Решение № 5671 от 01.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5671 гр. София, 01.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100512323 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на предпочитания ответник „УниКредит Консюмър Файненсинг“ ЕАД, чрез адв. Г. Д., срещу решение № 10250/02.06.2025г., постановено по гр.д. № 7292/2024г. по описа на СРС, 40-и състав, с което по предявения от ищеца Р. С. Р. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 28, ал. 3 ГПК, е осъден да заплати на ищеца сумата 1 675.36 лева, представляваща погасителни вноски по договор за потребителски кредит № 5614399/04.06.2023г., заплатени от Р. в периода от 04.06.2023г. до 09.02.2024г.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение било неправилно поради допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не изпълнил задължението си да обсъди всички въведени от страните възражения, съображения и събраните доказателства поотделно и в съвкупност със събрания по делото доказателствен материал. Жалбоподателят бил лишен от възможността при разпита на вещото лице, изготвило СТЕ, в о.с.з. на 05.12.2024г., да изложи съображения и да представи писмени доказателства, респ. във връзка със същите да постави задачи към експертизата, като при провеждането на разпита на вещото лице по чл. 200 ГПК СРС нарушил принципите по чл. 8 и чл. 9 ГПК. СТЕ била оспорена от въззивника като необоснована и неправилна, но възраженията на страната не били обсъдени от 1 първоинстанционния съд в обжалваното решение. Като дал възможност на ищцовата страна да задава недопустими и съдържащи отговори въпроси към вещите лица по СТЕ и ССчЕ, СРС допуснал вещите лица да бъдат насочени към определени отговори.

По нарочна молба на въззивника от 17.12.2024г. СРС не се произнесъл, липсвало произнасяне по всички направени от страната доказателствени искания.

Първоинстанционният съд не приложил и разпоредбата на чл. 161 ГПК по доказателственото искане на страната за задължаване на ЕМаг да предостави указанията за употреба на робота-прахосмукачка и не се произнесъл по искането за задължаването на третото неучастващо лице АТУ ИТ СРЛ да представи по делото същите. Неправилно СРС приел за преклудирано възражението на въззивника за ненадлежно осъществен отказ от договора, сключен от разстояние, а по същество – за неправилно. В първото о.с.з., след изслушването на СТЕ, страната оспорила експертизата. Възразила, че не било направено необходимото разграничение между отказ от договор и връщане на стока (попълненото от ищеца заявление). Причините за връщане във формуляра били дадени изчерпателно и нито една от посочените не сочела на отказ от договора, какъвто неправилно СРС приел, че бил установен.

Възражението за липса на отказ от договора предпочитаният ответник заявил своевременно с нарочна писмена молба и представил писмени доказателства. ЕМаг потвърдил в кореспонденцията, че не били налице предпоставките за отказ, а вещото лице, изготвило СТЕ не изследвало въпроса дали молбата за връщане на стоката била получена от продавача АТУ ИТ СРЛ. В заключението на СТЕ бил описан механизмът в сайта на ЕМаг за подаване на заявление за отказ от продажба, но в посочените стъпки липсвало заявление за отказ от договор, сключен от разстояние. В препратката на л. 11 от експертизата, т. 3, към формуляр от сайта на ЕМаг нямало нито една дума или смислова препратка към отказ от договор, а само за връщане на продукт.

Необосновано било заключението на СТЕ, че на 16.06.2023г. в 02:36:30 часа ищецът попълнила заявление за отказ от продажба № 177129, с което заявила отказа си от дистанционна продажба № 1016194554, тъй като молбата касаела единствено връщане.

Посоченото от вещото лице - т. 18.3 ОУ не обосновавало, че връщане на стоката и отказът от договора се припокривали. Напротив – т. 10.7 ОУ съдържала изрично разграничение и сочела, че отказът се извършвал с имейл, изпратен на [email protected].

