Определение № 925 от 14.11.2024, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 925 гр. Ловеч, 14.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20244300500663 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид:

Производство по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.

С разпореждане №2563/4.10.2024 г. постановено по ч.гр.д.№1747/24 г.

Ловешки районен съд е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ****, против длъжник Ю. А. И., ЕГН **********, с адрес:

****, за следното вземане по договор за паричен заем № 59****/23.11.2021 г., а именно:

800.00 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението /30.09.2024 г./ до изплащане на вземането, като е отхвърлено заявлението в частта за вземане в размер на сумите: 70.24 лева – договорна лихва за периода от 30.11.2021 г. до 03.05.2022 г., 470.80 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда /30.09.2024 г./, както и за присъждане на разноските по делото и е указано, на основание чл. 415 ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 3 от ГПК, на заявителя , че в едномесечен срок от съобщението, може да предяви осъдителен иск срещу длъжника за вземанията, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение, като довнесе дължимата държавна такса, съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, и представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок /доказателства за предявяване на иска следва да се представят в същия срок/.

Подадена е частна жалба от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК **********, срещу разпореждане №2563/4.10.2024 г. постановено по ч.гр.д.№1747/24 г.

Ловешки районен съд в частта, относно претендираните вземания за сумата 70,24 лв. договорна лихва за периода от 30.11.21 г. до 3.05.22 г. 470,80 лв обезщетение за забава за периода от 1.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението 30.09.24 г., както и за 1 присъждане на разноските по делото.

Счита, че изводите на ЛРС са неправилни и незаконосъобразни, тъй като съдът е излязъл извън правомощията си, обсъждайки неустоечната клауза като неравноправна, на която искането за издаване на заявление по чл.410 от ГПК не е основано. Счита, че проверка съдът дължи само на тези клаузи, на които искането е основано, като цитира практика на окръжни съдилища в този смисъл. Развива становище относно възможните допускания и предвиждания, фигуриращи в разпоредбата на чл.11 т.10 от ЗПК в контекста на чл19 от Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета, като цитира практика на окръжни и апелативни съдилища.

Моли съда да отмени Разпореждането на ЛРС в частта, с която е отхвърлено заявлението за вземане в размер на сумите: 70.24 лева – договорна лихва за периода от 30.11.2021 г. до 03.05.2022 г., 470.80 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда /30.09.2024 г., като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе по същество на въпроса.

Настоящата инстанция като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д.№1747/2024г.по описа на РС-Ловеч намира за установено следното:

Разпореждането е съобщено на заявителя на 9.10.2024 г., а жалбата е подадена на 11.10.2024 г. чрез ЕПЕП, т.е. в срока по чл.413,ал.2 от ГПК и от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което съдът приема,че е допустима и следва да се разгледа по същество.

От приложеното ч.гр.д.№1747/24 г. на Ловешки РС се установява, че е подадено заявление от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ****, против длъжник Ю. А. И., ЕГН **********, с адрес:

****, за следното вземане по договор за паричен заем № 59****/23.11.2021 г. сключен между „Сити Кеш“ ООД и Ю. А. И.,, а именно: 800.00 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението /30.09.2024 г./ до изплащане на вземането, 70.24 лева – договорна лихва за периода от 30.11.2021 г. до 03.05.2022 г., 470.80 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда /30.09.2024 г./, както и за присъждане на разноските по делото. Излага, че на 16.08.2021 г. между кредитора „СИТИ КЕШ“ООД и “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ********** е сключен договор за покупко-продажба на вземания, като на 12.07.22 г. е подписано приложение №1 към този договор, по силата на което конкретното вземане на „СИТИ КЕШ“ срещу Ю. И. е прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, като твърди, че длъжникът е уведомен за това прехвърляне от името на кредитора чрез пълномощника „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ с уведомително писмо от дата 20.07.22 г. изпратено с известие за доставка. Твърди, че няма изпълнение по договора от страна на длъжника и претендира горепосочените суми на обща стойност 1341,04 лв. Претендира се заплащане на съдебно деловодни разноски в размер на 26,82 лв. ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Прилага към 2 заявлението пълномощно, документ за внесена ДТ, договор за кредит и погасителен план.

С разпореждане №2563/4.10.2024 г. постановено по ч.гр.д.№1747/24 г. Ловешки районен съд е отхвърлил заявлението в частта за вземане в размер на сумите: 70.24 лева – договорна лихва за периода от 30.11.2021 г. до 03.05.2022 г., 470.80 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда /30.09.2024 г./, както и за присъждане на разноските по делото.

