Решение № 262480 от 25.07.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 25.07.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември през двехиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ДИМИТЪР КОВАЧЕВ при участието на секретаря Емилия

Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 2340 по описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на З. „Л.И.“ АД срещу решение от 08.12.2020г., постановено по гр.д. № 10238/2020г. по описа на СРС, ГО, 128 състав по реда на чл. 237 ГПК, в частта, с която е уважен предявения от З. „А.Б.“ ЕАД срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 411 КЗ за заплащане на сумата 5565. 60 лв., ведно със законната лихва от 13.04.2020г. до окончателното изплащане. С решението е уважен и иск за лихва за забава в размер на сумата 77. 31 лв. и са присъдени разноски съобразно изхода на спора в полза на ищеца.

Срещу решението в частта за уважаване на иска за главницата от 5565. 60 лв. е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника З. „Л.И.“ АД. Жалбоподателят твърди, че в хода на процеса е било извършено плащане на претендираната главница, поради което неправилно иска за главницата е бил уважен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли иска като погасен чрез плащане, като му присъди разноски.

Въззиваемият – ищец е депозирал писмен отговор, с който оспорва жалбата. Поддържа, че въззивникът –ответник не е представил в първоинстанционното производство доказателства за плащане. Отделно признава, че присъдената главница в размер на 5565. 60 лв. му е заплатена на 13.04.2020г. Предвид изложеното поддържа, че в случай на уважаване на жалбата, не дължи разноски, тъй като не е дал повод за образуване на въззивното производство. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Решението в частта за уважаване на иска за мораторна лихва за сумата 77. 31 лв. и присъждане на законна лихва върху главницата от 5565. 50 лв. за периода 25.02.2020г. – 12.04.2020г., е влязло в сила, като необжалвано.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението в обжалваната част е постановено по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК. СРС е приел, че е налице хипотезата на признание на иска от ответника. В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на предявените искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД ответникът е заявил, че не оспорва иска, както и не оспорва представените писмени доказателства към исковата молба. Същевременно с отговора е направено искане от ответното дружество, след запознаване със становището на ищеца и при представяне на допълнително доказателства, да му бъде дадена възможност за допълнителна възможност за становище и ангажиране на доказателства.

В единственото съдебно заседание в първоинстанционното производство ответникът не се е явил и не е заявил становище.

При така изложеното, въззивният съд намира, че направеното от ответника изявление в срока по чл. 131 ГПК не представлява признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, а признание на факт по арг. от чл. 175 ГПК. С оглед заявеното искане за възможност за представяне на доказателства и допълнително становище, както и изрично направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ответника в срока по чл. 131 ГПК, не може да се приеме, че е налице изявление, с което ответникът признава иска и претендира разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, а е налице признание на фактите, изложени в исковата молба относно правопораждащото право на регресно вземане по чл. 411 КЗ.

Предвид изложеното, не е налице хипотезата на чл. 237, ал. 4 ГПК и в настоящото производство следва да бъде преценен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК въведения с жалбата довод за извършено плащане в хода на процеса.

Във въззивното производство са представени доказателства /платежно нареждане от 10.04.2020г./, като е налице и изрично признание от въззиваемия –ищец, че процесната главница е заплатена от ответника на ищеца на 13 април 2020г. в хода на първоинстанционното производство, след депозиране на отговора по чл. 131 ГПК, но преди единственото съдебно заседание. Ответникът не е заявил и доказал това обстоятелство пред първоинстанционния съд.

Предвид изложеното, жалбата като краен резултат е основателна и решението в обжалваната част следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго за отхвърляне на иска за главницата, като погасен чрез плащане в хода на процеса.

Решението следва да бъде отменено и в обжалваната част за присъдената в полза на ищеца законна лихва върху главницата за периода след датата на плащане – 13.04.2020г. до окончателното изплащане. За периода от датата на подаване на исковата молба до датата на плащане, не е налице въззивна жалба /уточнение от 30.03.2021г. от жалбоподателя/.

По разноските:

Основателно е възражението на въззиваемия – ищец, че не дължи разноски за въззивното производство, по арг. на противното от чл. 78, ал. 2 ГПК. В случая същият не е дал повод за образуване на въззивното производство, тъй като ответникът не се е позовал и доказал извършеното плащане в хода на първоинстанционното производство, а това е направено едва във въззивното производство с жалбата. Предвид изложеното, въззивникът следва да понесе отговорността за разноски за въззивната инстанция, като бъде осъден да заплати претендираните от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Въззиваемото дружество е доказало сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 734. 40 лв. с ДДС. От въззивника е налице възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е неоснователно, тъй като претендираният и доказан размер не надвишава минималния по чл. 7, ал.2, т. 3 от НМРАВ. Предвид изложеното, на въззиваемото дружество следва да се присъдят претендираните разноски в размер на сумата 734.

40 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение от 08.12.2020г., постановено по гр.д. №

10238/2020г. по описа на СРС, ГО, 128 състав в частта, с която е осъден ответника З. „Л.И.“ АД да заплати на З. „А.Б.“ ЕАД сумата 5565. 60 лв., ведно със законната лихва от 13.04.2020г. до окончателното изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от З. „А.Б.“ ЕАД, ЕИК ******срещу З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******иск с правно основание чл. 411 КЗ за заплащане на сумата 5 565. 60 лв. – регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 19-0300-341-5000128, ведно със законната лихва от 13.04.2020г. до окончателното изплащане, като погасен чрез плащане в хода на процеса.

ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******да заплати на З. „А.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 734. 40 лв. – разноски за въззивното производство.

Решението на СРС в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.