Определение № 971 от 24.06.2024, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 971 гр. Плевен, 21.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВАПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ХРИСТО СТ. ТОМОВ като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20244400500417 по описа за 2024 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № 14146/23.05.2024 г., подадена от Еднолично адвокатско дружество “Д. М.“, с адрес на упражняване на дейността в гр.София против Определение № 1991/21.05.2024г., постановено по гр.д. № 3341/2023г. на ПлРС, с което съдът е изменил Решение № 131/07.02.2024г. по гр.д. № 3341/2023г. по описа на РС Плевен на основание чл.248 от ГПК, в Частта на разноските, присъдени в полза на ЕАД Д. М., като осъдил „******“ООД, ЕИК *********, да заплати н а Адвокатско дружество „Д. М.“, ЕИК *********, сумата от още 76лв. с ДДС (общо 280лв. с ДДС) за адвокатско възнаграждение за предоставено на Н. Е. П. безплатно представителство.

Оставил без уважение в останалата Част молбата на ЕАД Д. М. по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в Частта за разноските за разликата до 960лв. с ДДС.

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Плевен е неправилно.

Оплаква се, че по делото са разгледани три иска и съдът е следвало да определи съгласно чл.7 ал.2, т.1 НМРАВ възнаграждение по всеки един от тях, като се позовава на чл.2 ал.5 НМРАВ - възнагражденията се определят 1 съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Моли съда да отмени определението и да постанови ново, с което да присъди пълният размер на претендираното адвокатско възнаграждение, а именно да присъди адвокатско възнаграждение в размер на 960,00лв. с ДДС за всички искове, вместо присъдения адвокатски хонорар в размер на 280лева с ДДС и за двата иска.

Ответникът по частната жалба – „******" ООД, ЕИК *********, със седалище в град София и адрес на управление: район „*****", бул.

„**********" № ***, ет.***, чрез пълномощника адв. Х. М. от САК изразяват становище в отговор на частната въззивна жалба в указаният от съда срок, че същата е неоснователна.

Молят съда да потвърди Определение № 1991/21.05.2024г., постановено по гр.д. № 3341/2023г. на ПлРС, 2-ри граждански състав.

Считат, че така определеното възнаграждение за адвокат е съобразено от съда при спазване на законовите правила, както и намират че исковото производство не е било с фактическа и правна сложност съобразявайки найновата практика на Съда на ЕС в Решение от 25.01. 2024 година по дело С438/22.

Навеждат доводи, че ищецът не е материално затруднено лице и по делото е представена справка от ТД на НОИ, от която се вижда, че осигурителният доход на ищеца е висок по размер.

Смятат, че съдът няма задължение да определя възнаграждението по чл.38, ал. 2 ЗАдв. съобразно правилата на НМРАВ. Посочват, че в практика на ВАС е прието, че размера на възнагражденията за адвокат се обосновават с два обективни критерия – обемът и сложността на извършената работа, величината на защитаваният интерес, както и действителната фактическа и правна сложност на делото.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок – л.146 от делото на ПлРС, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

2

За да постанови обжалваното определение ПлРС е приел, че в решението си, съдът подробно е мотивирал защо възнаграждението на процесуалният представител на ищеца, следва да бъде изменено на 280,00 лева с ДДС от определеното в общ размер на 204,00 лева с постановеното решение. За разликата до претендираните 960,00 лева, съдът намерил, че молбата е неоснователна т.к. сумата от 280,00 лева напълно съответства на предоставената правна услуга.

Приел също така, че не е обвързан от определените с Наредба №1 за МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения, съобразно възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в случая с Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС“. Съгласно решението, делегирането на частноправен субект – в случая Висшият адвокатски съвет, на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения, представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато този размер се явява несъразмерно висок, с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът е приел, че прилагайки директно Наредбата, се отнема правото на съда да съобрази спецификите на 3 конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/ в т.см. Решение от 28.07.2016г. по дело С57/2015г. Съдът на ЕС/. Това нарушава основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на сторените разноски/. Минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, § 1 ДФЕС (Решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т.51) на Съдът на ЕС, съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Решаващият съдебен състав на РС Плевен напълно споделил изложената по-горе задължителна съдебна практика и приел, че не следва да прилага посочената

Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи. Намерил, че това е така, защото дължимото минимално възнаграждение, определено съгласно чл.7 ал.2 от НМРАВ по всеки иск, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по 4 съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. Следва да се има предвид, че цената на разгледания иск по чл.26 от ЗЗД се определя съгласно чл.69, ал.1, т.4 от ГПК - от стойността на договора, предметът на делото обхваща действителността на целия договор, а именно: общият материален интерес по делото е 283,30 лв., формиран от цената на иска по чл.124 от ГПК и цената на осъдителния иск по чл. 55 от ЗЗД за сумата от 10лв., частичен иск от 350лв. съгласно чл. 69 ал.1, т.1 и т. 4 от ГПК.

На следващо място, в мотивите си съдебният състав посочил, че в разглеждания случай предвидения в Наредбата минимален размер е несъразмерно висок и не съответства на правото на ЕС - 960лв. с ДДС при материален интерес от 283,30лв. Критериите, които съдът е взел предвид при определяне на възнаграждението от 204,00 лв. с ДДС при материален интерес от 283,30 лв., е продължителността на производството, факта, че процесуалният представител на ищеца дори не е изготвил исковата молба, не се е явил в с. з. и не е ангажирал доказателства. Липсата на тези факти влияе пряко върху предоставената правна помощ и цената на услугата.

Съдебният състав, постановил обжалваното определение, намерил за неоснователен довода, че определените 10,00 лв. са обезценка на труда му. В мотивите си посочил и това, че осъдителния иск по чл. 55 от ГПК се основава на същите факти, на които и предявения иск по чл.124 от ГПК, и същевременно кондикционния иск е предявен за частична сума от 10,00лв. от 305,00 лв. Съдът обаче съобразил, че при постановяване на решението си е пропуснал правилно да съобрази броят на проведените открити заседание, поради което адвокатското възнаграждение определено в общ размер на 204,00 лв. с ДДС, изменил на 280,00 лв. с ДДС. За разликата до претендираните 960,00 лв. с ДДС, съдът намерил, че молбата е неоснователна, тъй като сумата от 280,00 лв. с ДДС напълно съответства на предоставената правна услуга.

Тази мотиви се споделят от настоящия състав на въззивния съд и при условията на чл.272 ГПК съдът препраща към тях при мотивиране на своето определение.

Съгласно посочената в частната жалба разпоредба на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение при 5 интерес до 1 000лв. е 400лв., или с ДДС – 480лв. За други неоценяеми искове е 1 000лв. – чл.7 ал.1, т.4 НМРАВ.

Според чл.38 ал.2 от ЗАдв съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

Правилно е съобразил първоинстанционният съд за дължимото адвокатско възнаграждение, че при постановяване на решението си е пропуснал да съобрази броят на проведените открити заседание, поради ко е т о адвокатското възнаграждение изменил на 280,00 лв. с ДДС от постановеното в определението възнаграждение в общ размер на 204,00 лв. с ДДС.