Решение № 127 от 11.03.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Благоевград, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Гюлфие Яхова

Диана К. Ангелова при участието на секретаря Анастасия Фотева като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело № 20241200501355 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „С.Л.К.“ ООД, чрез адв. А. Д. против Решение № 434/04.06.2024 г., постановено по гр.д.

№ 67/2024 г. по описа на РС – Благоевград и по частна жалба, подадена от К.

И. К. чрез адв. В. К. против Определение № 1440/22.07.2024 г., постановено по гр.д. № 67/2024 г. по описа на РС – Благоевград.

Във въззивната жалба „С.Л.К.“, ООД сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът е признал иска и е представил доказателства за пълно погасяване на задълженията си към ищеца. Поради това на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът е следвало да постанови решение, с което да отхвърли претенциите поради плащане в хода на процеса.

В отговор на въззивната жалба въззиваемата сочи, че тя е недопустима.

Счита осъдителния ефект на сбъркания в решението осъдителен диспозитив губел естеството си, тъй като задълженията са погасени. Счита, че диспозитивът на решението не следва да е осъдителен, а да бъдат отхвърлени претенциите поради плащане в хода на процеса, като в случая следвало да се счете, че е налице очевидна фактическа грешка и да се отстрани 1 по реда на чл. 247 от ГПК, което било допълнителен аргумент за недопустимостта на въззивната жаба, поради липса на правен интерес.

Ако се приеме, че жалбата е допустима е изразено становище за нейната неоснователност, като общо и бланкетно е заявено че материалният закон е приложен правилно спрямо установените съобразно процесуалните правила правнорелеванти факти.

В подадената частна жалба от К. И. К. против постановеното от съда определение по чл. 248 от ГПК се сочи, че съдът превратно интерпретира действията по защита интересите на ищцата като ги свежда до „изготвяне на искане за обезпечение на иска, искова молба и явяване в едно с.з.“, като покъсно в определението вече невярно се твърди и неявяване в с.з.

Според жалбоподателката не са обсъдени детайлно описаните дейности във връзка с всяко от производствата. Отричайки приложимостта на НМРАВ и отчета, който е предоставил съдът не е изложил своето разбиране за остойностяване на адвокатския труд.

Признанието на иска не може да се разглежда като „опростяване“ на делото от правна страна, предвид че към момента на завеждане на исковата молба е имало спор, ответникът е отказвал да плати, като добре подготвения иск е дал причини ответникът да изрази признание на иска Изтъкнато е, че всеки трудово зает човек следва да има достойни условия за съществуването си; като при определяне на адвокатското възнаграждение да се съобрази и зачете адвокатската професия Сочи, че за адвокатската гилдия са унизителни визираните размери по Наредбата за заплащането на правната помощ

Претендира разноски за ДТ 12,75 лв.

В отговор на частната жалба „С.Л.К.“, ООД сочи, че определението е правилно и законосъобразно, а оплакванията в частната жалба – несъстоятелни. Според дружеството съдът не следва да разглежда всички действия по предоставената правна защита, защото за разлика от възнаграждението на вещите лица, адв. възнаграждение не се дължи на часова ставка. Спорът не е с правна и фактическа сложност като фактическия състав се състои само от 2 факта, които са доказани чрез писмени доказателства.

Дори и да не бе платена претендираната сума в хода на процеса, отново не се 2 стига до доказване на множество факти. Присъдените 500 лв. за адв. възнаграждение са в съответствие с т. 1 на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за миннималните размери на адв. възнаграждение, където е визиран размер от 400 лв. Счита за неотносими съжденията в частната жалба във вр. със стойността на един работен час и зачитане на адвокатската професия. В закона са предвидени механизми за ограничаване отговорността за разноски, поемани от страните. Моли да се остави жалбата без уважение.

БлОС счита въззивната жалба, подадена от „С.Л.К.“, ООД за допустима.

