Определение № 559 от 30.09.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 559 гр. Варна, 30.09.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно частно търговско дело № 20253001000408 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД, представлявано от ю.к Б. А. срещу определение № 1094/27.07.2025 година, постановено по ТД №53/2025г. на ВОС, с което на основание чл.77 ГПК, ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВОС държавната такса по предявения иск, на основание чл.78, ал.6 вр.ал.2 и ал.9 ГПК.

Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно.

Претендира отмяната му.

Основното възражение на страната е свързано с недължимо възлагане на разноски, представляващи държавна такса върху материалния интерес по делото в тежест на ответното дружество. Твърди се, че производството по делото е било прекратено поради отказ от иска съгласно чл.233 ГПК във връзка с постигнато между ищеца и застрахователя извънсъдебно споразумение. На страните са били дадени указания да представят споразумението, за да бъде изчислена дължимата държавна такса според договорения размер обезщетение.

Независимо от своевременното подаване на жалбата се възразява, че незаконосъобразно застрахователят е бил уведомяван чрез ЕПЕП, тъй като същият е заявил единствено достъп до делото, но не и съгласие за връчване по този ред. Твърди, че с обжалваното определение съдът е възложил неправомерно в тежест на ответното дружество дължимата за производството държавна такса върху цената на предявените искове, в размер на 3 600 лева.

Твърди, че при направен отказ от иска съгласно чл.233 ГПК, съдебни разноски от страна на ответника са недължими.

Жалбоподателят счита, че съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.78, ал.6 1

ГПК, тъй като същата е относима към хипотеза на развило се производство и постановен акт по същество на спора, а не към направен отказ от иска, който е безусловен и при който не се изследва основателността му. Твърди се, че цитираната процесуална норма е неприложима в случая, поради което и съдът не е следвало да мотивира акта си с нея.

На следващо място, жалбоподателят твърди, че съдът е нарушил и разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК като е дописал и интерпретирал същата по неправилен начин. Поддържа, че производството е приключило с прекратяване преди първо съдебно заседание поради подписана между страните извънсъдебна спогодба – т.е. не се касае нито за споразумение след процедура по медиация, нито за съдебна спогодоба, спрямо които е приложима разпоредбата на чл.78, ал.9 ГПК. Смята за неотносима и практиката, на която се е позовала първата инстанция, разглеждаща хипотези на произнасяне по искова претенция по същество, а не при направен отказ от иска и прекратяване на делото. Счита, че обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса по делото, не предоставя основание за възлагането й в тежест на насрещната страна, освен при разглеждане и уважаване на иска, до каквото не се е стигнало. Претендира отмяна на определението по чл.77 ГПК.

В срока за отговор насрещната страна не е депозирала становище по жалбата.

Частната жалба се явява допустима по следните съображения: както е прието в определение № 431 от 11.02.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1085/2024 г., II т. о., ТК и цитирана в същото съдебна практика (определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч. т. д. 112/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 60288 от 30.07.2021 г. по ч. т. д. 605/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО), видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноски, е определение, като отношението между страната и съда във връзка с дължимостта им по делото е процесуалноправно и съдът служебно постановява принудителното им събиране по реда чл.77 ГПК. Поради това за същия не е приложима нормата на чл.248 от ГПК, която касае реда за разрешаване на спор относно разноските между страните. В мотивите на ТР №5/2018г. по ТД №5/2015г. на ОСГТК на ВКС е посочен критерият, въз основа на който се определя кои определения попадат в обхвата на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Това са определения, постановени в производства, които са обособени като самостоятелни, независимо дали протичат предварително, успоредно или след исковото производство. Тези определения пораждат собствени правни последици и макар в повечето случаи да се намират във функционална връзка с основните производства, имат самостоятелен живот като се проявяват като тяхна възможна част или се развиват съвсем самостоятелно. В тълкувателното решение определението по чл.77 ГПК не е посочено изрично като подлежащо на обжалване, но изброяването не е лимитативно.

Определението по чл.77 от ГПК подлежи на обжалване с частна жалба. Процесната жалба е подадена от заинтересована страна, в срока за обжалване и при спазване изискванията за редовност на частните жалби.

По същество на жалбата съдът намира следното:

Производството е образувано по искова молба на С. С. С., с която срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ ЕД са предявени осъдителни искове с правно основание 2 чл.432, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД. По делото е постъпил отговор от застрахователното дружество, с който оспорва предявените искове и въвежда възражения и доказателствени искания. Въз основа на становищата на страните съдът с определение рег.№588/17.04.2025г. е изготвил доклад на спора съгласно чл.146 ГПК като насрочил производството в открито заседание. В срока до същото, страните са сезирали съда с искане за спиране на производството поради желание да постигнат спогодба. С определение №783/28.05.2025г. съдът е спрял производството по делото, на основание чл.229, т.1 ГПК, като указал последиците от липсата на възобновяването му в шестмесечния срок.

С молба от 02.07.2025г. ищецът С. С. е направил изявление за отказ от иска на основание чл.233 ГПК поради изплатена му извънсъдебно сума като обезщетение от застрахователя.

