Решение № 3328 от 21.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3328 гр. София, 21.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20211100508707 по описа за 2021 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ЗАД„Д.Б.: Ж.И.З.“АД срещу Решение № 205543 от 29.08.2019г., поправено с решение от 19.05.2021г., постановени по гр. д. № 15154/2018г. по описа на Софийски районен съд, 73 с-в в частта, с която е уважен срещу жалбоподателя, предявения от И. Я. иск по чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000,00 лева ведно с лихва за забава от 26.02.2018г до окончателно плащане и лихва за забава в размер на 1541,66 лева за периода 26.09.2016г. до 21.02.2018г вкл., както и в частта за осъждането му за имуществени вреди-претърпени загуби под формата на разходи за лечение в размер на 132,30 лева, 5,26 лева-пропуснати ползи (разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна нетрудоспособност), които вреди са причинени от ПТП, настъпило на 26.09.2016

В жалбата се правят оплаквания за неправилност на решението поради неправилно прилагане на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД и съществени процесуални нарушения-игнориране на възражение за съпричиняване. Твърди се СРС да е надценил някои обстоятелства, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди - продължителност на болничен престой; вид; характер и степен на 1 уврежданията; възстановителния период. Не било отчетено съпричиняване, както и извършено плащане в размер на 300,00 лева.

Оспорва се кредитирането от СРС на свидетелски показания на съпруга и дете на ищеца и игнориране на показания на свидетел очевидец Т. К.. Счита, че обезщетенията не са съобразени със съдебната практика в подобни случаи.

Оспорва становището на СРС относно началния момент на забавата и съответно дължимостта на законна лихва. Счита, че ако се приеме че дължи лихва, то тя е с начална дата 30.08.2017г., когато е платил 300,00 лева. Позовава се на чл. 497 КЗ. Иска се отмяна на решението в осъдителните му части и отхвърляне на исковете, евентуално намаляване на размера на присъдените обезщетения.

От въззиваемия е постъпил отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Счита, че не следва да се ценят показанията на св. Т. К., тъй като това е виновния за ПТП-то водач.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалвана му част. По отношение на неговата правилност съдът е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

По същество след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото писмени, гласни доказателства и съдебни експертизи въззивния съд намира жалбата за частично основателна по следните съображения:

Предявен е иск по чл. 432 КЗ за обезщетение на претърпени в резултат на ПТП от 26.9.2016 г. имуществени и неимуществени вреди - болки и страдания, което ПТП е причинено по вина на водача на т.а. с per. №******* с ремарке с per. №*******, рискът за което е застрахован по действащия към този момент договор за застраховка между ответника и собственика на това превозно средство, ведно със законната лихва от 26.2.2018 г., до изплащане на сумата, както и на осн.чл. 86, ал.1 ЗЗД - 2166,82 лв. – за обезщетение за забава за плащане на обезщетението по чл.432 КЗ за неимуществени вреди за периода 26.9.2016 - 26.2.2018 г.;

От фактическа страна няма спор за настъпването на ПТП и за наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО на автомобилистите“ за водача на товарния автомобил при ответника (последното е признато в отговора на иска).

Няма спор и че е направено извънсъдебно плащане на сумата от 300,00 лева.

Категорично се установява и вината на застрахования при ответника водач от представените протокол за ПТП с пострадали лица, АУАН-подписан от застрахования при ответника водач с изрично посочване, че няма възражения по констатациите в акта; наказателно постановление срещу водача на товарния влекач-влязло в сила на 2

08.12.2016г. и съдебно автотехническата експертиза-неоспорена от страните, които посочват като причина за ПТП несъобразяване на скоростта на движение на товарния влекач с условията на пътя (мокър асфалт) и релефа (в завой при спускане под наклон).

Въпреки липсата на категорични доказателства да е превишена максимално допустимата за този участък скорост (САТЕ е посочила, че липсват отправни данни за определяне на точна скорост на двамата участници, но е посочена вероятна скорост сумарно около 50 км.ч. общо за двата автомобила), то за водача е било налице задължението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, което той не е спазил и се е стигнало до поднасяне на ремаркето и причиняване на ПТП.

Не са доказани възраженията на ответника за съпричиняване от пострадалия под формата на шофиране в крайна лява лента (пътния участък според САТЕ има три ленти две от които в посоката на движение на лекия автомобил). Освен това според САТЕ дори при движение в дясната лента водача на леката кола не би могло да се каже категорично, че е могъл да избегне удара (предвид габарита на товарното ремарке).

По изложени по-горе съображения не е доказано и превишаване скоростта на движение за участъка от страна на пострадалия (който е бил водач на лекия автомобил).

Не е доказано и възражението за непоставен обезопасителен колан. Макар СМЕ да е посочила, че липсват характерни „коланни“ травми, не е изключило такива да не са се появили въпреки поставен колан. Отделно е посочено, че при конкретния механизъм на притискане от пластични деформации на автомобила коланът не може да предпази водача.

Доказване на съпричиняване е в тежест на ответника и то трябва да е пълно и главно.

При това положение не е налице съпричиняване.

