Решение № 330 от 08.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 330 гр. Стара Загора, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Емилия Ат. Д.а като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20255530103756 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ – за заплащане на трудово възнаграждение за месеците юни, юли и август 2025г. в размер на 2000,00лв. за всеки от тях и за заплащане на трудово възнаграждение за месец септември 2025г. в размер на 1266,67лв. Предявен е иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за пет дни за 2025г. в размер на 387,99лв. Претендира се заплащане на законната лихва за всяко една от претендираните главници за времето от подаване на исковата молба в съда до окончателното им изплащане, както и за съдебните разноски по делото. Тези искове са предявени в условията на кумулативност.

Исковете са предявени от И. Г. Й. от гр.Стара Загора срещу “ПЪТСТРОЙ-С” ЕООД гр.Стара Загора. С исковата молба се твърди, че ищецът е работил в ответното дружество на длъжност “Технически ръководител, строителство” в периода от 17.03.2025г. до 19.09.2025г.

Основното трудово възнаграждение на ищеца било 2000,00лв., като в трудовия договор било договорено, че се дължи до 90 календарни дни от месеца, следващ този на полагане на труда.

Ищецът счита тази клауза на договора за нищожна, тъй като противоречала на разпоредбата на чл.270, ал.2 КТ. Работодателят забавил изплащането на трудовото възнаграждение за месеците юни, юли, август и част от септември, за първите три посочени месеци дължал на ищеца по 2000,00лв. за трудово възнаграждение, а за отработената част от месец септември, до прекратяването на трудовото възнаграждение, дължал сумата от 1266,67лв. Общият размер на задължението на ответника за трудово възнаграждение възлизало на 7266,67лв.

1

Наред с това работодателят не изплатил на ищеца и дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 5 дни, възлизащо на сумата от 387,99лв. Това породило за ищеца правен интерес да предяви настоящите искове.

Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от общо 7266,67лв., от които 2000,00лв. – трудово възнаграждение за месец юни 2025г., 2000,00лв. – трудово възнаграждение за месец юли 2025г., 2000,00лв. – трудово възнаграждение за месец август 2025г., 1266,67лв. – трудово възнаграждение за месец септември 2025г.; сумата от 387,99лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за пет дни за 2025г., както и законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното им изплащане. Претендира да му бъдат присъдени разноските по делото.

Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявените искове са неоснователни. Не оспорва трудовото правоотношение между страните и неговото прекратяване в срока за изпитване. Оспорва изложените от ищеца съображения, че клаузата от трудовия договор касаеща срока за изплащане на трудовото възнаграждение е нищожна.

Твърди, че тя е постигната съобразно свободата на договаряне и възможността страните по трудовия договор да договарят срокове, различни от предвидените в КТ. Твърди, че посоченият в трудовия договор размер на трудовото възнаграждение не е в нетен размер, като от този размер се правят удръжки за осигурителни вноски и данък. Освен това ищецът не бил добросъвестен в полагането на труд при работодателя, като допускал отсъствие без основателна причина. Работодателят не дължал трудово възнаграждение за времето, в което работникът не се явявал на работа или не изпълнявал трудовите си задължения.

Работодателят начислил трудово възнаграждение съобразно отработеното време, след приспадане на дължимите осигурителни вноски и данък, както следва: за месец март 2025г. за 11 отработени дни – 853,58лв. нетно трудово възнаграждение, за месец април 2025г. за 2 отработени дни – 155,20лв. нетно трудово възнаграждение, за месец май 2025г. за 19 отработени дни – 1551,96лв. нетно трудово възнаграждение, за месец юни 2025г. за 10 отработени дни + 6 дни болничен – 855,82лв. нетно трудово възнаграждение, за месец юли 2025г. за 4 отработени дни – 269,91лв. нетно трудово възнаграждение, за месец август 2025г. за 1 отработен ден – 73,90лв. нетно трудово възнаграждение, за месец септември 2025г. за 5 отработени дни – 372,69лв. нетно трудово възнаграждение. Отделно от това ищецът получавал авансови суми за заплата с разходни касови ордери, както следва: на 17.04.2025г.

– 1500,00лв., на 29.04.2025г. – 240,00лв., на 29.04.2025г. – 500,00лв., на 11.06.2025г. – 1201,56лв., на 11.06.2025г. – 2000,00лв., на 07.07.2025г. – 500,00лв., на 28.07.2025г. – 2000,00лв., на 28.07.2025г. – 470,39лв., на 15.09.2025г. – 500,00лв., като общата сума, която е получил възлиза на 8911,95лв. Тази сума надхвърляла дължимите трудови възнаграждения на работника за целия период на трудовото правоотношение, като ответникът прави възражение за прихващане на евентуално дължими суми към ищеца с предоставените му суми с РКО в общ размер на 8911,95лв. По отношение на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск ответникът счита, че не е настъпил падежът на това задължение с оглед уговорения срок в трудовия договор, поради което счита иска за преждевременно 2 заведен. Ищецът не бил отправял покана до ответника за изплащането на това обезщетение.

В случай, че съдът приеме обезщетението за дължимо, то прави възражение за прихващане с получените от ищеца суми с РКО.

Моли съдът да отхвърли предявените искове, а в случай, че приеме, че ответникът дължи възнаграждения или обезщетение на ищеца, моли съда да прихване тези задължения с изплатените вече авансово суми на ищеца в общ размер на 8911,95лв. Претендира направените по делото разноски.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, прецени поотделно и в тяхната съвкупност, ведно със становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна обстановка:

Видно от приетите като писмени доказателства по делото копия на: Трудов договор №3/17.03.2025г., Заповед №8/19.09.2025г. за прекратяване на трудов договор, между страните е имало валидно трудово правоотношение, като ищецът е работел на длъжността “Технически ръководител, строителство”. В срока за изпитване, трудовото правоотношение е прекратено, считано от 19.09.2025г.

