Решение № 768 от 16.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 768 гр. Стара Загора, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №

20265530101181 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за кредит №*** от ***г., подписан с ответното дружество „ЮтеКредит България“ ЕООД. Съгласно Договор за кредит №*** от ***г, ищецът трябвало да върне сумата по кредита в общ размер на 4116.01 лева, при сума на получаване 3500 лева, при лихва от 57.17 лева и такса за разглеждане в размер на 558.84 лева, при ГПР 35.80% и ГЛП 3%. Съгласно процесния договор ищецът следвало да заплати и такса за разглеждане в размер на 558.84 лева. Ищецът бил погасил Договор за кредит №*** от ***г., като заплатил за такса за разглеждане сумата от 200 евро. Счита, че такса за разглеждане по Договор за кредит №*** от ***г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Допълнителната такса, предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 78.63 лева, се явявала нищожна, тъй като чрез същата се водело до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и в явно противоречие с чл.

10а от ЗПК. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице, 1 именно когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Позовава се на практика на ВКС в този смисъл. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, процесната такса била нищожна като противоречаща на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като със сумата, която се претендирала чрез нея, се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, се явявала нищожна. Предвидената такса била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължението на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. С процесната клауза предвиждаща заплащането на еднократна такса, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузата предвиждаща заплащането на допълнителна услуга била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. Основната цел на така уговорената клауза била да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Искането до съда е да постанови решение, с което:

- да приеме, че такса за разглеждане по Договор за кредит №*** от ***г, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП;

- да осъди на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 200 евро, представляваща недължимо платена такса за разглеждане по Договор за 2 кредит №*** от ***г, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който прави признание на така предявените искове както по основание, така и по размер. Моли да бъде задължен ищеца да посочи банкова сметка, по която да му бъдат платени сумите по осъдителния иск, съобразно изискванията на чл. 127, ал. 4 от ГПК. Възразява срещу доказателственото искане на ищеца. Счита, че предвид направеното признание на исковете няма спорни факти, които да се нуждаят от доказване. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по отношение на пълномощника на ищеца, като моли се при присъждане на адвокатско възнаграждение съдът да се съобрази с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Искането е съдът да постанови решение при признание на иска – чл. 237 от ГПК.

От фактическа страна:

Приложен по делото е Договор за кредит № *****/***г. сключен между страните, в който е посочена като сума на кредит: 3500лв, ГЛП: 3.00%, такса за разглеждане: 558,84лв, ГПР: 35,80%. Приложено по делото е Приложение №1-погасителен план, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.

Отбелязано в договора е, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план Приложение към индивидуалния договор за кредит.

От правна страна:

Съдът, като взе предвид направеното изявление от ответника с отговора на искова молба, а именно, че признава исковете както и, че не е налице възражение от ищцовата страна за постановяване на решение при признание на иска намира, че не са налице пречки за постановяване на решение в съответствие с разпоредбата на чл.237 от ГПК. Съгласно сочената разпоредба, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите си е достатъчно да укаже, че то се основава на признанието на иска.

В случая са налице всички процесуални предпоставки за постановяване на решение по реда на чл.237 от ГПК. Признатото право не противоречи на закона или добрите нрави.

Предвид изложеното и направеното признание на иска, съдът намира, че следва да бъде уважен предявеният от ищеца иск.

По разноските:

Ищеца претендира разноски, представя списък, в който са посочени следните разноски 51,13 евро –държавна такса, 246 евро-за предявения установителен иск, 246 евро за предявения осъдителен иск. По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който ищеца и процесуалният му представител – адв. М. М. са уговорили правната помощ да бъде предоставена по реда на чл.38, ал.1, т.3 пр.2 от Закона за адвокатурата. В 3 този, случай, съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Като взе предвид обстоятелствата, че са предявени два обективно кумулативно съединени иска, доказването по които, обаче, се припокрива, че делото е приключено в едно открито съдебно заседание и същото не се характеризира с фактическа и правна сложност, по-голяма от други дела от такъв вид и, като ползва като ориентир определените размери на адвокатски възнаграждения в Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатската работа, съдът определи възнаграждение за процесуалния представител на ищеца в размер на 246 евро с ДДС, която сума следва да бъде осъдено ответното дружество да заплати на адв. М. М., АК Пловдив.

Така мотивиран Старозагорски районен съд

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за нищожна клауза за такса за разглеждане в размер на 558.84 лева по Договор за кредит № ***/***г., сключен между Ц. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес:

*** и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Черковна“ №38, ет.1, офис 4, представлявано от Росен Георгиев Антов и Лига Лемберга.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Черковна“ №38 ет.1, офис 4 да заплати на Ц. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Стара Загора, ул. „Ел. Подстанция“ №3, ет.3, ап.7 сумата в размер на 200 евро, представляваща недължимо платена такса за разглеждане по Договор за кредит № *******/***г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 17.04.2026г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 51,13евро, представляваща сторени по делото разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Черковна“ №38 ет.1, офис 4 да заплати на адв. М. В. М., АК Пловдив, със служебен адрес гр.Пловдив, ул.„Парк Отдих и Култура“ №3Б, ет.3, ап.11, сумата в размер на 246 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата .

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Старозагорски Окръжен съд.

Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________

4