Решение № 854 от 30.05.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 854 гр. Русе, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря а. П. Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20254520101009 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази:

Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240, ал.1 и чл. 86 ЗЗД.

Постъпила е искова молба от „АПС Бета България” ЕООД срещу А. Ц.

А., в която се твърди, че между него като кредитополучател и „Стик Кредит“ АД като кредитор на 15.10.2019г. е сключен договор за паричен кредит, по силата на който му била предоставена сумата от 150лв., която се съгласил да върне на една вноска в размер на 195лв., в срок до 14.11.2019г. Уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил в размер на 36%, а годишният процент на разходите 42.58%. Твърди се, че задължението на ответника не било изпълнено, в резултат на което същият следвал да дължи и неустойка по чл. 17 от Договора за кредит. Вземането по договора било цедирано от първоначалния кредитор „Стик Кредит“ АД на „АПС Бета България“ ЕООД по силата на договор за цесия от 22.03.2024г.

За дължимите по договора суми от ответника, ищцовото дружество депозирало заявление по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № ***/2024г. и издадена заповед за изпълнение срещу ответника за обща сума от 843,90 лв., включваща главница от 150лв.; договорна/възнаградителна лихва върху главницата в размер на 4,50лв. за периода от 15.10.2019г. до 14.11.2019г.;

1 законна лихва за забава върху главницата в размер на 92,85лв. за периода от 14.11.2019г. до 19.11.2024г., както и неустойка по чл. 17 от договора за кредит в размер на 596,55лв.

Моли се в настоящото производство да бъде постановено решение, с което да се признаят за установени горе посочените вземания по издадената заповед за изпълнение. Претендира се присъждане и на направените в настоящото и в заповедното производство разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адв. С. изразява становище за допустимост на предявените искове, но оспорва тяхната основателност. Счита, че сключеният между страните договор следва да се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит, като се твърди че са налице редица нарушения на императивни изисквания на този закон, относно вида, формата и размера на шрифта му. Също така се оспорва представените Общи условия да са били подписани от ответника. Твърди се, че не са спазени императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, поради което същият се явявал нищожен. Също така уговорената в договора неустойка по чл. 17 е нищожна клауза. Посочените нарушения на Закона за потребителския кредит следвало да бъдат съобразени и служебно от съда и той да приеме, че договорът между страните е нищожен и води до прилагане на последиците на чл. 22 от Закона за потребителския кредит.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 15.10.2019г. между „Стик-Кредит“ АД в качеството на кредитор и ответника в качеството на длъжник е сключен договор за предоставяне на кредит с №*** при условията на ЗПФУР – чрез използване на електронни устройства за комуникация от разстояние. Съгласно представения по делото договор, предоставената в заем сума на ответника е 150лв., със срок за погасяване на задължението 30 дни, ГПР – 42,58%; ГЛП – 36%. В чл. 17 от договора е предвидено, че в срок от 3 дни след подписване на договора, кредитополучателят следва да осигури поръчителството на трето физическо лице, което да отговаря на посочени в чл. 19 условия или да представи банкова гаранция. При неизпълнението на задължението по чл. 17 от договора, в чл. 20 от него е предвидена неустойка в размер на 0,9% от „всеки усвоен транш“ на 2 ден. В представения към договора план е посочена неустойка по чл. 20 в размер на 40,5лв. и общо задължение по договора в размер на 195лв.

В срока за оспорване на представените с исковата молба писмени доказателства и наведените твърдения за възникнали договорни отношения между страните, такива не са направени, поради което следва да се приеме, че посочената в договора сума е предоставена на ответника, както и че той не е изпълнил задължението си за нейното връщане както на падежа на задължението, така и до приключване на настоящото производство.

С договор от 22.03.2024г., първоначалният кредитор „Стик Кредит“ АД е прехвърлило (цедирало) вземането си по процесния договор на ищцовото дружество „АПС Бета България“ ЕООД. Вземането е индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия.

По депозирано от ищцовото дружество заявление е образувано ч.гр.д.

№***/2024г. по описа на РС – Русе и срещу ответника е издадена заповед за изпълнение №***/03.12.2024г. за задължения произтичащи от процесния договор - главница в размер на 150лв., договорна/възнаградителна лихва върху главницата в размер на 4,50лв. за периода 15.10.2019г. до 14.11.2019г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 92,85лв. за периода от 14.11.2019г. до 19.11.2024г., лихва за забава върху главницата от 02.12.2024г. до окончателното ѝ изплащане, договорна неустойка в размер на 596,55лв., както и за направените разноски в размер на 25лв. държавна такса и 100лв. юрисконсултско възнаграждение.

Срещу издадената заповед за изпълнение ответникът е депозирал възражение, което е обосновал с наличието на нищожни клаузи от процесния договор, включително и за цялостната му недействителност.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предявен в срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал.1 т.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.

С оглед липсата на направено възражение в преклузивния срок по чл.

131 ГПК, съдът приема, че между „Стик-Кредит“ АД в качеството на кредитор и ответника в качеството на длъжник е сключен договор за предоставяне на потребителски паричен кредит при условията на ЗПФУР – чрез използване на 3 електронни устройства за комуникация от разстояние с предоставена в заем сума в размер на 150лв.

Според представените и неоспорени писмени доказателства, вземането по процесния договор е надлежно цедирано на ищеца по настоящото дело.

Представеният договор и приложение към него съдържат всички съществени елементи на договора за цесия. Дори и да се приеме, че изпратеното до ответника уведомление от новия кредитор, надлежно упълномощен да съобщи цесията от първоначалния кредитор (за което няма законова забрана) не е породило целения ефект (т.е. не е връчено редовно), то с връчването на исковата молба и доказателствата към нея след образуване на настоящото производство, ответникът е надлежно уведомен за цесията. Също така съгласно установената съдебна практика (прим. Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС), длъжникът може да възрази успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомяването, каквото твърдение в случая не е налице относно претендираните в настоящото производство суми.

Между ответника и първоначалния кредитор са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК , поради което и независимо от възраженията в тази насока, съдът следва и служебно да извърши проверка за действителността на договора и евентуално за неравноправността на отделни негови клаузи, каквото е изискването и на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент. От събраните по делото доказателства се установява, че само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са изложени твърдения и в исковата молба.

В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Доколкото договорната лихва е в размер 36 %, неясно остава защо ГПР е в размер на 42,589%. Липсват данни за други разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, която пък надвишава трикратния размер на законната лихва (към него момент), което съгласно установената по този въпрос съдебна практика е уговорка нарушаваща добрите нрави щом се касае за необезпечен кредит (а същата в 4 случая се претендира и за обезпечен кредит). Изложеното дава основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото сключване.

Също така, налице е и друго самостоятелно основание за недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищцата, клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични договори между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в процесния договор (според която се дължи неустойка, която не е ограничена по размер и нараства като лихва) при неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова гаранция или поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, а в конкретния случай многократно повече от получената главница. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му 5 нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.