Решение № 5328 от 06.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5328 гр. София, 06.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

МАРИЯ В. АТАНАСОВА при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100502143 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20321/11.11.2024г., постановено по гр.д. № 68278/2022г. по описа на Софийски районен съд, 63 с-в, съдът е че признал за установено, че Б. И. С. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството му на цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен със „С.Г. Груп“ ЕАД, като последното дружество на свой ред е цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД, сумата от 5000 лева – частичен иск от сумата в общ размер от 16 317.76 лева, представляваща главница по договор за банков кредит № 000LDR-012012/15.08.2012 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД, като заемодател и ответника Б. И. С. като заемополучател, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ по ч.гр.д. № 40412/2022 г. по описа на Софийския РС – 25.07.2022 г. до окончателното плащане на сумата, като сумата от 5000 лева представлява сбор от главници по погасителните вноски от кредита, падежирали в периода от 26.07.2017 г. /вноска с падеж 07.08.2017 г./ до 25.07.2022 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично 1 задължение по ч.гр.д. № 40412/2022 г. по описа на СРС. Б. И. С.е осъден да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД 280 лева – разноски по ч.гр.д. № 40412/2022 г. и 460 лева – разноски по гр.д. № 68278/2022 г. на СРС.

Производството е образувано по въззивна жалба на Б. И. С., с която се обжалва постановеното първоинстанционно решение по съображения, че същото е недопустимо, а по същество неправилно и необосновано. Изложени са конкретни аргументи, че съдът неправилно е приел, че е сезиран с частичен иск за главница за периода от 07.08.2017г. до 25.07.2022г., доколкото ищецът не е уточнил от кои плащания е съставена сумата. Спорният въпрос по делото е дали процесната сума за главница е погасена по давност, но след като не са уточнени конкретните погасителни вноски, то преценката за погасяване на сумата по давност се явявала невъзможна както за съда, така и за ответника.

Недопустимо с решението съдът конкретизирал и определил обема на претендираното от ищеца право, без преди това да е проверил редовността на исковата молба, а изземвайки функцията на ищеца сам приел, че е сезиран с претенция за конкретен период. Неправилно било прието, че не е изтекла погасителната давност.

Въззиваемата страна „ЕОС Матрикс“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението е валидно, а по допустимостта приема следното:

В съответствие с принципа на диспозитивното начало - чл.6 ГПК съдът е длъжен да разреши спора по същество (при наличие на процесуалните предпоставки за това) като разгледа иска на основанието, на което е предявен, 2 и се произнесе по отправеното от ищеца искане за защита. За да се произнесе на предявеното от ищеца основание, съдът трябва да е сезиран с редовна искова молба, съдържаща ясно и точно индивидуализиран спорен предмет (спорно право), ясно и недвусмислено формулиран петитум, надлежно индивидуализирани страни в спорното правоотношение. Редовната искова молба обезпечава законосъобразното развитие на исковия процес и допустимостта на съдебното решение, поради което процесуалният закон чл.129 ГПК, възлага на съда задължение да следи служебно за редовността на молбата докато делото е висящо в съответната инстанция. В случай, че констатира нередовности в съдържанието на исковата молба, съдът следва да процедира съгласно чл.129, ал.2 ГПК като даде точни и пълни указания на ищеца в какво се изразяват нередовностите и какви действия следва да бъдат предприети за тяхното отстраняване. Правомощията на въззивния съд във връзка с приложението на чл.129 ГПК са разяснени в Тълкувателно решение № 1/17.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, постановките на което продължават да са актуални и при действащия ГПК - т.5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съобразителната част на тълкувателното решение от 2013 г. е пояснено, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора.

В изпълнение на правомощията си, с протоколно определение от 24.11.2025г. съдът е приел, че исковата молба е нередовна, доколкото искът за главница е предявен като частичен по цедиран договор за кредит без да е посочен период. Описано е, че общият размер на вземането за падежиралата главница по цедирания договор за кредит е в размер на 16 317,76 лв., като частично се претендира сумата от 5000 лв. Дадени са указания на ищеца да уточни за какъв период е начислена непогасената главница от общо претендирания размер, съответно да посочи конкретно сумите за кои непогасени вноски се отнасят като период, съобразно указанията на ТР 3/2013 г. от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е приел, че порокът е поправим, поради което съдът е предприел предписаните действия в чл. 129, ал. 2 и сл.

ГПК, вр. чл. 273 ГПК, като е дал указания по чл. 129, ал. 2 ГПК. В изпълнение 3 на дадените указания е уточнено, че вноските, които попадат в исковия период, били с начална падежна дата от 07.08.2017г. и крайна падежна дата 07.07.2022г. и представлявали вноски от № 73 до № 120 вкл. по погасителния план. При тези данни, настоящият състав приема, че предметът на спора е надлежно въведен, т.е. нередовността на обстоятелствената част на исковата молба е отстранена.

