.07.2024 г., поправено с решение от 01.10.2025 г., по гр.д. №23492/2022 г. на Софийски районен съд, 71 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.432 ал.1 КЗ на Г. А. М. сумата от 6000,00 лв. представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, на И. А. М. сумата от 1000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, на Л. Т. М. сумата от 1500,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, и на А. Г. М. сумата от 1500,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищците И. А. М., Л. Т. М. и А. Г. М. са претърпели вреди от процесното ПТП, както и че не е доказано възражението за съпричиняване по отношение на ищеца Г. А. М., респ. неправилно е определил размера на присъдените обезщетения. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

1

Въззиваемите Г. А. М., И. А. М., Л. Т. М. и А. Г. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Образувано е по въззивна жалба на ищците Г. А. М., И. А. М., Л. Т. М. и А. Г. М. срещу решение от 15.07.2024 г., поправено с решение от 01.10.2025 г., по гр.д. №23492/2022 г. на Софийски районен съд, 71 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя Г. А. М. осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над сумата от 6000,00 лв. до пълния претендиран размер от 20 000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя на И. А. М. осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата н а д сумата от сумата от 1000,00 лв. до пълния претендиран размер от 10 000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя Л. Т. М. осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над сумата от 1500,00 лв. до пълния претендиран размер от 5000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, и в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя А. Г. М. осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над сумата от 1500,00 лв. до пълния претендиран размер от 10 000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 07.01.2017 г. от застрахователно събитие – ПТП, съставляващо застрахователен риск, като ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на присъдените обезщетения и не е отчел претърпения от ищците емоционален стрес. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Дженерали застраховане“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество жалбата на ответника е частично основателна, а жалбата на ищците - неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но частично неправилно по следните съображения:

2

За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.

В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.

По делото е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на виновно противоправно деяние на лице – водачът на л.а. „Рено Туинго“ с рег. № ********, чиято гражданска отговорност към датата на деянието е застрахована при ответника. Спорът по настоящото въззивно дело е съсредоточен върху обстоятелството дали ищците И. А. М., Л. Т. М. и А. Г. М. са претърпели вреди от процесното ПТП и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца Г. А. М., както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, респ. правилно ли е определил размера на дължимото се на всеки от четиримата ищци обезщетение.

По иска, предявен от ищеца Г. А. М.:

В тази част решението е правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По делото е представена епикриза, издадена от МБАЛ „Благоевград“ АД, от която се установява, че ищецът е постъпила в болничното заведение на 07.01.2027 г. и е изписана на 11.01.2017 г. след ПТП, при което си е ударила главата, с изразена церебрастения и рана на челото, като поставената и диагноза е: Комоцио Церебри. Вулнус Лацеро Контузум Регио.

От показанията на свид. П.П. се установява, че след процесното ПТП ищецът е била прието в хирургично отделение с рана с голям размер на главата, от която към настоящия момент и е останал белег на челото. Свидетелят сочи още, че след ПТП ищецът се е страхувала да се вози в кола.

От приетото във заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че при процесното ПТП ищецът е получила травматични увреждания, изразяващи се в мозъчно сътресение и ламбовидна разкъсно - контузна рана на челото и наличие на въздух вляво челно, като оздравителният процес при мозъчно сътресение е в рамките на 20-25 дни, а на разкъсно – контузната рана - 10-14 дни с образуване на белег. Вещото лице сочи още, че за мозъчното сътресение е необходим покой и лечение на общомозъчната симптоматика, изразяваща се в главоболие, виене на свят, нестабилност, отпадналост, изпотявания, тахикардия, като в рамките на пълния възстановителен период от 20-25 дни пострадалата не е могла пълноценно да се грижи за себе си и да изпълнява трудовите си задължения. От заключението се установява още, че при изписване от болничното заведение на пострадалата е изписана медикаментозна терапия, както и че липсват медицински документи за установяване емоционалното състояние на лицето.

С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с ПТП ищецът е претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е изпитвала болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.

Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.

3

Съдът, при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е със средна продължителност, но се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия за определен период, през който период не се е нуждаела от чужди грижи.

Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът е била на 29 год., т.е. в много млада възраст, а прогнозата е напълно благоприятна – ищецът е напълно възстановена. При определяне размера на обезщетението съдът отчита обстоятелствата, че липсват доказателства изживените болки и нервно-психическо напрежение и притеснения да са в значителна степен и да са довели до болестни изменения в психиката на ищеца, а са преживени само негативни усещания и неудобства. Липсват категорични доказателства за обективни прояви на психическия тормоз и стрес към настоящия момент. С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 6000,00 лв.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и недоказано възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение.

Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.