Решение № 6409 от 14.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6409 гр. София, 13.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100508623 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №6109/06.06.2022г., постановено по гр.д. №4155/2020г. по описа на СРС, 66 състав, е признато за установено по предявените от „ЕОС М.“ ЕООД против С. А. Н. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ, че ответникът дължи на ищеца, както следва: сумата от 2000 лева – дължима главница за периода от 14.05.2013г. – 14.05.2018г. (част от общо дължима главница в размер на 9155,12 лева) по договор за потребителски кредит от 24.07.2008г., сключен с „Юробанк България“ АД, ведно със законна лихва от 14.05.2018г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 06.07.2018г. по гр.д. №40320/2018г. по описа на СРС, 66 състав.

Осъдена е С. А. Н. да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на „ЕОС М.“ ЕООД, сумата от 79,99 лева – разноски в първоинстанционното производство и по гр.д. №40320/2018г. по описа на СРС, 66 състав.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответницата С. А. Н., чрез пълномощника адв. Н. К., като се излагат оплаквания, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение 1 на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че не е налице валиден договор за цесия между ищцовото дружество и „Юробанк България“ АД, по силата на който да са прехвърлени вземанията на банката във връзка с договора за потребителски кредит, сключен с ответницата.

Посочва, че е оспорила представения с исковата молба документ, за който ищецът твърдял, че е договор за цесия. По делото не бил представен договор за цесия и неправилно първоинстанционният съд приел, че такъв се установява от приетите по делото писмени доказателства. Счита, че представените от ищеца доказателства не могат да заместят договора за цесия. Освен това от приетите доказателства не се установявал размерът на цедираното вземане. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. В съдебно заседание поддържа, че не е налице пълен индентитет между заповедното и исковото производство, тъй като в заповедта за изпълнение не бил посочен период, за който се претендира главницата по договора за кредит, като такъв бил уточнен едва в исковото производство.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „ЕОС М.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Р.М., с който жалбата се оспорва изцяло. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява в достатъчна степен валидно прехвърляне на процесното вземане, като били приложени и потвърждение за извършената цесия и на извършеното плащане на цената. В представеното приложение 1 към договора за цесия точно бил посочен размерът на всяко отделно вземане по пера, както и цената, на която се придобива. Поради това моли за потвърждаване на решението.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с 2 изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че между „Юробанк България“ АД и ответницата С. А. Н. е сключен договор за потребителски кредит №FL-431791/24.07.2008г., по силата на който банката предоставила на последната банков кредит в размер на 12000 лева с краен срок на издължаване на кредита, включително дължимите лихви, до 24.07.2018г. Не е спорен между страните и размерът на дължимата по договора за кредит главница.

Неоснователно е поддържаното от въззивницата възражение, че е налице несъответствие между издадената заповед за изпълнение и предявения иск за установяване на вземането, доколкото в заповедното производство не бил посочен периодът, за който се претендира главницата по договора за кредит, а такъв бил уточнен едва в исковото производство. Задължението по договора за кредит е едно, като връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД), поради което твърдяното от страната несъответствие между заповедта за изпълнение и предявения иск за установяване на вземането не е налице.

3

Основното възражение, поддържано от ответницата пред двете съдебни инстанции е, че не е налице договор за цесия, по силата на който вземанията на банката по процесния договор за кредит да са прехвърлени на ищцовото дружество. Това възражение въззивната инстанция намира за неоснователно.

По делото е представен надлежен превод от английски език на сключен между „Юробанк България“ АД и „ЕОС М.“ ЕООД договор за възлагане на вземания, като по делото е представен на български и английски език и заверен от страната препис от двустранно подписано потвърждение на цесията от 18.01.2016г. Представено е също така приложение №1 към потвърждението за извършената цесия, от което се установява, че предмет на цесията са и вземанията на банката към ответницата по процесния договор за кредит, като е посочен и размерът на прехвърляните вземания за главница, лихви и разноски поотделно. Поради това въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че е установено по делото наличието на сключен между ищцовото дружество и „Юробанк България“ АД договор за цесия, по силата на който вземанията на банката по отношение на ответницата по процесния договор за кредит са прехвърлени на ищеца.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора разноски се следват на въззиваемата страна, но предвид липсата на доказателства за направени разноски, такива не следва да бъдат присъждани.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №6109/06.06.2022г., постановено по гр.д.

№4155/2020г. по описа на СРС, 66 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5