Решение № 316 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. София, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова при участието на секретаря Иванка П. Палашева като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20248002104250 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта му, в която е отменено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. като вместо това в отменената част е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 286 ал.1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 20.04.2016 г. присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в частта му, в която е потвърдено решението на СГС, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1

1. Касационна жалба от ищеца Е. Д. М., действащ чрез адвокат И. Ю. от САК, срещу така описаното въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева. Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано.

Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление. Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

По така подадената от П. касационна жалба е постъпил отговор от насрещната страна.

В съдебно заседание касаторът Е. М. не се явява и не се представлява.

В съдебно заседание представителят на П. моли съда да отмени атакуваното въззивно съдебно решение в обжалваната му част като се намали размерът на така присъденото обезщетение.

С определение № 1176 от 12.03.2025 година е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, и в двете му обжалвани части. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай, както и какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди по ЗОДОВ, като имат ли значение предходните осъждания на ищеца и висящи спрямо него наказателни производства при определяне на този размер.

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че от фактическа страна се установява безпротиворечиво, че досъдебното производство спрямо ищеца е образувано на 04.07.2012 г., а той е бил привлечен като обвиняем на 09.04.2014 г. за престъпление по чл. 286, ал. 1, т. 1 НК за набеждаване на полицай при СДВР в престъпление по чл.195, ал. 1, т. 6 вр. чл.194 НК, като знаел, че е невинна, като с присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на CPC, НО, 112 състав, ищецът е признат за невиновен, в това че на 29.09.2011 г., пред надлежен орган на властта - прокурор при СГП, набедил разследващ полицай 2 при СДВР в престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 6, във вр. чл. 194, ал. 1 НК, а именно, че полицейски служител с фамилия Ч. е откраднала мотоциклета му "Я.", модел "F.", като знаел, че е невинна - престъпление по чл. 286, ал. 1, т.1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Съдът е отбелязал, че с решение № 520 от 20.04.2016 г. по в. нохд № 842/2016 г. по описа на СГС, присъдата е била потвърдена.

Въззивният съд е констатирал и следните факти: че общата продължителност на цялото наказателно производство е 2 години, считано от 09.04.2014 г.

/когато е било повдигнато обвинение/ до 20.04.2016 г. /когато е влязла в сила присъдата/; няма взета мярка за неотклонение; че от заключението на депозираната по делото съдебно-психологична експертиза, се установява, че събитията по повод наказателното производство значително разстроили, променили и повлияли негативно на ежедневието, както и на житейските планове на М.; че в заключение е формиран извод от вещото лице, че повдигнатото обвинение и воденото срещу Е. М. дело, завършили с преценка за невиновност, са се отразили негативно върху психичното му състояние. В мотивите на съдебния си акт въззивната инстанция е анализирала показанията на посочените от ищеца свидетели П. и П., като е отбелязала, че според показанията на св. П. ищецът преживял обвинението доста тежко (от емоционална гледна точка бил изнервен); почувствал се много унизен, нервиран, страхувал се да не бъде разследван за нещо, което реално не е извършил и набеден несправедливо. Посочено е, че според св. П. ищецът му споделял, че му прилошавало и не можел да спи, изпитвал унижение, че го съдят за нещо, което не е направил, а това само утежнявало положението му по други дела. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните писмени и гласни доказателства е налице причинно-следствена връзка между негативните преживявания в процесния период и емоционалните състояния, които е преживял ищецът, като преживените симптоми имат негативен за емоционалната сфера характер и са отключили повишение на артериалното налягане. Съдът е посочил още факта, че видно от служебно изисканото свидетелство за съдимост в процесния период от време, а именно 2014 г. до 2016 г. спрямо ищеца е имало и други висящи наказателни производства, като по две от тях има постановени и влезли в сила осъдителни присъди - по НОХД № 2423/2017 на СРС, НО, 131 състав, за хулиганство, и по НОХД № 646/2015, на Специализиран наказателен съд, 2 състав, за грабеж в особено големи размери, за което ищецът е бил осъден на 17 години и шест месеца лишаване от свобода като е приспаднато времето от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г., през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Въззивният съд е стигнал до извода, че предвид наличието на три висящи наказателни производства в един и същи период от време, е трудно да се разграничи правопораждащият юридически факт, довел до процесните неблагоприятни последици т.е. до причинените неимуществени вреди, доколкото всяко от тези обвинения е стресогенен фактор, допринесъл за тях.

От правна гледна точка въззивният съд е приел, че от събраните по 3 делото писмени и гласни доказателства се установява, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило 2 години, за престъпление, което не е тежко умишлено, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - стрес и притеснения, влошено здравословно състояние - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че спрямо ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда; че предприетото наказателно преследване е продължило 2 години; отразило се е неблагоприятно върху личността на ищеца и неговото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, повишил кръвното налягане.

В обобщение въззивният съд е констатирал, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и въззивната инстанции по отношение основателността на иска, а по отношение на размера на обезщетението е намерил, че същото неправилно е занижено на 500 лв. - т.е. приел е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната част за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. и че на ищеца следва да се присъдят допълнително 4 500 лв. Съдът е отменил частично първоинстанционното решение като в отменената част е присъдил в полза на ищеца допълнително 4 500 лева, а за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер на иска го е потвърдил.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:

Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства.

При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. В решение № 376 от 21.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 514/2012 год., ІV г. о., е изяснено, че съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, 4 средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането.

Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.