Доводите на насрещната страна за недопустимостта й са несъстоятелни, по следните съображения:

С атакуванато решение ответното дружество - „С.Л.К.“, ООД е осъдено да заплати на ищцата К. И. К. сумата от 650 лв., представляваща уговорка за плащане в споразумение между страните от 16.10.2023 г., както и да й заплати сумата в размер на 18,61 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26.10.2023 г. до 11.01.2024 г.

Предвид осъдителния диспозитив на съдебното решение, то за жалбоподателя е безспорно наличието на правен интерес от атакуване на решението, тъй като силата на пресъдено нещо се формира по отношение на всички факти осъществили се до приключване на последното с.з. по съществото на делото като е без значение дали те са включени в предмета на спора респ. начина на анализирането им от съда в мотивите на решението.

От осъждането на ответника за заплащане на претендираните от ищеца суми, очевидно е, че не е съобразено от РС, макар да е отбелязано в мотивите, неоспорвания между страните факт, че същите са платени от дружеството в хода на процеса.

Ако се приеме довода на ищцата и се счете жалбата за недопустима, то решението след влизането му в сила ще е изпълнително основание, предвид че е измежду изброените в чл. 404, т. 1 от ГПК, въз основа на което ще е възможно издаване на изпълнителен лист.

Наличието на такава възможност, от което да последва повторно плащане сочи на съществуващ за страната интерес да атакува решението.

Доводите срещу допустимостта на жалбата аргументирани с възможността за отстраняване на нарушението по реда на чл.247 от ГПК, БлОС счита също за несъстоятелни.

3

За да е налице очевидна фактическа грешка, отстранима по реда на чл.

247 ГПК, следва да е налице несъответствие между действителната воля на съда и нейното обективиране в диспозитива на решението. Такова несъответствие между мотивите на решението с постановения диспозитив няма, тъй като става реч за грешка, която районният съд е допуснал при формиране на своята воля, предвид че се касае до неправилен сторен от съда анализ на факт, осъществил се в хода на процаса, при формиране на волята му, в случая за уважаване на иска. Няма формирана воля в мотивите, че с оглед плащането иска следва да се отхвърли. Затова не може да се ползва реда по чл. 247 ГПК.

С оглед изложеното за наличие на правен интерес от подаване на жалбата, при отчитане, че е подадена от страна по делото, в законоустановения срок, БлОС счита същата за допустима.

По делото е направено признание на иска, което като процесуално действие е заявление от ответника, че се отказва от защита срещу иска, защото той е основателен т.е. има съвпадане на правните твърдения на двете страни.

По принцип съдът не е обвързан от признанието на иска и не е длъжен да постанови решение съобразно него.

Но в настоящото дело по искане на ищеца с оглед признанието от ответника на иска, съдът в о.с.з., проведено на 29.5.2024 г. на основание чл.

237, ал. 1 ГПК е уважил искането му като е допуснал постановяване на решение при признание на иска.

Видно е, че в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че е заплатил претендираните суми в хода на процеса, с което действие признава предявените искове, от което според БлОС съобразно това призание искът е следвало да се отхвърли, защото с оглед именно на това изявление и вложено съдържание от ответника в признанието, включващо и плащането ищецът е направил искане за постановяване на решение съобразно признанието.

Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК, също разписва, че съдът по искане на ищеца се произнася с решение съобразно признанието.

Освен това видно от становището на ищеца по съществото на делото, а и пред въззивната инстанция, той не отрича стореното от ответника в хода на процеса плащане на исковите суми, като заявява, че останал спорен само въпроса за дължимостта на разноските в настоящото производство.

4

В хипотеза като настоящата, при която има признание на иска от ответника, както и плащане в хода на процеса на исковите претенции, които плащания не се оспорват от ищеца, а изрично се признават от него, то за съда съществува задължение да съобрази плащанията и съгласно чл. 237, ал. 1 от ГПК да отхвърли иска т.е. да постанови решение, съобразно признанието.

Затова счита, че решението на РС за незаконосъобразно, поради което го отменя и се постановява отхвърляне на иска. БлОС основава решението си на признанието на иска, включващо и плащането на претендираните суми.

