Решение № 127 от 01.08.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20248002900045 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 47 ЗМТА.

Предявени са искове от “Инжстройинженеринг“ ЕООД, гр. Варна срещу „Сакса“ ООД, гр. Долна баня с правно основание чл. 47, ал. 2 и 47, ал.

1, т. 2 ЗМТА за прогласяване нищожността, евентуално за отмяна на постановеното от Борсовия арбитраж при „Софийска стокова борса“ АД решение от 19.12.2023 г. по арбитражно дело № 3/2023 г., с което “Инжстройинженеринг“ ЕООД е осъден да заплати на „Сакса“ ООД сумата 56 050 лв., представляваща обезщетение за направени разходи за допускане и налагане на обезпечение по бъдещи искове във връзка с договор за покупкопродажба на петролни продукти от 04.06.2015 г. и споразумение към него от 28.07.2022 г., както и сумата 11 769.80 лв., представляваща разноски по арбитражното дело.

В исковата молба се поддържа, че атакуваното арбитражно решение е нищожно поради неарбитрируемостта на разгледания от арбитражния съд спор, аргументирана с това, че предявените от „Сакса“ ООД права произтичат от извъндоговорно основание – чл. 78 и сл. ГПК, а не от сключения между 1 страните договор от 04.06.2015 г. и споразумението от 28.07.2022 г. към него.

Подробно е обосновано становището, че компетентен да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в производството по допускане на обезпечение и в производството по налагане на обезпечителните мерки, е единствено съдът в рамките на висящия процес по обезпечените искове, но същите не могат да бъдат предмет на отделен иск. В условията на евентуалност се твърди, че арбитражното решение подлежи на отмяна на основанието по чл. 47, ал. 1, т. 2 ГПК поради липса арбитражна клауза за спорове с извъндоговорно основание, както и поради нищожност на клаузата на чл. 13 от сключения между страните договор за продажба на петролни продукти от 04.06.2015 г. и на клаузата на т. 8 от споразумението от 28.07.2022 г. към него.

Ответникът – „Сакса“ ООД, гр. Долна баня – оспорва исковете и моли за отхвърлянето им като неоснователни по съображения, изложени в писмен отговор от 16.02.2024 г. Твърди, че разгледаният от арбитража спор не е неарбитрируем и клаузите на чл. 13 от процесния договор и т. 8 от споразумението към него не са нищожни, тъй като нито в чл. 78 и сл. ГПК, нито в останалите разпоредби на Гражданския процесуален кодекс е предвидена изключителна компетентност на съда за присъждане на разноски за обезпечителното производство по бъдещ иск, предхождащо арбитражния процес. Счита, че тези разноски са в пряка връзка с договорното неизпълнение и затова претенцията за присъждането им се обхваща от арбитражното споразумение.

Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите и възраженията на страните, приема следното:

По допустимостта на иска:

С оглед данните по делото, че атакуваното арбитражно решение е връчено на ищеца (ответник в арбитражното производство) на 21.12.2023 г., преклузивният 3-месечен срок по чл. 48 ЗМТА за отмяната му изтича на 21.03.2024 г. С подаването на исковата молба на 22.12.2023 г., видно от отбелязването на тази дата в деловодството на съда, установеният в закона срок е спазен, което обуславя процесуална допустимост на предявените искове.

2

По основателността на исковете:

При обосноваване компетентността си за разглеждане на исковете, предявени от „Сакса“ ООД срещу “Инжстройинженеринг“ ЕООД за сумата 56 050 лв., представляваща обезщетение за направени разходи за допускане и налагане на обезпечение по бъдещи искове във връзка с договор за покупкопродажба на петролни продукти от 04.06.2015 г. и споразумение към него от 28.07.2022 г., по които е образувано арбитражно дело № 3/2023 г., решаващият орган е взел предвид, че:

Между страните е сключен договор за покупко-продажба на петролни продукти от 04.06.2015 г., с който „Сакса“ ООД е поел задължение да доставя на “Инжстройинженеринг“ ЕООД дизелово гориво срещу заплащане на определена цена в конкретно уговорен срок, като при неспазването му дължи неустойка в размер на 0.03% за всеки започнал ден; В чл. 13 от договора е предвидено, че всички спорове ще бъдат решавани по взаимно съгласие или от Арбитражния съд към „Софийска стокова борса“ АД, съобразно законодателството на Р България и Правилника за производство пред Борсовия арбитраж на „Софийска стокова борса“ АД;

На 28.07.2022 г. между страните по договора за продажба и „УниКредит Булбанк“ АД, в качеството й на фактор, е сключено тристранно споразумение, във връзка с предходно сключен между банката и „Сакса“ ООД договор за цесия, с което “Инжстройинженеринг“ ЕООД е поело задължение на заплаща на банката-фактор всички натрупани към този момент задължения за цена на доставено гориво, неустойки за забава и цена на финансиране чрез факторинг, като при частично или пълно неизпълнение на това задължение е предвидена възможност за разваляне на споразумението и заплащане на неустойка в размер на 2 % от общия размер на всички дългове; В т. 8 от споразумението страните са се съгласили, че всички спорове, произтичащи или свързани с тълкуването, изпълнението и нарушението на същото, ще бъдат отнасяни до Борсовия арбитраж на „Софийска стокова борса“ АД;

Поради неизпълнение на поетите със споразумението задължения от страна на “Инжстройинженеринг“ ЕООД, с уведомление от 22.05.2023г. банката е известила същия, че цесията на вземанията е прекратена и непогасените плащания следва да се извършат в полза на „Сакса“ ООД.

Арбитражният съд е приел, че компетентността му да разгледа 3 предявените искове произтича от сключените между страните арбитражни споразумения, обективирани в клаузата на чл. 13 от процесния договор за покупко-продажба и в т. 8 от тристранното споразумение към него, тъй като се претендират разходи, направени за обезпечаване реализацията на вземания, породени от този договор (вземане за неплатена цена, за неустойка за забава на плащането й и за цена на услуга „факторинг“) и от споразумението (вземане за неустойка за развалянето му), които разходи са пряка последица от неизпълнението. Изразил е разбирането, че тези допълнителни разходи са част от договорната отговорност на длъжника, разбирана в широк смисъл, защото при доброволно и съгласно договора изпълнение от негова страна същите не биха били направени, като е отрекъл деликтния им характер, аргументиран от ответника с „процесуалното“ им естество. Като неотносима към случая е преценил разпоредбата на чл. 78 ГПК и съдебната практика по приложението й, доколкото не се касае за разноски по висящ процес, имащ за предмет обезпеченото вземане, предвид факта, че такъв осъдителен исков процес не е воден поради погасяване на вземането от длъжника след налагане на обезпечителните мерки.

Арбитражният съд е счел за неоснователно и възражението за отпадане на компетентността му в резултат от прекратяване на тристранното споразумение, като е посочил, че действието на материалния договор, само по себе си, не влияе върху съществуването на арбитражното споразумение.

Арбитражното решение е подписано с особено мнение от един от членовете на решаващия орган по съображения, че арбитражният съд не е компетентен да разгледа спора, с който е сезиран, тъй като арбитражното споразумение, съдържащо се в чл. 13 от договора за продажба на петролни продукти от 04.06.2015 г. и в т. 8 от споразумението към него от 28.07.2022 г., се отнася само за отговорността на длъжника за забавата за плащане на цената за продадените петролни продукти (за законна лихва и неустойка), но не и за другите действително претърпени вреди от неизпълнението, надхвърлящи законната лихва и неустойката, каквито са вземанията на кредитора за обезщетение за разноските му за правна защита и съдействие и такси, направени в обезпечителното производство и в изпълнителното производство по налагане на обезпечението. Липсата на арбитражна компетентност е обоснована и с разпоредбата на чл. 78 ГПК, приложимостта на която е аргументирана със систематичното й място в Част първа на ГПК „Общи 4 правила“, относима към всички уредени в кодекса производства, включително обезпечителното и изпълнителното, при липса на особени правила.