В трудовия договор е предвидено основно месечно трудово възнаграждение за работника в размер на 2000,00лв., което следва да се изплаща до 90 календарни дни от месеца, следващ този на полагане на труда от 25 до 30 число. Съдът споделя доводите на ищеца за нищожност на посочената клауза от трудовия договор. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 КТ „Трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго.“ Тази разпоредба следва да се тълкува, като се има предвид и разпоредбата на чл.245, ал.1 КТ, съгласно която „При добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната.“, т.е. законът предвижда една ритмичност на изплащане на трудово възнаграждение, дори и при затруднения от страна на работодателя, което да гарантира някакъв минимум за работника. Целта е да се осигури редовен приход на средства за издръжка на работника или служителя и неговото семейство.

Авансовото заплащане е задължително за работодателя, освен ако между страните има противна уговорка. Но дори и такава уговорка не може да накърнява максималния едномесечен интервал на изплащането на трудовото възнаграждение. Най-често на практика трудовото възнаграждение се изплаща авансово или на два пъти, но страните по трудовото правоотношение могат да уговорят и изплащането на трудовото възнаграждение в по-кратки срокове. При неизпълнение на това задължение на работодателя, работникът или служителят има право на иск срещу работодателя за изплащане на дължимото уговорено трудово възнаграждение.

При добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя ежемесечно се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата, установена за страната. Законът държи сметка за обстоятелството, че в някои случаи работодателят няма да бъде в състояние да изплати пълния размер на 3 трудовото възнаграждение за съответния период и ако и трудовото възнаграждение да няма алиментен характер, все пак то трябва да се предоставя на работника или служителя в определена периодичност (за база е взета обичайната и типична у нас месечна периодичност), за да осигури неговата и на семейството му издръжка, поради което, като следва принципа на закрила на труда, законът установява задължение за заплащането поне на един минимален размер на трудовото възнаграждение.

Поради тази причина съдът приема, че не е допустимо страните по трудовото правоотношение да договорят по-голям период за изплащане на трудовото възнаграждение от едномесечния и съответно по-дълъг падеж за задължението за плащане на възнаграждението от месечния. Изложените от ответника съображения, изведени от текста в трудовия договор, че „Трудовият договор се сключва в полза на работодателя.“, са несъстоятелни. Страните по трудовото правоотношение са равнопоставени и няма как трудовият договор да се сключва в полза на едната от страните. Обикновено срокът за изпитване се предвижда в полза на едната от страните, но не и целият трудов договор. С оглед недействителността на клаузата от трудовия договор, с която е предвидено трудовото възнаграждение да се изплаща до 90 календарни дни от месеца, съдът приема, че падежът на задължението на работодателя за изплащане на трудовото възнаграждение е от 25-то до 30то число на съответния месец.

По отношение на иска за изплащане на трудовите възнаграждения, подробно описани в исковата молба, съдът намира, че при установеното наличие на трудово правоотношение, добросъвестното полагане на труд се предполага /чл.8, ал.2 от КТ/. Следователно в тежест на работодателя е да установи в условията на пълно и главно доказване недобросъвестност, която да води до отпадане на задължението за заплащане на трудово възнаграждение.

От страна на ответника бяха представени и приети като писмени доказателства Присъствени листове на служителите за месец март, април, май, юни, юли, август и септември, от които се установява, че работодателят е отразил отсъствие на ищеца от работа без уважителни причини, като за месец март 2025г. има 11 отработени дни, за месец април 2025г. има 2 отработени дни, за месец май 2025г. има 19 отработени дни, за месец юни 2025г. има 10 отработени дни + 6 дни болничен, за месец юли 2025г. има 4 отработени дни, за месец август 2025г. има 1 отработен ден, за месец септември 2025г. има 5 отработени дни.

За установяване на фактите по делото бяха събрани гласни доказателства.

От показанията на свидетеля Ж. К. Ж. се установява, че същият е работил при ответника като шофьор в периода от 17.04.2025г. до 11.11.2025г. и познава ищеца. Почти всеки ден свидетелят и ищецът се виждали на работа, освен когато свидетелят пътувал извън града. Ищецът не бил отсъствал от работа, освен веднъж за период от около една седмица, когато бил в болнични, на санаториум. Първоначално ищецът пътувал до работа с личния си автомобил, след това пътувал с едно друго момче, а впоследствие свидетелят имал задължение да го взема със служебен транспорт. В периода, в който свидетелят отсъствал от работа поради заболяване – месец септември, ищецът управлявал служебния автомобил и вземал другите работници. Докато бил на работа ищецът изпълнявал задълженията си, както 4 му били възлагани от ръководството. Работодателят е изплащал заплати с касови ордери, доколкото свидетелят си спомнял – един-два пъти, по 500,00лв. Свидетелят многократно бил получавал пари с касови ордери, които пари били предназначени за материали или гориво за служебен транспорт. Касовите ордери били оформяни, като била вписвана сума, без основание, а впоследствие основанието се дописвало. При напускането си от работа свидетелят поискал да му дадат копия от подписаните от него касови ордери, но му дали само 4-5, а той ежеседмично подписвал такива. На свидетеля не било ясно защо се дават парите с касови ордери, при положение, че той представял разходо-оправдателен документ – фактура за закупените материали или гориво, но това била практиката при работодателя.