Решение № 473 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 473 гр. София, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Теодора Анг. Карабашева

Ивета Антонова при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100510270 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „С.И.П.“ ЕООД с ЕИК: ******* срещу Решение № 20041596/10.06.2022 г., постановено по гр.д. № 11526/2015 г. по описа на СРС, ГО, 37-ми състав в частта, с която е признато за установено на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „С.И.П.“ ЕООД дължи на „Ф.“ АД сумата от 4 201.43 лв. – цена за доставени стоки по фактури № 4012/21.2.2013г., за сумата от 26.38 лв., № 4154/28.2.2013 г. – 52.10 лв., № 4303/6.3.2013 г. – 2 773.46 лв., фактура № 4788/29.3.2013 г. за сумата от 118.37 лв., фактура № 6564/20.6.2013 г. – 1 185.24 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 08.9.2014 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 544.37 лв. – лихва за забава върху главниците по посочените фактури за периода 10.3.2013 г. – 3.9.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 49328/2014 г. по описа на СРС, ГО, 37 състав. Решението се обжалва и в частта, в която е признато за установено, че „С.И.П.“ ЕООД дължи на „Ф.“ АД следните суми: 73.51 лв. – лихва за забава върху главница по фактура № 3753/8.2.2013 г. за периода 10.3.2013 г.-3.9.2014 г. и законната лихва върху главницата от 487.14 лв. по тази фактура за периода 08.9.2014 г. – 19.05.2016 г. – датата на плащането, сумата 315.24 лв. – лихва за забава върху главница по фактура № 3776/11.2.2013 г. за период 13.03.2013 г. – 03.09.2014 г. и законната лихва върху главницата от 2 100.67 лв. по тази фактура за период от 1

08.9.2014 г. до 08.07.2016 г. – датата на плащането, сумата 4.98 лв. – лихва за забава върху главницата по фактура № 3777/11.2.2013 г. за период 14.3.2013 г. – 3.9.2014 г. и законната лихва върху главницата от 33.11 лв. по тази фактура за период 08.9.2014 г. – 19.05.2016 г. – датата на плащането; сумата 189.22 лв. – лихва за забава върху главницата по фактура № 3811/12.2.2013 г. за период 14.3.2013 г. – 3.9.2014 г. и законната лихва върху главницата от 1 263.23 лв. по тази фактура по тази фактура за период от 8.9.2014 г. до 24.6.2016 г.- датата на плащането; сумата от 26.83 лв. – лихва за забава върху главницата по фактура № 4005/20.2.2013 г. за период от 22.3.2013 г. – 3.9.2014 г. и законната лихва върху главницата от 181.81 лв. по тази фактура за период от 8.9.2014 г. до 19.5.2016 г. – датата на плащането; както и сумата от 353.36 лв. – лихва за забава върху останалата неплатена главница по фактура № 4393/12.3.2013 г. и законната лихва върху остатъка от главницата от 2 400.30 лв. по тази фактура за период 8.9.2014 г – 19.5.2016 г. – датата на плащането.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционния акт. Посочва се, че в издадените фактури от „Ф.“ АД в графата за получател фигурира подпис на лице, за което липсва надлежна представителна власт да представлява „С.И.П.“ ЕООД. Липсват доказателства, че фактурите са осчетоводени в счетоводството на въззивника, респективно, че същият е ползвал правото за приспадане на данъчен кредит. Не са релевирани доказателствени искания. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в атакуваните части и постановяване на друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от „Ф.“ АД, в която се излагат съображения за неоснователността на същата. Релевират се доводи за правилността и законосъобразността на решението на СРС, поради което се моли за неговото потвърждаване.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за общата сума от 10 667.69 лв. – цена за доставка на стоки на обект „Стадион Българска армия“ по търгоски сделки, сключени между процесните страни, в периода 08.02.2013 г. – 20.06.2013 г., за което са издадени 11 бр. фактури, ведно със законната лихва за периода от 08.09.2014 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 1 507.51 лв. за периода 10.03.2013 г. – 03.09.2014 г. съобразно издадени 11 броя данъчни фактури, които са били приети от купувача „ С.И.П.“ ЕООД без забележки. В 2 исковата молба се посова, че е получено плащане по фактура № 2011014393/12.03.2013 г. от сума в размер на 4 000.00 лева, но останала дължима сумата от 2 400.30 лева.