Съгласно ОУ първо следвало да се направи отказ на посочения имейл адрес, а една след това да се попълни формуляр за връщане на стоката. В случая първата стъпка не била направена. Съгласно СТЕ (стр. 12) относно АТУ ИТ СРЛ в общата информация липсвали данни за контакт и по делото останало неизяснено кое лице стояло зад имейла, който ищецът изпратила отказа си. Общите правила не били спазени от нея, а предпочитаният ответник нямал правомощие да преценява предпоставките за надлежен отказ от клиента на ЕМаг или на АТУ ИТ СРЛ, особено, когато получил отговор, че отказът не бил надлежен. Понеже въззивникът бил уверен, че търговецът 2 отказал да уважи искането на ищеца за отказ, тъй като стоката не била върната и кредитно известие не било издадено. Съобразявайки последното, а и всички установени пред първата инстанция факти, то договорът за потребителски кредит № 5914399/04.06.2023г. нямало основание да бъде закрит, а приетото от СРС разрешение в обратен смисъл било неоснователно и необосновано. Съгласно чл. 6 ОУ към договора за кредит, приети от ищеца, въззивникът не бил страна в правоотношението на ищеца с ЕМаг и не носел отговорност за действията на кредитния посредник. Сочи, че ако бе закрил договора за кредит би понесъл отговорност вкл. и към ищеца, ако закрие договора за кредит, а продажбата се окаже валидна. Твърди, че ищецът Р. пробвала да върне стоката, но ЕМаг отказал да я приеме, тъй като не бил установен проблем с нея и бил нарушен търговския й вид. Ищецът признала, че изпрала килима си с прахосмукачката-робот, т.е. тя не просто погледнала артикула, както би направила във физически магазин, а използвала същия по предназначение. Не били налице предпоставките, поради които бил въведен институтът на отказ. На следващо място налице били изключенията по чл. 16, б. „д“ Директива 2011/83/ЕС от 25.10.2011г. на ЕП и на Съвета и чл. 57, т. 5. По подробно изложените в жалбата мотиви моли за отмяна на първоинстанционното решение, а вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният срещу въззивника иск бъде изцяло отхвърлен от съда. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – ищецът Р. С. Р., чрез адв. А., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Изложеното в жалбата не се подкрепяло от установената по делото фактология и събрания доказателствен материал. По делото било установено, че ищецът упражнила право на отказ от договора за покупко-продажба по см. чл. 50, ал. 1 ЗЗП, като на 17.06.2023г. подала уведомление за отказ и до двамата търговци – ЕМаг и АТУ ИТ СРЛ Румъния на електронните им адреси [email protected] и [email protected] и на 16.06.2023г. попълнила и подала на сайта на ЕМаг форма за отказ от договора и връщане на стоката, в която заявила, че желае с върнатата продажна цена да бъда погасен ползвания от нея кредит, сключен с „УниКредит Консюмър Файненсинг“ ЕАД. От представената по делото товарителница се установило и връщането на стоката и приемането й от продавача без възражения. Същото намерило отражение и в акаунта на ищеца в онлайн платформата на ЕМаг. Едва след като ищецът поискала и от тримата търговци връщането на сумата и отписване на кредита, несвоевременно търговецът АТУ ИТ СРЛ Румъния, а и ответниците по делото, възприели защитно възражение за недобър външен вид на стоката. Последното твърдение останало недоказано по делото, а и не можело да обуслови пълен отказ на продавача да върне продажната цена, респ. на кредитора да отпише несъществуващото кредитно задължение. Възражението на въззивника за ненадлежен отказ по чл. 50, ал. 1 ЗЗП не било заявено в срока по чл. 131 ГПК и като такова било преклудирано – чл. 133, ал. 1 3