С определение рег.№977/03.07.2025г. съдът възобновил производството и прекратил същото поради десезирането си от спора, на основание чл.233 ГПК. Със същото определение съдът указал на страните да представят постигнатото извънсъдебно споразумение за определяне на дължима по делото държавна такса като същевременно ги предупредил, че ако не го представят ще изчисли същата върху размера на предявените искове.

Страните не са представили постигнатото между тях споразумение.

С определение рег.№1094/27.07.2025г. съдът, на основание чл.77 ГПК, осъдил застрахователното дружество да заплати по сметка на ОС -Варна сумата от 3 600 лева, представляващи дължима по делото държавна такса, на основание чл.78, ал.6 вр.ал.2 и ал.9 от ГПК. Съдът мотивирал акта си, че доколкото искът е заведен от лице освободено от държавни такси, то при приключване на делото по арг. от цитираните по-горе разпоредби, дължимата държавна такса следва да се събере от ответника /арг.ал.6/, тъй като последният е станал повод за завеждането на иска /арг.ал.2/. По аналогия със съдебната спогодба съгл.чл.78, ал.9 ГПК и данните за постигнато извънсъдебно споразумение, съдът приел, че в този случай от ответника се дължи половината от държавната такса, в размер на 3 600 лева.

Тъй като въпреки дадената възможност страните не са представили препис от извънсъдебното споразумение, съдът изчислил държавната такса върху цената на иска.

Първоинстанционният съд приел, че останалите разноски от бюджета следва да останат за сметка на съда, като не са налице основания за възлагането им в тежест на страните.

Поставеният с жалбата въпрос е относно дължимостта на държавната такса по делото при прекратяването му поради отказ от иска съгласно чл.233 ГПК, въз основа на постигното между страните извънсъдебно споразумение, по реда на чл.77 ГПК.

Съгласно цитираната разпоредба на чл.77 ГПК, ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране.

В общата хипотеза, когато ищецът не е бил освободен от такси по делото, при десезиране на съда и прекратяване на производството, последните остават в негова тежест и не подлежат на връщане, освен в хипотезите на чл.4б ЗДТ и при постагната съдебна 3 спогодба/медиация. В настоящия случай ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради наличието на влязла в сила присъда по НОХД №45/2024г. на Военен съд -Сливен. Производството е приключило с прекратяването му поради отказ от иска, на основание чл.233 ГПК.

Разпоредбата на чл.78, ал.6 ГПК предвижда, че когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски по производството, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Разпоредбата е относима към задълженията за разноски между страните, а не по отношение дължимите към бюджета на съда. Действително, съгласно установената от ВКС обвързваща практика (срв. определение № 277/ 14.05.2014 г. по ч.гр.д.

№ 2432/ 2014г., I г.о., определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6716/ 2014г., IV г.о., определение № 332/ 02.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2518/ 2015г., III г.о. и цитираните в тях актове), в случаите, когато производството по делото е прекратено поради отказ или оттегляне на иска, които са обусловени от новонастъпили след предявяването му и независещи от ищеца, а от създадени от ответника обстоятелства, отговорен за разноските е ответникът.

Извънпроцесуалното поведение на ответника в тези случаи има значение, но само относно разноските между страните по спора. /арг. от определение №626/20.08.2012г., постановено по ч.гр.дело №275/2010г. на IV г.о. на ВКС/ Тълкуването на разпоредбите на чл.78, ал.1-4 ГПК налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор, т.е. от извънпроцесуалното му поведение.

Когато съдът пристъпи към събиране с решението на невнесена, дължима предварително от ищеца държавна такса, при липса на разпоредба, обвързваща дължимостта на таксата от изхода на спора, събирането на същата не се извършва съобразно резултата по делото и задължено лице по нея остава ищецът, поради което и когато искът бъде изцяло уважен, таксата не може да бъде събрана по реда на чл.77 от ответника. Това е предназначението на чл.77 ГПК, който изрично сочи, че тогава, когато страна остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране. В хипотезата на чл.77 ГПК дължимостта на държавната такса не е обвързана от изхода на делото и това е функция на различния характер на отговорността за разноски спрямо отговорността за държавна такса. Материалноправната отговорност за разноски е деликтна, безвиновна и обхваща само действително направените от насрещната страна разноски за производството. Реализирането й е възможно само в рамките на висящ процес и освобождаване от нея не може да има. Поради този характер на отговорността за разноски невнесената държавна такса не може да бъде събрана от страната, за която изходът от спора е неблагоприятен по реда на чл.77 ГПК. До тогава, до когато държавната такса не е внесена от ищеца тя не се явява действително направени от него разноски по смисъла на чл.78, ал.1 ГПК, поради което отговорността на другата страна не може да бъде ангажирана.

Съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в 4 който случай се прилага чл.78, ал.9 от ГПК, или половината от внесена държавна такса се връща на ищеца. Разноските по производството и по спогодбата остават върху страните както са направени, ако не е уговорено друго.

Няма спор, че в случая не са налице основания за освобождаване на ответника от разноските за производството, сторени от насрещната страна по арг. от чл.78, ал.2 ГПК, доколкото е дал повод за завеждане на прекия иск по чл.432 КЗ – не е определил обезщетение в рекламационния срок и е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорил иска. Съдът не е присъждал разноски между страните съгласно чл.78, ал.1 -9 ГПК.