Решение № 1818 от 20.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1818 гр. Пловдив, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330115228 по описа за 2025 година

Предявени са иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещен иск- по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата С. Ц. Х., ЕГН: **********, от ***************************** 3, чрез пълномощник адв. Д. С., е предявила против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от ****** ***** А.Д. и Н.С., иск за прогласяване като нищожен поради противоречие със ЗПК сключения между страните договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен по електронен път договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г., по който лицето получило в заем сумата от 4 000 лева, при застрахователна премия от общо 1 410, 84 лева, с фиксиран лихвен процент- 41, 09 % и ГПР- 48, 77 %, за срок от 36 месеца. Сумата за застраховка се прибавяла към главницата, макар и реално тя да не се превеждала на ищеца, а на застрахователя. Твърди, че договорът за потребителски кредит бил недействителен. Тъй като застрахователната премия се прибавяла към главницата, лихва се начислявала реално върху по- висока сума. Била нарушена и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията за прилагане на лихвения процент. Освен това, размерът на лихвата бил прекомерен, доколкото надвишавал три пъти размера на законната лихва и по съдебната практика лихвата се явявала нищожна. Също така в ГПР не били включени разходите за допълнителни услуги- застрахователните премии, което представлявало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Така той бил в по- нисък размер от реалния, което правело целия договор 1 недействителен. Отделно, тази невярна информация заблуждавала потребителя и можело да се окачестви като нелоялна търговска практика. Не било ясно и как е формиран ГПР и какво точно включва. По кредита били извършени плащания в общ размер на 2 250 лева. Излагат се съображения за недействителност на договора, според националната и европейска съдебна практика. Моли се за признаване на установено, че договорът е нищожен.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Оспорват се твърденията, че договорът бил нищожен. Посочва се, че погасителният план съдържал необходимата по ЗПК информация, като потребителят разполагал и с възможността по всяко време да поиска и получи извлечение по сметка, съдържащо разбивка на вноските. В договора също така бил посочен размерът на приложимия лихвен процент (фиксиран) и условията по прилагането му, с което се отговаряло на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. По отношение на ГПРсъщият бил посочен точно и изчислен съобразно специалната формула, без да надвишава законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Застрахователната премия не следвало да бъде включена в ГПР, защото това не била задължителна, а допълнителна услуга, избрана по желание на кредитополучател, който можел да я прекрати без последствия. По отношение на застраховката се прилагали изискванията на КЗ, а не на ЗПК. Представя се справка за платените по кредита суми, които били в размер на 3 030, 57 лева. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

С отговора е предявен и насрещен иск за осъждането на потребителя да върне чистата стойност на заетата сума по договора за потребителски кредит в размер на 969, 43 лева, като разлика между получено по кредита и платено по договора. Искът е предявен при условията на евентуалност- ако се уважи искът за признаване недействителността на сключения между страните договор за кредит. Посочва се, че по кредита лицето било върнало сумата от общо 3 030, 57 лева, като погасена чрез плащане и имало остатък от 969, 43 лева, които се претендират.

В отговор е постъпила молба от другата страна, в която се посочва, че договорът за кредит бил недействителен, като се излагат подробни съображения, повтарящи становището в исковата молба.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г., по който ищецът получил сумата от 4 000 лева в заем, като са дължими още застрахователна премия от 1 410, 84 лева, застраховка BANK пакет 3 кредит + сметка- 1 051, 20 лева и застраховка BANK пакет 3 сметка- 359, 64 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 41, 09 % и ГПР- 48, 77 %, с краен падеж- 15.07.2027 г., на 36 месечни вноски, при общ размер на кредита от 5 410, 84 лева.

2

Като писмени доказателства са представени копия от СЕФ, заявление- декларация, договор за кредит, застрахователна програма „защита на кредита“, застраховки, застрахователен сертификат, ОУ, лог- файлове.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необхоД. в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 77 %, а фиксираната лихва- 41, 09 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

3

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 48, 77 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото в отговора не се оспорва, че стойността на ГПР е без застраховката, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването и на отделните застраховки обаче кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал в много по- висок размер, с което ще се наруши императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за застраховката прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка, с което установителният иск е доказан по своето основание.

По отношение на насрещния иск- предявен е такъв за връщане на остатъка от чистата стойност на договора. Кредиторът признава, че длъжникът му е заплатил сумата от общо 3 030, 57 лева, за което представя и съответна справка, като това са неизгодни за страната обстоятелства и следва в тази връзка те да се приемат за доказани. Отделно- длъжникът чрез 4 пълномощника си пък не оспорва това обстоятелство, а напротив- признава го, т.е. той няма твърдения, че е погасена сума по кредита в по- висок размер и оттук следва да се приеме, че кредиторът действително е получил само сумата от общо 3 030, 57 лева. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. Главницата по кредита е 4 000 лева, платени са 3 030, 57 лева и има остатък от 969, 43 лева, колкото се и претендират, т.е. осъдителният насрещен иск е основателен за търсената сума от 969, 43 лева (или вече 495, 66 евро), като следва да се уважи. Сумата следва да се присъди и ведно със законната лихва, като законна последица от уважаването на иска.

Разпечатката съдържа 26 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cef526c0-1367-4a03-817a-ce38f0e7b75f