Настоящият състав намира, че изводът на мнозинството на арбитражния състав за наличие на арбитражна компетентност е правилен.

На първо място, неоснователно е твърдението, че повдигнатият пред арбитражния съд спор е неарбитрируем, тъй като предявените от „Сакса“ ООД права произтичат от извъндоговорно основание – чл. 78 и сл. ГПК, а не от сключения между страните договор от 04.06.2015 г. и споразумението от 28.07.2022 г. към него. Разходите, направени от „Сакса“ ООД в производството по обезпечаване на бъдещи искове и в производството по налагане на допуснатото в негова полза обезпечение, са предизвикани от неизпълнението на задълженията на “Инжстройинженеринг“ ЕООД по договора за покупко-продажба на петролни продукти от 04.06.2015 г. и по споразумението от 28.07.2022г. към него, т. е. същите са пряка последица от договорното неизпълнение и поради това спорът за дължимостта им представлява спор, „свързан с изпълнението и нарушаването“ на договора и споразумението по смисъла на уговорените в тях арбитражни клаузи. Тези разходи не биха били направени, ако длъжникът бе изпълнил задълженията си, поети с процесния договор и споразумението към него. Доколкото именно неизпълнението е юридическият факт, който поражда правото на ищеца да търси обезпечение на реализацията на произтичащите от двете съглашения свои вземания, отговорността за разходите, направени в съдебното производство по обезпечаването им (чл. 9 ЗМТА), също има договорен, а не извъндоговорен произход, независимо че формално е уредена в процесуален закон – чл. 78 и сл. ГПК. Оттук и изводът, че компетентен да се произнесе по дължимостта на тези разходи е арбитражният съд, на когото страните са предоставили разрешаването на „всички спорове“, свързани с изпълнението на сключения между тях договор и споразумение.

Неоснователно в тази връзка е становището, че тези разходи подлежат на присъждане само в рамките на висящ процес относно вземанията, за които е допуснато обезпечението. Задължителната съдебна практика, на която се позовава настоящият ищец – т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е ирелевантна за случая. Тълкувателният акт е постановен по въпроса, дали направените в обезпечителното производство 5 разноски следва да бъдат присъдени с определението по допускане на обезпечението или с окончателното съдебно решение по съществото на спора с оглед крайния му изход, т. е. цитираното тълкувателно решение касае хипотезата, при която обезпечителното производство е последвано от исково производство относно обезпеченото вземане и е постановено съдебно решение, а не хипотезата, каквато е настоящата, при която след обезпечителното производство не се е развил исков процес, тъй като междувременно, след налагане на обезпечителната мярка, обезпеченото вземане е погасено от ответника по бъдещия иск.

С оглед на изложеното и при съобразяване на обстоятелството, че спорът относно присъждането на разноски в обезпечителното производство не е сред изрично изключените от арбитраж, съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, постановеното по него арбитражно решение не е нищожно, което обуславя и неоснователност на предявения иск по чл. 47, ал. 2 ЗМТА.

Изводът, че направените в обезпечителното производство и в производството по налагане на обезпечителните мерки разходи имат договорен, а не извъндоговорен произход, сочи на неоснователност и на становището на настоящия ищец за липса арбитражно споразумение между страните за разглеждане на спора относно тяхната дължимост.

Не може да бъде възприето също и разбирането, че с развалянето на споразумението от 28.07.2022 г. е отпаднала съдържащата се в него арбитражната клауза. По своята правна същност арбитражното споразумение представлява самостоятелен процесуален договор, който дори и да е инкорпориран в материалноправния договор, е независим от действителността и действието на последния. Поради това, прекратяването на материалното правоотношение между страните не води автоматично до преустановяване действието на арбитражното споразумение. В този смисъл е както правната доктрина, така и последователната практика на Върховен касационен съд, част от която е цитирана в арбитражното решение.