Решение № 2238 от 16.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2238 гр. София, 16.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100507060 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20021191 от 14.03.2022 г., по гр.д. № 51820/2019 г. по описа на СРС, 25-ти състав, са отхвърлени исковете с правно основание чл. 236, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, предявени от Л. Г. Т., и В. Г. Т., като наследници на З.В.П., срещу „Т. - 1” ООД, ЕИК ****, за осъждане на ответника да заплати сумата от 5950 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на 1/2 ид. част от съсобствен между страните недвижим имот, след прекратяване на Договор за наем, сключен между страните, дължимо за периода от 01.01.2019г. до 09.09.2019г., сумата от 135лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 31.01.2019г. - датата на връчване на нотариалната покана на ответника до завеждане на исковата молба на 09.09.2019г„ ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба - 09.09.2019г. до датата на окончателното изплащане на сумата.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците по иска. Оспорват дадената правна квалификация от районния съд. Поддържат, че твърденията на първоначалния ищец, изложени в исковата молба, и впоследствие поддържани касаят обстоятелства, че същата като съсобственик на дворното място е била лишена от възможността да ползва своята част от съсобствения имот. Изложени са твърдения, че въззивникът е уведомил въззиваемия за намерението си да отдава под наем своята идеална част, изпратил е нотариална покана до въззиваемия с предложение да му заплаща наем, последният отказал, но въпреки това продължил да ползва целия имот, без да заплаща обезщетение, като по този начин е ограничил въззивника да управлява своята част от имота и да го отдава под наем. При тези твърдени поддържа, че правилната квалификация на иска е по чл. 31, ал. 2 от ЗС, което е 1 частен случай на чл. 59 ЗЗД, като първоначалното искане на ищец е било именно за определяне на обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Поддържа, че от събрания доказателствен материал по категоричен начин се установявало, че въззиваемият ползва целия имот, а от заключенията на техническите експертизи се установявало,че е налице свободна площ от имота, която е възможно да бъде отдавана под наем. Моли решението на районния съд да бъде отменено, а исковата претенция – уважена в цялост.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, с който се оспорват наведените от въззивника доводи и възражения. Поддържа се становище за правилност на решението в обжалваната от ответника част, поради което моли то да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.

При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС, обжалвано изцяло, е недопустимо, поради следните съображения:

Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Дадената от страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т. 9 на ППВС № 1/85 г. когато съдът е разгледал иска на непредявеното основание или се е произнесъл по непредявен иск, решението му е недопустимо. Разрешението е възпроизведено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, който без да повтаря дейността на първата инстанция я продължава, е длъжен да определи предмета на делото само въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум.

Когато в нарушение на диспозитивното начало, районният съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му, като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран.

/В този смисъл решение № 222 от 29.11.2016 г. по гр. д. № 2125/2016 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

В разглеждания случай е видно от съдържанието на исковата молба, че ищецът основава претенцията си, въз основа на фактически твърдения, че е собственик на ½ идеална част от поземлен имот, който е отдала под наем на другия съсобственик на имота – ответник в производството. Посочва, че е прекратила наемните правоотношения със съсобственика на 2 поземления имот, считано от 01.01.2019 г., тъй като ответникът е отказал да заплаща наем в размер на 700 лева. Излага твърдения, че общият имот се използва изцяло, вкл. собствената на ищцата ½ идеална част, от ответника съсобственик. С петитума на исковата си молба ищецът е отправил искане към съда ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за ползата, от която ищцата е била лишена, препятствайки възможността ѝ да ползва своята част от имота за периода 01.01.2019 г. до 09.09.2019 г..

При това положение и при така наведените фактически твърдения въззивният съд счита, че предявеният иск намира своето правно основание в чл. 31, ал. 2 ЗС, а не в чл. 236, ал. 2 ЗЗД – за обезщетение от наемателя, който ползва вещта, след прекратяване на договора за наем, както е приел първоинстанционният съд. Ищецът извежда своите субективни права от твърденията, че е съсобственик на общ с ответника поземлен имот, който имот се използва само от ответника и тя е възпрепятствана да ползва своята ½ идеална част, а не от твърденията, че договорът за наем е прекратен и ответникът продължава да ползва имота без основание. Исковете с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 236, ал. 2 ЗЗД имат различен фактически състав, като в случаите, когато се установи, че спорът за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването се развива между съсобственици, правната квалификация е по чл. 31, ал. 2 ЗС. Следователно районният съд се е произнесъл извън надлежно очертания с исковата молба предмет на спора, по непредявен иск, поради което същият е допуснал нарушение на диспозитивното начало, което води до недопустимост на обжалвания съдебен акт.

По изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК постановеното решение следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на друг състав на СРС за произнасяне по действително предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС /като новото разглеждане следва да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл.

146 ГПК/.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 20021191 от 14.03.2022 г., по гр.д. № 51820/2019 г. по описа на СРС, 25-ти състав.

ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС съобразно указанията в настоящото решение.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните с касационна жалба пред Върховен касационен съд.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3