Решение № 30 от 15.02.2024, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. Панагюрище, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилиан Бл. Венчев при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова като разгледа докладваното от Емилиан Бл. Венчев Гражданско дело № 20235230100195 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от И. Г. Б. срещу „Моят кредит“ ЕООД, с искане да се прогласи за нищожна клауза на чл. 12, ал. 4 предвиждаща заплащане на неустойка от договор за кредит от 12.05.2022г. сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл.

19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 50 лева - недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен кредит на 12.05.2022 г. с ответника като му е предоставена в заем сума от 600 лв. Сочи се, че е уговорен ГПР 41,52% и лихвен процент 40,07%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 518,36 лв., в случай на непредставяне на обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. Сочи се, че са заобиколени изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото уговорена неустойка представлява допълнителна пе1алба, която вее е калкулирана с договорната възнаградителна лихва. Твърди се, че преценката за действителността на клаузата за неустойка следва да бъде извършена и с оглед ТР по Тълкувателно дело№ 1/2009г. на ОСТК, ВКС, като по начина по който е формулирана в конкретния случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция. Освен това се подчертава в исковата молба, че претендираната неустойка е в размер на 50 % от заетата 1 сума, без същата да зависи от вредите на неизпълнението. Сочи се, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията за добросъвестност, като е излязла извън присъщите си функция - обезпечителна, като се сочи че е против правната логика обезпечение да се получи едва след сключване на договора, при това с поставени ограничения по отношение вида на обезпечението. В случая обаче процесната клауза предвижда задължение за потребителя за заплащане на неустойка в случай, че определен кратък срок от сключване на договора не представи обезпечение на договора чрез поръчителство на физическо лице или банкова гаранция. Твърди се, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитодателя. Сочи се, че от начина по който е уговорена следва да се направи извод, че кредитодателят не е търсил обезпечение на договора, а постигане на прекомерна печалба. Твърди се, че процесната клауза противоречи на чл. 26 от Директива 2008/48, като се цитира практика на СЕС. Моли се за уважаване на исковите претенции.

Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че исковата молба е неоснователна. Не се оспорва наличието на сключен договор за кредит, като се излага, че дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение е в размер на 272, 60 лева. Сочи се, че не е налице заобикаляне на закона, тъй като са спазени изискванията на чл. 19, ал.

4 ЗПК, тъй като неустойката не следва да се включва в уговорения ГПР.

Твърди се, че уговорката неустойката да се кумулира с погасителните вноски е изцяло за удобство на потребителя. Оспорват се доводите на ищеца, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, тъй като въведените ограничения по отношение на обезпечението соча, че на заемодателя не е безразлично кое лице ще обезпечи кредита, с което се цели обезпечаване изпълнението по договора за кредит. Сочи се, че страните по договора са свободни да определят условия по договора каквито пожелаят стига същите да не противоречат на императивните правила. Твърди се, че кредитополучателят е имал възможност предварително да се запознае с условията по договора за кредит и е бил наясно с условията му. Сочи се, че целта на уговорената неустойка е обезпечение на точно изпълнение на поетите от договорите я задължения, което съответства на цитираното от ищеца ТР, като се сочи, че уговарянето на неустойката е съобразно разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, предвиждащ свобода на договаряне. Сочи се, че видно от съдържанието на договора в него лихвения процент е уговорен съобразно правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 и 10 ЗПК. Не оспорва, че ищеца е заплатил изцяло дължимата неустойка в размер на 272,60 лева. Моли се да се отхвърлят исковите претенции. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за 2 установено следното от фактическа страна:

Безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване е фактът, че между И. Г. Б. и „Моят кредит“ ЕООД е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 600 лв., а заемателят се е задължил да я върне в срок от 20 седмици на 10 равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 65,20 лв., заплащайки ГПР 41,52% и лихвен процент 40,07%. В чл. 12 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се задължава да заплати неустойка на замодателят в размер на 272,58 лева, в случай, че в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, не представи на заемодателя едно от следните обезпечения: трето физическо или юридическо лице – поръчител, което да отговаря строго специфични условия - конкретно описани в общите условия към договора; ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемателя.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка уговорена в чл. 12 от договора за кредит, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК . Тези обстоятелства следва да бъдат установени по делото от ищеца при условията на пълно и главно доказване.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и служебно.

Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за неустойка се явява нищожна поради противоречие със законна, поради следното:

В случая в чл.12 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка всъщност представлява договорна лихва - допълнителна печалба за кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в изключително кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова кратки срокове и множество условия препятства всички възможности на длъжника да реагира и да ги изпълни своевременно. Всички посочено налага изводът, че за длъжника всъщност не съществува реална възможност да избегне плащането на неустойката. Ето защо доколкото във всички случаи вземането за 3 неустойка ще възникне в сферата на кредитора тя е уговорена като част от дълга, която се заплаща разсрочено на равни части, заедно с всяка погасителна вноска. По този начин действително кредиторът е заобиколил императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е установен лимит на годишния процент на разходите по кредита, като процесната неустойка представлява скрита печалба за кредитор. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че клаузата за неустойка е нищожна, поради заобикаляне на законова разпоредба – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че размерът на уговорената неустойка доближава почти на 50 % размера на отпуснатия кредит (сума по кредита 600 лева – неустойка 272,58 лева). Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави, поради което и така уговорената неустойка се явява нищожна и на това основание.

Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 12 от процесния договор за кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноските по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските 4 възнаграждения.

Не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение в по-висок от минималния размер, тъй като делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, по същото са проведени две съдебни заседания и са събрани единствено писмени доказателства, представени от ищеца, при това в не голям обем.

Доколкото възнаграждението на пълномощника на ищеца е определено в минимален размер, са неоснователни възраженията на ответниците за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

По изложените съображения Районен съд – Панагюрище

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата съдържаща се член 12 от договор за паричен заем № 68731 от 12.05.2022 г., сключен между „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет.3 и И. Г. Б., ЕГН:

********** с адрес: гр. Стрелча, ул. „*****“ №2, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 272,58 лева, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - поради заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК и добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.