В мотивите си РС-Ловеч излага съображения, че в ГПР не е включена неустойката в размер на 428,30 лв, която се дължи, в случай не непредоставяне на обезпечение:поръчител или банкова гаранция. Счита, че заявлението на основание чл.23 от ЗПК следва да бъде уважено само досежно претендирната главница, като по отношение на разноските приема, че те не се дължат по аргумент от т.5 от решение на СЕС, постановено по съединени дела С 224/19 и С 259/19 на решение по дело С-714/22 на СЕС.

Като съобрази тези данни, настоящата инстанция счита, че частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави и при наличие на такова отказва издаване на заповед за изпълнение. Тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на „потребител”, то съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. В частната жалба се развиват съображения за дължимост на сумата 70,24 лв договорна лихва за периода от 30.11.2021 г. до 03.05.2022 г., 470.80 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда /30.09.2024 г./, както и за присъждане на разноските по делото, тъй като не се претендира дължимост на неустойка за осигуряване за обезпечение поради което и ДПК не е недействителен.

Действително съдържащата се в чл.11 ал.1 от Договора уговорка, че длъжникът дължи неустойка в размер на 428,30 лв. при неизпълнение на задължението да представи обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 5 от договора: поръчител или банкова гаранция и липсата на възможност за промяна от страна на кредитополучателя, т.е. възможност да промени изискванията, на които да отговарят поръчителите – да имат осигурителен доход най-малко седем пъти размера на минималната работна заплата, или четири пъти при двама поръчители, да не са поръчители по други договори за заем, на са с лоша кредитна история, както и условията за банковата гаранция, установява значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Освен това в чл.11 ал.2 е договорено, че в случаите по предходната ал.1 дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено-съобразно посочения в Приложениe 1 към договора за кредит начин. В приложения погасителен план тази неустойка фигурира и с нея дължимата сума възлиза общо на 1 311 лв. Същевременно в чл.5 от договора е посочено, че ГПР е 49,81%, като съгласно чл.12 ал.2 от същия размерът на ГПР включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Настоящата инстанция споделя изводите на заповедния съд, че тази неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като 3 тя фигурира в погасителния план и се заплаща от потребителя ведно с погасителната вноска ежемесечно. В случая намира приложение решение на съда на ЕС по дело С-714/21.03.24 г., където се казва, че чл.10 §2 б.ж и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор за се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В договора за потребителски кредит не е посочено, че в ГПР се включва и процесната неустойка, което е в нарушение с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Съгласно чл.22 когато не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.7-12 договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което на основание чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Това е сторил и заповедният съд, поради което атакуваното разпореждане е правилно в тази му част и следва да бъде потвърдено. Без значение е факта, че в заявлението не фигурира претенция за дължимост на неравноправната клауза, тъй като невключването на сумата от неустойката в ГПР води до недействителност на договора по силата на чл.22 от ЗПК само по себе си.

Настоящата инстанция намира, че така подадено, заявлението е нередовно, тъй като липсват доказателства за легитимацията на новия кредитор, като и доказателства кога длъжникът е уведомен за извършената цесия. Последното определя материалната и процесуална предпоставка за активна легитимация на кредитора. Впредвид обаче невъзможност за влошаване на положението на частния жалбоподател на основание чл.271 ал.1 пред.2 от ГПК, настоящата инстанция не следва да обсъжда липсата на легитимация на частния жалбоподател.

Относно претенцията за присъждане на разноски в заповедното производство съразмерно на уважената част на заявлението, настоящата инстанция също споделя изводите на заповедния съд. В т.5 от решение на съда на ЕС по дело С-714/21.03.24 г. е посочено, че чл.6 §1 и чл.7 §1 от Директива 93/13, разгледани с оглед принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяване на нищожността на договора клауза поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми. В случая сме изправени пред сходна хипотеза, тъй като макар и да не се касае за иск, предявен от потребител за установяване на нищожност на договорна клауза поради неравноправност и връщане на недължимо платени от потребител суми, а за претенция в заповедно производство на кредитор за неплатена главница, то недействителността е прогласена по почин на съда и последиците следва да се същите. Длъжникът е потребител, а искането е за заплащане на задължения към кредитора, произтичащи от признат от съда за 4 изцяло за недействителен договор за потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК при приложение на разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Приема се в решение №129/30.07.24 г. на ВКС по т.д.№630/23 г, че в производството по чл.422 от ГПК/ което е продължение на заповедното производство/, присъждането в тежест на ответника на процесуалните разноски, съобразно уважената част, при прилагане на разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК, в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол. Това съдебно решение е постановено при съобразяване изцяло на решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС, видно от мотивите.