В този смисъл съдът приема, че процесното първоинстанционно решение е допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността му, ограничен до посочените във въззивната жалба пороци, които в случая се изчерпват до произнасяне на съда по нередовна искова молба /отстранено пред настоящата инстанция, с оглед приетото по-горе/, съответно обусловило неправилно произнасяне по възражението за погасяване по давност на вземането. Във връзка доводите за неправилност на решението в тази част съдът приема следното:

Правилно е прието, че вземането за главница по договора за банков кредит е едно единно вземане, независимо от това, че заплащането му е разсрочено във времето. Това положение е утвърдено в съдебната практика (вж. напр. решение № 261/2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о. на ВКС и решение № 28/2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., III г. о. на ВКС), включително е потвърдено в мотивите към т. 2 на ТР № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Вземането за главницата по банков кредит е едно, но неговото разделяне на части (разсрочване на погасяването му) създава отделни падежи за всяка една от тези части - отделните вноски по погасителния план. Наличието на отделни падежи на частите на вземането, т.е. настъпването на отделна изискуемост за всяка една от тези части, определя и възможността за кредитора (банката) да получи плащане на тази част от вземането за главница, както и на съответната лихва върху нея, за която са настъпили падежите на отделните вноски по погасителния план, както се посочи и по-горе (така т. 1 на ТР № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС). Макар връщането на кредита да е уговорено на отделни погасителни вноски, задължението за главницата не представлява сбор от периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Задължението за връщане на предоставената по договора за заем сума е едно и неделимо, като разсрочването му на отделни вноски представлява единствено съгласие на кредитора да приема изпълнението на части. Поради това, по отношение на главницата приложима е не кратката тригодишна давност, а общата 5-годишна 4 давност по чл. 110 ЗЗД.

Възможността на кредитора да търси изпълнение на всяка част от вземането си при настъпване на падежа на съответната вноска обаче създава и задължение за него да стори това, тъй като при възникване на изискуемостта започват да текат и сроковете, в които кредиторът трябва да предприеме действия по събиране на вземането си, ако липса доброволно плащане. Тези срокове са както погасителната давност за вземането (в случая за съответната негова част), който срок започва да тече от настъпването на изискуемостта чл. 114, ал. 1 ЗЗД. По въпроса кой е началният момент на давността при вземанията по договор за кредит е постановено /темпорално след постановяване на атакуваното решение на СРС/ ТР № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3 / 2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че „При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост“.

В конкретния случай по делото не са наведени твърдения от ищеца и не са представени доказателства договорът за банков кредит да е бил обявяван за предсрочно изискуем преди изтичане на крайния му срок (07.08.2022 г.).

Следователно, давността за всяка една от претендираните вноски за главница не е започнала да тече от единна дата на предсрочна изискуемост, а започва да тече поотделно от настъпването на падежа на всяка съответна месечна вноска съгласно погасителния план.

Не е спорно, вкл. с оглед договор за банков кредит № 000 LDR012012/15.08.2012 г., че на 15.08.2012 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД като заемодател и ответника Б. И. С. като заемополучател е сключен договор за паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 10 000 евро, срок на кредита 120 месеца / 120 месечни вноски/ - при първо плащане с падеж – 07.09.2012 г. и краен падеж на договора – 07.08.2022 г., като за периода от 07.09.2017 г. до 07.07.2022 г. дължимата главница по кредита е в размер на 6796.63 евро.

5

Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на съобщаването му. Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника и третите лица от деня, в който то бъде съобщено на длъжника от предишния кредитор. В константната практика на ВКС се приема, че съобщаването може да бъде извършено и от новия кредитор (цесионера) в хода на съдебното производство – чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея, стига цесионерът да е бил изрично упълномощен от цедента за това. От представените и неоспорени доказателства се установява, че по веригата от цесии старите кредитори са упълномощили последващите такива, включително ищеца, да извършат уведомяването, поради което връчването на книжата на ответника в хода на делото е породило предвиденото в закона действие. По делото е установено наличието на договорите за цесия и правилно е прието, че ответникът е надлежно уведомен в хода на производството.

От приетото по делото заключение на вещото лице по ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че сумата от 10 000 евро е усвоена чрез банков превод, ответникът е платил сумата от 7164.85 евро – с която са погасени 1656.93 евро главница, 5357.78 евро договорна лихва и 150.14 евро – наказателна лихва, с последно плащане от 16.09.2016г., като непогасената по кредита главница възлиза на 8343.07 евро. В този смисъл за вноските от 07.08.2017 г. до 25.07.2022 г. не е изтекла необходимата обща пет годишна давност /с оглед датата на подаване на заявлението – 25.07.2022г. и при прилагане на фикцията по чл.422, ал.1 ГПК/, поради което и предявеният иск за сумата от 5000 лева, представлява сбор от главници по погасителните вноски от кредита, падежирали в периода от 26.07.2017 г. /вноска с падеж 07.08.2017 г./ до 25.07.2022 г. се явява основателен. Настоящият въззивен състав констатира фактологично несъответствие в заявеното от ищеца уточнение, според което периодът от 07.08.2017 г. до 07.07.2022 г. съответства на вноски от № 73 до № 120 по погасителния план. Съобразно обективната математическа хронология на договора, при първа вноска с падеж 07.09.2012 г., датата 07.08.2017 г. бележи падежа на вноска № 60, а датата 07.07.2022 г. – на вноска № 119. Доколкото водещ индивидуализиращ белег при периодично падежиращите задължения е времевият период (конкретните дати на изискуемост), съдът приема, че предмет на делото е вземането за главница, формирано от вноските с падежи в 6 изрично посочения времеви интервал, а посочената номерация съставлява очевидна техническа грешка на страната, която не опорочава индивидуализацията на спорното право.