В допълнение дори да се счете, че диспозитива на решение, което се постановява при признание на иска следва винаги да е за уважаване на претенцията на ищеца, то тогава в хипотеза като настоящата – признание на иска и плащане в хода на процеса, следва да се приеме, че няма признание по см. на чл. 237, ал. 1 от ГПК, което да води до уважаване на иска, от което следва, че преценката в определението на РС за наличие на предпоставките на чл. 237, ал. 1 от ГПК е незаконосъобразна. Крайният резултат и в този случай обаче ще е отхвърляне на иска като се зачете признанието на ответника на твърденията от исковата молба и се обсъдят съгл. чл. 235, ал. 3 от ГПК приложените доказателства, неоспорени от ищеца, за стореното плащане в хода на процеса. Ето защо, БлОС счита въззивната жалба на „С.Л.К.“, ООД за основателна.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК К.К. ще следва да се осъди да заплати направените разноски за въззивното производство, за заплащане на държавна такса от 50 лв., тъй като не се установява да са направени други разноски във въззивната инстанция.

Подадената частна жалба от К.К. против Определение № 1440/22.07.2024 г., постановено по гр.д. № 67/2024 г. по описа на РС – Благоевград, по реда на чл. 248 от ГПК - е допустима .

С решението „С.Л.К.“, ООД е осъден да заплати на адвокат В. Б. К., сумата от 500 лв., представляваща разноски за адвокат – на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като е отхъврлено искането над този размер като неоснователно.

РС е счел, което се споделя от БлОС, че е неприложим чл. 78, ал. 2 ГПК, според който ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Приел е, че 5 ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е заплатил задължението си на падежа – седем работни дни от подписване на споразумение от 16.10.2023 г. – а именно на 25.10.2023 г.

Затова на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е присъдил заплатените от ищеца такси, разноски по производството вкл. и възнаграждението за един адвокат, Предвид, че процесуалното представителство на ищеца е осъществявано о т адв. В. Б. К. на основание чл. 38, ал. 1, т.2, /явно е техническа грешка вместо т. 3/ ЗАдв., РС е определил възнаграждение за осъществената правна услуга от 500 лв. Аргументирал се е, че делото не се отличава с фактическата и правна сложност като е съобразил извършените процесуални действия от адвоката – изготвяне на искане за обезпечение на иска, искова молба и явяване в едно съдебно заседание.

Подадената молба от адвоката на ищеца по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 434/ 04.06.2024 г., пост. гр. д. № 67/ 2024 г. по описа на РС – Благоевград, в частта за разноските по делото, за увеличаване на възнаграждението на адвоката до претендираните от 1495.00 лв. с определение № 1440/22.07.2024 г., постановено по гр.д. № 67/2024 г. по описа на РС – Благоевград е оставена без уважение като неоснователна.

БлОС счита определението за частично незаконосъобразно, относно отхвърления размер от 160 лв., без ДДС, а с ДДС 192 лв.

Като се съобрази материалния интерес, както и направеното признание на иска от ответника с отговора на исковата молба, приключването на делото в едно с.з., както и образуваните производства по допускане на обезпечение на бъдещия иск, респ. в тази вр. образуване на изп. производство БлОС счита, че общият размер на адвокатското възнаграждение следва да е 692 лв. Така определения размер според БлОС отговоря на критериите, визирани в чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. същият да е справедлив и обоснован, макар и да е приблизителен равен на размера за който исковете са предявени, тъй като при определянето му БлОС отчита и извършените от адвоката действия за обезпечаването им преди да бъдат предявени. Именно тези действия във вр. с обезпечаване на делото не са съобразени правилно от РС при определяне на размера на дължимото на адвоката възнаграждение. Според БлОС неотносим е изложения в частната жалба начин на определяне размера на адв. възнаграждение, тъй като законосъобразността на дължимата преценка 6 обхваща единствено и само критериите в чл. 36,ал. 2 от ЗАдв., приложим на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАДв.