Решение № 1909 от 23.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1909 гр. Пловдив, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330109622 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от В. Д. К., ЕГН **********, с адрес ******, против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, с която е предявен иск за признаване за установено, че Договор за кредит № ******, сключен между страните, е нищожен като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за кредит на 22.04.2024 г. за сумата от 1500 лв., при ГЛП от 36,00 % и ГПР от 42,58 %. Твърди се още, че съгласно договора заемът следва да се обезпечи с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, одобрено от дружеството в срок до края на деня следващ деня на сключване на договора за кредит. При неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка в размер на 348,56 лв., дължима разсрочено с месечните вноски по погасителния план. Ищецът поддържа, че той бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия 1 срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредита, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора.

Поддържа, че както разходите на търговеца, така и печалбата му би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности не отговаряли на действителните параметри на процесния договор.

Неустойката в договора при неизпълнение представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя.

По посочените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на съдебни разноски. Представя писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Стик-Кредит” АД, с който се оспорва иска. Счита исковете са неоснователни. Поддържа, че процесния договор за кредит е действителен, като не били налице твърдените от ищцата пороци по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, водещи до недействителност на правоотношението. В частност счита, че с клаузата за неустойка не се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като неустойката не следвало да се взема предвид при изчисляването на ГПР към момента на сключване на договора и самата тя не представлявала разход по кредита, а обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. Твърди се още, че ищцата, в качеството й на кредитополучател, е била уведомена за всички възможни суми, с които би могла да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, тъй като параметрите по договора били уговорени индивидуално, поради което потребителят бил наясно и имал възможност да се откаже, без последици за него. Изразява несъгласие с позицията на ищцата, че клаузата за неустойка накърнявала добрите нрави. Счита, че не е налице неравноправост по смисъла на ЗЗП, като потребителят бил наясно с икономическите последици от сключването на договора, вкл. и при отчитане на обстоятелството, че ищецът е ползвал от ответника множество аналогични кредитни продукти. В тази връзка счита и клаузите за индивидуално уговорени. По същество моли за отхвърляне на исковете.

С определение № 11928/18.09.2025 г. по делото е приет на основание чл.

211, ал. 1 ГПК за съвместно разглеждане в настоящото производството по гр.д. № 9622/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, предявения насрещен осъдителен иск от „Стик-Кредит” АД, ЕИК 202557159, срещу В. Д. К., ЕГН **********, обективиран в насрещна искова молба, приложен към депозирания отговор на исковата молба с вх. № 88527/19.08.2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 710 лв. (с еврова равностойност от 363,02 евро) – незаплатена главница по Договор за кредит № ******, ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск – 19.08.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Твърди се в насрещната искова молба, че между страните е сключен Договор за кредит № ******, по който е усвоена от заемополучателя сумата от 2

1500 лева, която следвало да се върне, съобразно приложимия погасителен план, в срок до 22.04.2025 г. Срокът на кредитът бил изтекъл понастоящем, като кредитополучателят бил правил следните плащания по договора за кредит: на 07.06.2024 г. – 350,00 лева, на 11.06.2024 г. – 40 лева, на 22.06.2024 г. – 350 лв. и на 16.08.2024 г. – 50 лв. или общо платеното било в размер на 790 лв. Общото задължение по договора било в размер 7282,52 лева, от които 1414,56 лева главница, 292,87 лева възнаградителна лихва, 1595,19 лева договорна неустойка и 3979,90 лева други разходи. Поради неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит се предявява настоящия насрещен иск, като се моли ответникът по него да бъде осъден да заплати сумата от 710 лв. част от неизплатено задължение за главница в общ размер от 1414,56 лв. по Договор за кредит № ******, а ако договорът бъде признат за недействителен, то тази сума представлявала остатъкът от незаплатена главница, явяващ се чиста стойност по кредита.

В указания срок е постъпил отговор на насрещния иск от В. Д. К. със становище за неоснователност на насрещния иск. Счита договора за кредит за изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради наличие на пороци, изтъкнати вече в първоначалната искова молба. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените разноски. Предявява при условията на евентуалност възражение за прихващане при основателност на насрещния иск, като се прихване главница в размер на 710,00 лева със сумата от 2234,00 лева, представляваща получена от „Стик-Кредит“ АД сума въз основа на нищожни договорни клаузи, от които за възнаградителна лихва в размер на 538,00 лева, неустойка от 1216,00 лева и такса в размер на 480,00 лева.

Предвид ноторния факт за смяна на националната валута в Република България на дата 01.01.2026 г. от лева в евро и с оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, присъдени с настоящото решение са посочени в евро. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, то насетне в мотивите, както и в диспозитива на настоящото решение, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен процесният Договор за потребителски кредит № ******, с визирано в исковата молба съдържание; че главницата по кредита от 1500 лв./ 766,94 евро е усвоена от 3 кредитополучателя; както и че сумата за неустойка по договора за кредит не е включена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 1500 лв./ 766,94 евро от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 19 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство.

Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне 12 месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Уговорената в чл. 29, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ****** неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради 4 противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

При съобразяване с гореизложеното съдът приема за основателно възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.

От друга страна сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 29, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно обаче от приетото по делото заключение на ССчЕ, което се кредитира от съда като пълно и компетентно изготвено, тя не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално води до оскъпяване на кредита със 112,11 %. Вещото лице изрично е посочило, че неустойката не е отчетена като разход по кредита при формирането на процента на оскъпяване, за което обстоятелство също така не се спори между страните. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл.