Решение № 500 от 20.06.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 500 гр. гр. Хасково, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640103164 по описа за 2022 година

Предявени са обективно и субективно пасивно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД, чл. 26 ал.1 предл.2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от ищцата С. Й. Д., ЕГН **********, от **********, против ответниците „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. “Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6 и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2.

В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, Договор за потребителски кредит тип кредитна линия с ********** от **********, по силата на който получила в заем сумата от 2500 лева, при обща сума за връщане по кредита в размер на 4122.36 лв. на 36 погасителни вноски. Съгласно чл.1 ал.2 от договора за потребителски кредит /ДПК/ и с цел неговото обезпечаване, тя следвало да сключи договор за възлагане на поръчителство с „Кредит Гаранция“ ЕООД, което направила на ********** По сключения договор за възлагане на поръчителство ищцата 1 следвало да заплати възнаграждение в размер на 7 613.64 лева. Твърди се, че тя погасила търсените й суми по двата посочени договора, като по Договор за потребителски кредит тип кредитна линия с ********** от ********** същата била заплатила сумите от 2500 лева - главница и 500 лева – лихва, а по договора за възлагане на поръчителство била заплатила сумата в размер на 1000 лева. Поддържа, че Договорът за потребителски кредит, сключен с ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е нищожен на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, а в условията на евентуалност – че клаузата на чл.1, ал.2 от същия е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Наред с това, ищцата счита и сключения с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД Договор за възлагане на поръчителство за нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. На първо място от доводите в тази насока се посочва, че нарушението на императивните изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори в ЗПК водело до тяхната недействителност и в тази връзка сключения Договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, тъй като в същия бил посочен годишен лихвен процент /ГЛП/, но липсвали условия за прилагането му и изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още посъществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да можела да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя, което от своя страна съществено ограничавало правата й. Освен това, към договора бил наличен погасителен план, но същият не отговарял на изискванията на чл.

11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като липсвала задължителната по ЗПК информация.

В договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант и същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност, което не било сторено от кредитодателя, а била посочена само общо дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в нея, което създало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски какви компоненти включват, как са 2 изчислени и на каква база, което представлявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. Освен това, същият не отговарял и на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в него била посочена само абсолютната стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР на разходите по кредита, не ставало ясно какво се включва в него. В същото време, ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче не били известни, което създавало предпоставки кредиторьт да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно и какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното според ищцата, не било ясно по какъв начин бил формиран ГПР, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. Не било ясно и посочената годишна лихва в договора как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. Нарушено било изискването за яснота, въведено с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според ищцата договорът се явявал нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а оттам - и на действителния размер на ГПР. Съобразно разпоредбите на чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1. т.1 oт ДР на ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, било известно на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Освен това, поради невключване на разходите по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с 3 преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Сочи се още, че в случая не била налице нито една от двете хипотези по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, поради което нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение и която изрично посочвала, че когато не били спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, в каквато насока била и практиката на съдилищата /сочат се съдебни актове/. При условията на евентуалност, ищцата поддържа нищожност на клаузата на чл.1 ал.2 от ДПК, въз основа на която бил сключен договорът за поръчителство, на основание чл.26 ал.1 пр.3, от ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Това било така, тъй като с нея ищцата била задължена да сключи договор за поръчителство, за да й бъде отпуснат кредит, като сключването на договор за поръчителстю било въздигнато в условие за отпускането на кредита и същата водела до нееквивалентност на насрещните престации. В тази връзка, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице, когато бил нарушен правен принцип, който можел и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, като принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приемело, че е налице нищожност, било необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или размера на вземането на едната страна да е в размер чувствително надвишаващ насрещната престация, което несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил и настоящият случай. От тази конкретна преценка, следвал извода, че оспорваната клауза от договора за кредит била нищожна, доколкото с нея ищцата се задължавала да сключи договор за поръчителство и то с предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на 4

300% от отпусната сума и че същата противоречала на добрите нрави.

Посочва се още, че клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за кредит била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била уговорена в ущърб на ищцата като потребител. Същата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин и разглеждана сама или в съвкупност с договора за гаранция, същите не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Доколкото неравноправната клауза на чл.1 ал.2 от Договор за кредит не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП, същата се явявала и нищожна съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП. Тя била част от едни стандартни и бланкетни и отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможността да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл била и Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Отделно от това, ищцата поддържа нищожност и на сключения с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр.с чл.19, ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безпорно се приемало становището, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3- то от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Доколкото в случая се касаело за търговска сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водела 5 до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на собствена изгода от кредитора, което от своя страна било нарушение на принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или - както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.

„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. Нееквивалентност между престациите според ищцата била налице в настоящия случай, тъй като сумата, която се претендирала чрез него съставлявала допълнителна сума, в размер на над 300% от отпуснатия кредит, с което се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост, имащи за цел предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Отбелязва се, че сумата от 7613.64 лева се заплащала без получаване на насрещна престация от кредитополучателя, а дори напротив – същият бил принуден да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъдел отпуснат кредит. Освен това, договорът за възлагане на поръчителство бил нищожен и поради това, че със същия се нарушавал нормативно предвидения размер на ГПР и се стигало до заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая възнаграждението по договора за поръчителство следвало да бъде отразено при определяне размера на ГПР, тъй като по своята същност то представлявало разход по кредита, който бил известен, поради което следвало да бъде включено в неговия размер. Договорът за възлагане на поръчителство се явявал недействителен и на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 от ЗЗП, тъй като бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на ответницата като потребител.