ГПК. Напротив – в писмения си отговор на исковата молба въззивникът декларирал отказа й, извършен със заявление № 3579/21.07.2023г. (стр. 2, абзац 2 и абзац 5) и сам смесил отказа по чл. 50 ЗЗП и отказ по чл. 29 ЗПК. Ответникът ЕМаг в нито един момент не оспорил надлежното извършване на отказа от договора, а връщането на стоката и приемането й без забележки било изрично отразено в акаунта на ищеца, за което по делото била представена справка. При правилно съобразяване на направените от страните възражения СРС разпределил и с определението си по чл. 140 ГПК доказателствената тежест по исковете и по реда на чл. 154 ГПК отделил безспорните обстоятелства. Отделно именно във връзка с направените от „УниКредит Консюмър Файненсинг“ ЕАД оспорвания на СТЕ ищецът представила по делото разпечатки от сайта на ЕМаг, от които било видно, че в сайта търговците, които предлагали стоките си, отъждествявали връщането на стоката с отказа от договор. Извършва собствен анализ на съдържанието на справките и твърди нищожност поради неравноправност на политиката на АТУ ИТ СРЛ Румъния за връщане, с която не била предварително запозната. С отпадането на договора с румънския търговец свързаният договор за стоков кредит бил прекратен – отпаднал по силата на закона и въззивникът бил длъжен да закрие кредитното задължение на ищеца. ЕМаг бил длъжен сам да уведоми кредитора. В отговора на въззивната жалба излага подробни съображения относно възражението на ответника, че стоката била върната в ненадлежен вид и тълкуването на чл. 16, б. „д“ Директива 2011/83/ЕС от 25.10.2011г. на ЕП и на Съвета, като твърди, че в случая визираното от нормата изключение не било налице. Излага и други подробни доводи за неоснователност на възраженията във въззивната жалба, като извършва собствен анализ на доказателствата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В условията на евентуалност поддържа иска си срещу евентуалния ответник „ЕМаг Интернешънъл“ ООД.

Претендира разноски.

Евентуалният ответник „ЕМаг Интернешънъл“ ООД не заявява писмено становище по въззивната жалба. В хода на устните състезания пред въззивния съд, в случай на уважаването на жалбата и отхвърляне на иска срещу предпочитания ответник, излага съображения за неоснователност на предявения срещу „ЕМаг Интернешънъл“ ООД евентуален иск. Отговорността на „ЕМаг Интернешънъл“ ООД за връщане на цената била изключена, тъй като действал само като платформа по отношение на чужди продажби. Поддържа възраженията си от първата инстанция.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е и частна жалба на „УниКредит Консюмър Файненсинг“ ЕАД срещу определение № 36421/01.09.2025г. по гр.д. № 7292/2024г. по описа на СРС, 40-и състав, с което молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Намира, че разноските, на които бил осъден, били прекомерни и явно несъразмерни. Разноските касаели доказателства, касаещи отношенията на Р. с втория 4 ответник „ЕМаг Интернешънъл“ ООД, предвид на което не следвало жалбоподателят да носи отговорност за същите. Неправилни били и мотивите на СРС, че отговорност за същите следвало да понесе изгубилата делото страна, доколкото решението било в полза на „ЕМаг Интернешънъл“ ООД, а предметите на исковете срещу двамата ответници били съвсем различни. В случая разноските по правоотношението с „ЕМаг Интернешънъл“ ООД следвало да останат в тежест на ищеца. Моли размерът на възложените в негова тежест разноски да бъде намален със сумата 125 лева – ССчЕ, 600 лева – за СТЕ, 225 лева – за допълнителна ССчЕ, 127.26 лева – държавна такса, т.е. с общата сума 1 077.26 лева.

В писмения си отговор на частната жалба ищецът Р. С. Р. оспорва същата като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Искът срещу втория ответник ЕМаг Интернешънъл“ ООД бил съединен в условията на евентуалност, а предвид уважаването на главния иск, произнасяне по евентуалния не се дължало от съда.

Последното не водело до „опрощаване“ на част от отговорността на главния ответник за разноски по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Подадената въззивна жалба възобновявала висящността на процеса и по евентуалния иск. Излага подробни съображения за неоснователност на частната жалба.