Претърпените травматични увреждания описани в исковата молба категорично се установяват от представените медицински документи- епикриза, листове за амбулаторни прегледи, болнични листове, както и от неоспорената СМЕ, според която описаните в документите увреждания са в причинна връзка с ПТП-то. Сме посочва, че травмите са причинили боли и страдания интензивни в началото с нужда от прием на обезболяващи лекарства. Посочен е от СМЕ общ възстановителен период съвпадащ с срока на временната нетрудоспособност. Неоснователни са оплакванията в жалбата в тази насока с цитиране на заключението относно мозъчното сътресение и възстановяване в рамките на 20-25 дни. Жалбоподателят цитира заключението частично и извън цялостния му конктекст относно възстановителния период.

Релевантен за размера на обезщетението е периода за пълно възстановяване, а не за възстановяване на отделни увреждания. Неоснователни са и оплакванията, че не се е налагало да се ходи на контролни прегледи. Това не е въпрос на лична преценка, а на 3 преценка от медицинските органи, които във всеки от листовете за амбулаторен преглед вкл. първоначалната епикриза са посочили необходимостта от последващи контролни прегледи, както и са насочвали ищецът за продължаване на временна нетрудоспособност, което налага извод за липсата на пълно възстановяване до края на периода на временна нетрудоспособност.

Всички разпитани свидетели са заинтересовани от изхода на делото (тези на ищеца са в същото време пострадали от същото ПТП и са водили самостоятелни производства срещу ответника-видно от молбата на ищеца на л. 70 от делото и потвърдено при разпита им, а разпитания по делегация К. е виновния водач).

Заинтересоваността обаче не основание за пълно игнориране на показанията им. При съпоставка с другите доказателства и помежду им показанията на свидетелите не си противоречат съществено по релевантните въпроси свързани с уврежданията на пострадалите. Петрова посочва, че са престояли в болница 4-5 дни (при епикриза за три дни; посочва, че са имали комоцио и се налагало да лежат (комоцио е една от дигнозите на медицинските органи); посочва, че не са имали счупвания (каквито са и медицинските заключения), ищецът е имал болки в левия крак-потвърдено от медицинското удостоверение и епикризата и последващите прегледи на ищеца.

Я. посочва, че ищецът бил с натъртен нос и посинен крак

К. посочва, че ищецът е имал охлузвания. Твърди , че ищецът е можел да се придвижва сам. Посочил е, че пътниците в лекия автомобил са били транспортирани в спешния медицински център във гр. В. Търново, при което е ясно, че не е могъл да възприеме всички констатирани впоследствие от медицинските органи увреждания.

Други данни за здравословното състояние не е изнесъл при разпита си по делегация.

Показанията на свидетелите относно претърпените травми не си противоречат, а именно травмите са определящи за възникване на основание и размерът на отговорността за неимуществени вреди.

При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът взима предвид вида на травмите, продължителността на възстановителния период от 48 дни в случая, възрастта на ищеца, силния психологически шок (поради който са провеждани и консултации с психолог към медицинско заведение за доболнична помощ), който безспорно се изживява при вида на приближаващото ремарке заело пътното платно, удара в него и то при положение, че в автомобила са пътували и съпругата и детето на ищеца и техния живот също, както и този на ищеца е бил силно застрашен, и като се има предвид и икономическите условия в страната към 2016г. и установените лимити на застрахователни обезщетения, а също и съдебната практика за подобни случаи (Решение № 237 от 23.03.2021 г. на САС по в. гр. д. № 3576/2020 г.; Решение № 2136 от 1.08.2018 г. на САС по в. гр. д. № 740/2018; Решение № 192 от 10.11.2020 г. на ВтАС по в. т. д. № 270/2020 г.-недопуснато до касационен контрол с Определение № 511 от 4

8.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 852/2021 г., II т. о., ТК,) СГС намира за правилни изводите на СРС относно размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.

Основателно обаче е оплакването в жалбата, че не е отчетено обстоятелството, че Застрахователя е заплатил преди процеса сумата от 300,00 лева (плащане на която е видно от платежното на л. 45 от делото на СРС), което и и не се оспорва от ищеца пред СРС, като изрично се признава в отговора на въззивната жалба. Това не е отчетено от СРС. Сумата следва да се приспадне и искът за неимуществени вреди е основателен за 9700,00 лева, поради което и решението в тази му част (за разликата над 9700,00 до уважените 10000,00 лева) следва да се отмени и искът да се отхвърли за още 300,00 лева поради плащане.

По исковете за имуществени вреди: не са обосновани в жалбата конкретни оплаквания срещу изводите на СРС за основателност на иска за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи- разлика между трудово възнаграждение, което ищецът би получил и полученото по общественото осигуряване обезщетение за временна нетрудоспособност и решението следва да се потвърди в тази му част.

Частично основателна е жалбата по отношение на иска за обезщетение за забава.

Кодекса на застраховането в сила от 01.01.2016 г. изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл. 497 КЗ - от отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността на делинквента – "когато застрахованият отговаря за тяхното / на лихвите / плащане " – чл. 494, т. 10 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. с ал. 3 вр. с чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ. От кумулативното приложение на посочените разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие / в срока по чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ / или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. Отграничаването по период и размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия иск е излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес спрямо делинквента.