Решение № 2726 от 29.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2726 гр. София, 26.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100511857 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 19.11.2021 год., постановено по гр.дело №53443/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу Н. Д. Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.

1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 009.51 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 11.04.2016 год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, с абонатен №154937, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №20841/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 11.04.2019 год. / при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на годината на подаване на заявлението, която е посочена като 2016 год./ до окончателното й изплащане, сумата от 116.71 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 28.03.2019 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на стойността на присъдената сума, която е посочена като 189.53 лв./ и сумата от 39.50 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2015 год. до м.април 2018 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на стойността на присъдената сума, която е посочена като 339.50 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №20841/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 1

11.04.2019 год. до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7.10 лв. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 393.29 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 56.43 лв.; на основание чл. 241 ГПК изпълнението на дължимите суми – главница, лихва и разноски, е разсрочено – по 100 лв. ежемесечно до пето число на съответния месец, считано от влизане в сила на решението до пълното изплащане на дълга.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Н. Д. Д..

Жалбоподателят поддържа, че решението е нищожно, тъй като не е подписано от съдията и противоречи на чл. 26 ЗЗД. Искът за лихва бил неоснователен, тъй като не бил посочен лихвения процент и периода, за който се търси. Не му било връчено разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, поради което бил лишен от правото на защита. По делото било представено удостоверение за граждански брак, от което било видно, че съсобственик на процесния имот била съпругата на ответника – Х.Д.. Претендираната главница била завишена. Не му били предоставени Общите условия на ищеца и не се бил съгласил с тях. Неправилно СРС бил назначил съдебно-техническа експертиза и съдебносчетоводна експертиза, а освен това вещите лица били необективни и пристрастни.

Заключенията на вещите лица не следвало и да бъдат кредитирани, тъй като се базирали само на документи, представени от ищеца. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице-помагач „Н.И.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нищожност на обжалваното решение, поради следните съображения:

2

Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването.

Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда /по отношение на което правилата на ЗЗД не намира приложение/ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по т.дело № 1/2011 год., ОСГТК. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на СРС се явява валидно.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната м р е ж а . Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответникът е собственик на апартамент 42, находящ в гр.София, ж.к.“*******, поради което и същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено установено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че според нормата на чл. 25, ал. 2 СК /отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно, като 3 кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – виж чл. 122, ал. 1 ЗЗД.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на писмените доказателства по делото – изравнителни сметки и талони за отчет на уреди за дялово разпределение – последните са подписани от ответника, респ. негов представител – като авторство на последните не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК и обективират извънсъдебните му признания за отчетените данни, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни въззивният съд намира, че отговарят на истината, както и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба – в имота през процесния имот е имало монтирано 1 бр. отоплително тяло с поставен ИРРО, както и 1 бр. водомер за топла вода, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.

Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлинна енергия в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени. Следва да се посочи, че съгласно чл. 6.2 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /понастоящем отменена/, при отоплителни тела без уред за дялово разпределение /както е в случая, тъй като монтираният такъв в иимота на ответника е бил повреден/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.

Установено е също така въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че стойността на доставената топлинна енергия през периода от 11.04.2016 год. до 30.04.2018 год. /за който период вземанията не са погасени по давност/ възлиза на 1 009.51 лв., а стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2015 год. до м.април 2018 год. – на 39.50 лв.

В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответника за горепосочените суми /главници/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

4

Настоящият съдебен състав приема, че задълженията за заплащане на стойността на топлинната енергия за процесния период са възникнали като срочни, който извод следва от чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 год. – в 45-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнасят.

Т.е., за изпадането на длъжника /ответника/ в забава не е необходимо отправянето на покана от страна на кредитора. В този смисъл акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето основание за исковия период – от 15.09.2017 год. до 28.03.2019 год.

Дължимият размер на обезщетението за забава възлиза на 116.71 лв. – видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, до който й искът правилно е бил уважен от СРС.