Решение № 78 от 18.02.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело № 20261800500020 по описа за 2026 година

С Решение № 233 / 20.11.2025г., постановено по гр.д. № 490/2025г. на Самоковския районен съд, е отхвърлена молбата, подадена от Р. Е. П. с ЕГН **********, действаща лично за себе си и в защита на малолетното си дете В.

С. Й. с ЕГН **********, срещу С. В. Й. с ЕГН **********, за защита от домашно насилие, с твърдение да представлява психическо насилие, извършено от ответника С. В. Й. по отношение на Р. Е. П. в присъствието на малолетното дете В. С. Й. на 11.4.2025 г. около 17,00 ч. в дома на С. В. Й. на адрес гр. Враца, ул. „К.Б.“ № 40 и изразяващо се в това, че С. В. Й. е казал на Р. Е. П. „Ти си луда, ти си тъпа…“ и „Едвам се сдържам да не ти счупя главата…“.

Със същото решение съдът е отказал да издаде заповед за защита по чл.

16, вр. чл. 15, ал. 8 от ЗЗДН, съдържаща мерки за защита от домашно насилие, изразяващи се в забрана на С. В. Й. да приближава Р. Е. П., жилището й в гр.

Самоков, както и местата за социалните й контакти и отдих; забрана на С. В.

Й. да осъществява контакти с Р. Е. П. под каквато и да е форма, освен чрез електронна или обикновена поща по въпроси, касаещи единствено малолетното дете В. С. Й.; временно определяне местоживеенето на детето В.

С. Й. при Р. Е. П.; задължаване на С. В. Й. да посещава специализирани програми за преодоляване на агресията и справяне с гнева; защитна мярка по чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН, както и налагане на глоба на С. В. Й..

Настоящото производство е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивни жалби срещу горното решение, подадени от Р.

Е. П., чрез адв. С., и от малолетното дете В. С. Й., чрез особения му 1 представител адв. Г..

Жалбоподателката П. счита обжалвания съдебен акт за изключително неправилен, противоречив, постановен ,,contra legis“, както и необоснован до степен на фактическа липса на мотиви. Оспорва изводите на първоинстанционния съд. Намира, че същият е проявил свръхвисок праг на търпимост към поведението на ответника, който представлява отказ от правосъдие и насърчава агресията в обществото. Цитира осъдителни решения на ЕСПЧ срещу Република България във връзка с домашното насилие, като акцентира върху загрижеността на Комитетът по CEDAW по редица въпроси, вкл. насърчаването на традиционните семейни ценности. Прави извод, че обжалваното решение се явява еманация на откровеното толериране на властите в РБ към насилието спрямо жени и е част от междуполова дискриминация. Намеква за възможно осъдително решение на ЕСПЧ спрямо РБ във връзка с това решение. Изтъква своята интерпретация на разговора между страните и оспорва неговия анализ, извършен от първоинстанционния съд. Настоява, че действията на ответника покриват престъпни състави по НК.

Цитира легалното определение на понятието „домашно насилие“ и развива съображения по отделни негови аспекти. Счита, че процесните действия на ответника представляват актове на насилие - заплахи за здравето и живота, психическо насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, касаещи осъществяване на режима на лични отношения на молителката с детето. Подчертава, че актовете на домашно насилие са осъществени както по отношение на нея, така и по отношение на непълнолетното дете В. С. Й. по смисъла на чл.2, ал. 2 от ЗЗДН.

Възпроизвежда установената фактическа обстановка по делото, към която добавя и твърдения за предисторията на отношенията между страните.

Посочва и други водени между тях съдебни дела, свързани с родителските права върху малолетното дете. Моли съда да отмени обжалваното решение и да издаде заповед за защита, като конкретизира желаните мерки за защита и техния срок.

Жалбоподателят В. Й., чрез адв. Г., счита обжалваното решение за неправилно, тъй като ищцата многократно била възпрепятствана да взима детето си при режима на свиждане и винаги е била обиждана от бащата на детето си С. В. Й.. Оспорва мотивите на районния съд и неговата оценка на изречените от ответника думи ,,ти си луда, ти си тъпа .... ще се опитам, да не ти разбия главата ...“. Счита, че това са непристойни думи в присъствието на детето, а молителката всеки път в режима на свиждане взема детето трудно, тъй като е наговорено предварително от бабата и бащата, а това е акт на психическо насилие върху него. Намира, че районният съд неправилно не е кредитирал показанията на свидетелката З. И., според която е имало случаи, когато майката отивала да вземе детето с родителите си, за да го заведе на море, но бабата по бащина линия не го е пуснала. Моли съда да отмени обжалваното решение и да издаде заповед за защита, с която да наложи на ответника конкретно посочени мерки по ЗЗДН.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не са подадени възражения срещу въззивните жалби.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката П. не се явява. Представлява се от адв. С., който поддържа подадената от него въззивна жалба. Счита първоинстанционното решение за изключително необосновано. Изразява становище, че са доказани изпълнителни деяния на 2 престъпления, съставомерни по Наказателния кодекс, а именно – обида и закана „ще ти счупя главата“ - престъпление по чл. 144, ал. 3, т. 3. Счита, че няма как инкриминирано деяние да не представлява по своето същество домашно насилие. Изтъква, че тези действия са извършени пред малолетно дете, което има отегчителен характер. Моли съда да отмени първоинстанционното решение като необосновано и да издаде исканата заповед за защита. Позовава се на посочена от него съдебна практика на Съда по правата на човека и на Съда на ЕС. Претендира разноски. Заявява, че е представил списък по чл. 80 от ГПК в електронния портал.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят В. С. Й. не се явява и не се представлява. От особения му представител е постъпила молба, с която поддържа подадената въззивна жалба и моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи молбата за защита от домашно насилие и издаде съответна заповед за защита.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция възиваемият С.

В. Й. не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител - адв.

К. – е постъпила молба за разглеждане на делото в нейно отсъствие, с която оспорва подадените въззивни жалби и ги счита за неоснователни, а обжалваното решение – за правилно и законосъобразно. Споделя извода на районния съд, че в конкретния случай не са налице предпоставките за наличие на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН. Оспорва твърденията на жалбоподателите да е било осъществено психическо насилие. Намира че е наличен единствено словесен конфликт между страните в условията на напрежение, който не е бил системен, не е бил насочен към трайно подчиняване, контрол или сломяване на личността на молителката и не е довел до трайно психическо увреждане. Развива съображения, че ЗЗДН не цели да санкционира всеки семеен или личен конфликт, а само онези случаи, при които е налице реално, системно и доказано насилие, каквото в настоящия случай не е установено. Счита за неоснователно позоваването на практика на Европейския съд по правата на човека, включително на решението по делото „А.Е. срещу България", тъй като то касае тежко, продължително и системно насилие, съпроводено с институционално бездействие, докато в настоящото производство липсват подобни обстоятелства. Изразява становище, че въззивните жалби представляват опит за преоценка на правилно установени факти и за подмяна на обективната съдебна преценка със субективната оценка на жалбоподателя. Моли съда да остави без уважение подадените въззивни жалби и да потвърди изцяло обжалваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника, ако то надхвърля сумата от 650 евро.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 и 3 от ЗЗДН, защита по този закон може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено от лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка, или от което има дете. По делото няма преки 3 доказателства за такива обстоятелства, но страните не спорят по този въпрос, а и от представените копия от съдебни решения може да се направи извод, че действително молителката и ответникът са живели на семейни начала и от връзката им е родено детето В.. Поради това, макар и с известна условност, следва да се приеме, че молителите са надлежно легитимирани да търсят защита срещу ответника в настоящото съдебно производство.

Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН и в срока по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на осъществяване на твърдения акт на домашно насилие, поради което е процесуално допустима.

Основателността на молбата предполага кумулативно установяване на извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото лице/лица, както и времето и мястото на извършването им.

За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно насилие протичат обикновено в домашна обстановка, а възможностите за доказването им са ограничени, законодателят разширява кръга на годните доказателствени средства по тези дела (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава такова качество и на документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по повод твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя, обективирани в декларация (чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН). Материалната доказателствена сила на последната, обаче, не е абсолютна. Тя е задължителна за съда, само ако няма други доказателства, които я оборват (арг. от Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС - Разград по гр. д.

№ 53/2009 г.). Освен това, за да изпълни доказателствената си функция, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и изчерпателно описание на твърдените актове на домашно насилие – „дата, час, място, начин на извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение № 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от 14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011 г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).

В конкретния случай е представена декларация, която не отговаря на част от горните изисквания, тъй като в нея не са конкретизирани процесните актове на домашно насилие, нито последиците от тях. Освен това с нея се релевира и насилие по отношение на трето лице, което е недопустимо (арг. от чл. 9, ал. 3 във връзка с изричното препращане само към чл. 8, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН), а и не става ясно, в какво се изразява посочената в нея „принуда от носене на проследяващо и подслушващо устройство“. Поради това, макар и относима към конкретния правен спор, тя не притежава необходимата доказателствена стойност, за да послужи като основание за издаване на заповед за защита по реда на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН.

Дори да се приеме, че декларацията е годно доказателство по смисъла на този нормативен текст, въз основа на нея е възможно да се издаде заповед за защита само ако посочените действия се квалифицират като прояви на домашно насилие и не се опровергават от останалите доказателства по делото.

В процесния случай, обаче, посочените действия не може да се квалифицират като прояви на домашно насилие, като по този въпрос настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на районния съд и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.