Определение № 1577 от 13.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1577 гр. София, 13.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Анжелина Х.а като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20238002902070 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд - София против решение № 303/ 20.07.2023 г. по в. т. д. № 91/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, поправено с решение № 335/04.10.2023 г. по същото в. т. д., в частта, с която е потвърдено решение № 260095/18.08.2022 г. по т. д. № 162/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, поправено с решение № 260118/30.11.2022 г. по същото т. д., в частта за осъждане на касатора да заплати на основание чл.557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ и чл. 86 ЗЗД сумата от по 50 000 лв. /разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв./ за всеки от родителите– Х. Й. Х. и С. Ю. Ч., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина им – Галин Х. Х., при ПТП от 14.10.2019 г., причинено от водач без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от 27.02.2020 г. до окончателното плащане. Решението е постановено при участие на трети лица – помагачи на страната на ответника по иска – В. Ю. А. и Ю. О. Д..

С касационната жалба се поддържа становище, че решението на Апелативен съд - Пловдив е неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърди се, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът иска оспореното въззивно решение да бъде отменено в обжалваната му част, съответно исковите претенции да бъдат отхвърлени за сумата над 150 000 лв. до 200 000 лв.

Претендира присъждане на разноски.

1

Ответниците по касацията Х. Й. Х. и С. Ю. Ч. оспорват основателността на касационната жалба. Излагат доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Намират постановеното въззивно решение за законосъобразно, обосновано и постановено в съответствие с практиката на ВКС. Молят оспореното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално същото да бъде оставено в сила.

Възразяват за прекомерност на претендирания от касатора размер на адвокатското възнаграждение. Претендират присъждане на разноски.

По делото е постъпило писмено становище от третите лица–помагачи на ответника - В. Ю. А. и Ю. О. Д., чрез назначения им особен представител – адв. Р. А.. Поддържат, че постановеното въззивно решение е неправилно и противоречи на задължителната практика на ВКС, поради което считат подадената касационна жалба за основателна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив при анализ на събраните по делото доказателства е установил, че при ПТП, настъпило на 14.10.2019 г. на първокласен път 1-5, в посока от гр. Шипка към гр. Казанлък, вследствие от удар между л.а. Мерцедес Е 250 Д, с рег. № СТ 1296 ВК, управляван от Ю.н В.ов А., който навлязъл с висока скорост в насрещната пътна лента, и л.а. Ауди А4 с рег. № ЕВ 3149 АС, управляван от Любомир Николов Узунов, двата автомобила са се преобърнали, двамата водачи, както и пътниците в автомобил Мерцедес - В. С., Галин Х., Юлиан Щерев и Илия Илиев са получили травми, несъвместими с живота.

Въззивният съд е приел, че спорните въпроси между страните се свеждат до наличието на предпоставките от фактическия състав на деликтната отговорност на водача на л. а. Мерцедес – Ю.н В.ов А., до наличието на принос от страна на пострадалия Галин Х. /син на ищците/ за настъпване на травмите, причинили неговата смърт, както и по отношение на въпроса за справедливия размер на евентуално дължимото обезщетение за всеки от ищците.

По първия спорен въпрос въззивният съд е намерил от правна страна, че е осъществен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД. От събраните доказателства по делото, както и от приетите заключения на единичната и тричленна съдебни автотехнически експертизи, подробно и изчерпателно е бил установен механизмът на процесното ПТП. Съдът е установил, че същото е настъпило вследствие на противоправно действие на водача на л. а. Мерцедес – Юлиан А., изразяващо се в забранено навлизане на автомобила в насрещната пътна лента със скорост 145 км.ч. в нарушение на чл. 21, ал. 1 2

ЗДвП, при ограничение от 90 км.ч., последвано от противоправно бездействие в нарушение на чл. 20 и чл. 44 от ЗДвП, изразяващо се в непредприемане на действия за избягване на удара с насрещно движещия се в своята пълна лента л. а. Ауди А4. Изброените нарушения на специалния закон от страна на водача на л. а. Мерцедес неизбежно са довели до сблъсъка между двата автомобила, последвани от преобръщането и деформирането им, вследствие на което били причинени тежки телесни травми на пътуващите в тях лица, довели до смъртта на петима от тях, в това число и на сина на ищците – Галин Х.. Доколкото по делото не са бил ангажирани доказателства, оборващи законовата презумпция за вина, то ПАС е приложил същата. Счел е за безспорни легитимацията на ищците като родители на починалия при процесното произшествие Галин Х., съответно и наличието на действително претърпените от тях неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, свързани със загубата на сина им, както и причинната връзка между търпените от родителите вреди и настъпилото ПТП. Приложението на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, съответно ангажиране на отговорността на Гаранционен фонд да изплати на увредените лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за настъпилите вреди, е било обосновано от доказаната липса на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика или на водача, респ. на ползвателя на л. а. Мерцедес Е 250 Д, с peг. № СТ 1296 ВК, в който е пътувал пострадалият Галин Х. Х..

По въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия Галин Х. поради непоставен обезопасителен колан, въззивният съд изцяло е кредитирал заключението на изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза, установяваща категорично, че наличието на обезопасителен колан не би повлияло на получената вследствие на сблъсъка вътрешна травма /разкъсване на сърцето/, която е била единствената несъвместима с живота от всички получени от пострадалия травми. Изрично се е позовал на извода на вещото лице, че тежестта на увреждане на вътрешните органи се дължи на вътрешноенергийна травма, която може да се получи както от самия предпазен колан, така и от детайли на купето, навлезли при деформациите, а и вследствие на голямото отрицателно ускорение, на което е било подложено тялото на пътуващия в автомобила при удара. Поради което ПАС е заключил, че липсата на обезопасителен колан при пострадалия Галин Х. не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е преценил като неоснователи оплакванията досежно дължимия размер на обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди, като е съобразил установените по делото обстоятелства относно характера и степента на понесените от родителите душевни болки и страдания, които са определящи за размера на обезщетението, с оглед изискването за справедливост. Отчел е тежестта и значението на трагедията, сполетяла семейството, като е взел предвид заключението на съдебно-психиатричната експертиза, както и всички относими към спорното правоотношение факти. Поради изложеното, 3 въззивният съд, споделяйки крайния извод и мотивите на първоинстанционния съд, е намерил исковете за основателни, поради което ги е уважил в цялост в заявените от двамата родители размери от 200 000 лв. за всеки един от ищците.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

Първата група въпроси се отнася до 1.1) задълженията на въззивния съд във връзка с преценката на доказателствата по делото и 1.2) обсъждането им в мотивите на съдебния акт, 1.3) задълженията за произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба, както и досежно 1.4) служебното допускане на експертиза пред въззивната инстанция за установяването на неизяснен пред първата инстанция особено важен факт. Счита, че по поставените въпроси Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС.

Включените в групи № 2 и № 3 въпроси в своята цялост касаят проблема за формиране на размера за справедливо обезщетение съобразно изведените в практиката критерии за това. По тези въпроси касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.

По въпрос № 4 : Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968 г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси и икономическата конюнктура в страната, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? касаторът навежда доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Решение № 44/23.06.2020 г. по т. д.

№ 1879/2019 г. на ВКС, I т.о., Решение № 172/03.11.2019 г. по т. д. № 608/2017 г. на ВКС, II т.о., Решение № 13/16.05.2019 г. по т. д. № 2275/2016 г. на ВКС, II т.о.

Касаторът поставя въпрос № 5 относно пороците на крайния съдебен акт при нарушени логически правила, свързани с формиране на вътрешното убеждение на съда. Посочва противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 103 от 09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т.о.

Въпросите в група № 6 са свързани със задълженията на въззивния съд при определяне на дължимото обезщетение при направено от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По тях се твърди произнасяне в противоречие с ППВС № 17/63 г., ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., Тълкувателно решение № 1/2021 г.

4 от 01.08.2 на ОСГТК на ВКС, Решение № 19 от 20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о., Решение № 117 от 08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 96 от 29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т.о., Решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.

Формулиран е и въпрос № 7: Длъжен ли е съдът да допусне експертиза по негов почин, когато това е необходимо за установяване на обективната истина? По този въпрос касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., на ОСГК на ВКС.

По въпрос № 8: Как съдът следва да обсъжда и цени доказателствата по делото, а в случай, че са налице противоречиви доказателства следва ли съдът да посочи кои възприема и кои отхвърля, както и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите? се посочва произнасяне в противоречие с ППВС № 1/53 г.

Касаторът поставя въпрос № 9: Може ли решението на съда да се основава на предположения? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 22/ 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т.о.

Въпросите от последната група № 10 касаят преценката на заключението на вещото лице от решаващия съд съобразно останалия доказателствен материал по делото, както и дали експертизата има задължителна сила за съда? Касаторът сочи противоречие с Решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 118/15.05.2012 г. по гр.д.