В законоустановения едномесечен срок за отговор, ответникът е представил отговор на исковата молба, в който потвърждава наличието на търговски отношения с ищеца, посочвайки, че част от фактурите са изцяло заплатени, а досежно останалите фактури – оспорва наличието на договорни отношения. Оспорва се претенцията за законна лихва, тъй като в настоящия случай следвало да се приложи разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

По делото са представени 11 броя фактури: № 2011013753/08.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011013776/11.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011013777/11.02.2013 г., № 2011013811/12.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014005/20.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014012/21.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014154/28.02.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014303/06.03.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014393/12.03.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, № 2011014788/29.03.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, №

2011016564/20.06.2013 г., ведно с протокол за предаване на стока, съставени от представител на „Ф.“ АД и подписани от получател на „С.И.П.“ ЕООД.

Приложена по делото е и покана с изх.№ 54/15.10.2013 г. от „Ф.“ АД, изпратена до „С.И.П.“ ЕООД, в която се иска заплащане на сумата от 10 621.81 лева, дължаща се за доставки на стоки на обект „Българска армия“.

Като част от доказателствената съвкупност са приобщени и платежно нареждане от 08.07.2016 г. за заплащане на сумата от 2 100.67 лв. по фактура № 20110013776/11.02.2013 г.; платежно нареждане от 24.06.2016 г. за заплащане на сумата от 1 263.23 лв. по фактура № 2011013811/12.02.2013 г., ведно с дневник за покупки за периода 01.03.2013 г. – 31.03.2013 г., справка за контрагенти за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г. и дневник на синтетични и аналитични сметки за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г. на ответника.

В хода на производството пред първата инстанция е прието и неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено. В заключението е обяснено, че процесните 11 броя фактури са включени в дневника за покупките за 2013 г. в месеците на тяхното издаване, отразени са в месечните справки – декларации по СДДС и е ползван данъчен кредит по тях от „С.И.П.“ ЕООД. Експертът е отразил, че ответниковото дружество е извършило плащане по фактура № 2011014393/12.03.2013 г. по безкасов път в размер от 4 000.00 лева, като дължим остатък остава задължение за сумата от 2 400.00 лева. Посочено е, 3 че по партидата на клиента - ответник счетоводно се води неизплатен остатък от 10 621.81 лв., като „С.И.П.“ ЕООД е ползвал данъчен кредит по данъчни фактури с обща стойност 10 466.26 лв., а общата сума на претендираната от ищеца лихва възлиза в размер на 1 477.56 лв.

Други, относими към спора доказателства, не са представени.

От правна страна, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По правилността на решението намира следното:

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на твърдяното облигационно правоотношение по процесните доставки, тъй като издадените спрямо „С.И.П.“ ЕООД фактури не са подписани от оторизиран представител на същото дружество, че фактурите не са осчетоводени от него, респективно, че не е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит.

Договорът за търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата-стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Както бе посочено погоре, в конкретния казус, по делото са били приложени като доказателства изброените по-горе фактури, с получател ответното дружество и приемо-предавателени протоколи към тях, като последните са подписани от страните по делото.

При съвкупна преценка на гореизброените доказателства, настоящата инстанция също приема, че между страните се установява наличие на договор за търговска продажба на движими вещи по смисъла на чл. 318 ТЗ, касаещ доставка на стоки, за които са били съставени 11 броя фактури на обща стойност от 10 667.69 лв. Според утвърдената съдебна практика, фактурата, може да се приеме като доказателство, установяващо договор за продажба, тъй като законът не изисква специално сключен писмен договор за продажба на движими вещи, за каквито се касае в случая, но последната трябва да съдържа всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба като такъв, а именно вид на закупената стока, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа си като получател и предавател, съответното време и място. Процесните фактури са издадени от ищцовото дружество, като в тях са посочени изброените по-горе елементи като част от съдържанието на договора за продажба, а като получател на стоките е указан ответникът.

Настоящата инстанция приема, че фактурите, както и съставените между 4 страните приемо-предавателни протоколи, са подписани от името и на двете страни, предвид нормата на чл. 301 ТЗ. Фактурите съдържат ясно обозначение на странитепродавач и купувач, достатъчна индивидуализация на стоките - обект на продажбата, за които е съставен приемо-предавателният протокол, както и размер на цената за доставката им. Сключването на процесните договори за продажба на стоки се установява по безспорен начин от приемо-предавателните протоколи към всяка фактура. Същите носят подпис както за продавача, така и за купувача и удостоверяват не само наличието на облигационно отношение между страните, но и реалното му изпълнение от страна на ищцовото дружество.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че всички процесни фактури са били надлежно осчетоводени от ответното дружество, като само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на получателя на стоката, включването в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване (вж. Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., II Т.

О., ВКС, Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., II Т. О., ВКС, Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., II Т. О., ВКС и т. н. При тези данни следва да се приеме, че процесните фактури са документ по смисъла на чл. 321 ТЗ и установяват наличие на договор за търговска продажба на движими вещи по смисъла на чл. 318 ТЗ.