Решение № 1366 от 23.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1366 гр. Пловдив, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330107665 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 против А. М. А., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.

9, чл. 10, чл.11, чл.33, чл. 10а, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 6 и сл. ЗПФУР, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл.

86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между ответника и трето лице „Сити кеш“ ООД – кредитор бил сключен договор за паричен заем № ....от 19.12.2019 г., при общи условия и спазване на ЗПК, на обща стойност 1000 лева, платими в срок до 21.06.2021 г., ведно с договорна лихва, такси и неустойка при липса на обезпечение.

На 13.01.2022 г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.

Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Били извършени плащания от 650 лева, като се претендира за присъждане на:

1000 лева – главница; 255,02 лева – такси по Тарифа; 1705,12 лева – неустойка по чл.

6.2; 370,27 лева – обезщетение за забава за периода 20.06.2021 г. -11.03.2025 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението – 11.03.2025 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете, в т.ч. – възникването на твърдяното правоотношение по реда на ЗПФУР и неговата валидност, при липса на изявена воля за встъпване в правоотношението и негов подпис; прехвърляне на вземанията, за което не бил давал съгласие. Поддържа нарушения на изискванията на ЗПК и ЗЗП, при което договорът бил и недействителен, в т.ч. клаузите за неустойка и такси - нищожни. Сумите не били дължими. Признава плащането на 650 лева, но следвало да се приспадне само от главницата. Възразява за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За основателност на исковете, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване възникване на вземанията и техния размер, в т.ч. – наличието на валидно правоотношение по твърдения договор за паричен заем от, за което е получено съгласие чрез ел. изявление от ответника при спазване на законовите изисквания и зачитане правата и интересите на потребителя, по който е предоставена съответната парична сума, която е усвоена и е настъпил падежът за погасяването й; наличието на валидни уговорки за връщане на заема, ведно с такси и неустойка и настъпили предпоставки за начисляването им; т.е. както по основание, така и по размер дължимостта на процесните суми за исковите периоди, както и правомерността на начисляването им; включително и предпоставки за начисляване на обезщетение за забава, като установи наличието на съответен главен дълг и настъпване на падежа за погасяването му. Прехвърляне на вземанията в своя полза, както и, че ответникът е уведомен за цесията от цедента. Наличието на обстоятелства, довели до спиране/прекъсване на давността.

При така разпределената док. тежест, съдът намира претенциите за неоснователни, поради недоказаност.

Вземанията п о договора се твърди да са цедирани с договор за цесия от 13.01.2022 г. Подобно прехвърляне не се установява да е налице – по делото няма представени документи, от анализа на които да се стигне до категоричен и несъмнен извод, че именно процесните вземания по този договор са придобити от ищеца представен е бял лист със заличени данни, без подписи, яснота относно принадлежност и относимост към сочената цесия.

Въпреки изричните указания с доклада по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК в този смисъл, по делото не са ангажирани надлежни доказателства за прехвърляне именно на вземания по процесния договор за кредит. Договорът е рамков, без никаква конкретика, няма съответно приложение, нито допълнение – валидно подписани от страните по съответното правоотношение, съдържащо съответни индивидуализиращи белези на прехвърленото право.

2

Само изложеното е достатъчно за отхвърляне на исковете, т.к. ищецът не доказва да е материален носител на вземанията и съответно – надлежен нов кредитор, който да има право да получи претендирани и неплатени вземания именно по процесния договор.

Налице са обаче и други основания за отхвърляне на исковете.

По делото не се установява сключване на твърдения договор за кредит.

Не се установява изявление на длъжника за встъпване в договорно правоотношение с конкретните параметри. Няма док. за подадено заявление до първоначален кредитор, нито за потвърждаване на искане за сключване на договора.

Негови подписи /КЕП, код, смс, др. кореспонденция, вкл. електронна/, както и каквито и да е данни за волеизявление от негова страна, в представените документи – няма.

Ето защо и самото възникване на твърдяното облигационно правоотношение не се установява. Указания в тази връзка отново и изрично са дадени, но не са изпълнени, а този факт е оспорен в ОИМ /при споделяне на този извод, макар и по заповедни производства - Определение № 574/29.02.2024 г. по в.ч.гр.д. № 480/24 г. ПОС, VI гр.с.;

Определение № 2393/12.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1982/24 г. ПОС, X гр.с.; Определение № 2488/19.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2266/24 г. ПОС, VIII гр.с./.

Предаване/получаване на сумата също не се установява. Представеното платежно нареждане е бланково и няма подпис на получател, нито други удостоверително изявление, от което да се направи извод, че именно ответникът е получил съответната сума.

Отделно от горното, дори да се застъпи друго становище – твърденият договор е недействителен.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани 3 всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48,07 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,05 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената неустойка /самостоятелно надхвърляща двойно заема/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

4

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г./.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което - дори договорът да се приеме за сключен, сумата за предадена, вземанията цедирани именно на ищеца и то чрез процесната цесия, в крайна сметка – съгл. чл. 23 ЗПК – ответникът би дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи. По делото обаче няма ангажирани доказателства както за самото предоставяне на твърдяната сума, така и за евентуално извършени плащания – каквито е възможно да са налице, с оглед размера на претенциите, респ. – за размера на претендираните суми – отново и въпреки изричните указания в тази връзка за всички тези елементи от ФС на исковете с доклада по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК.

За пълнота – таксите са принципно недължими – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, неустойката е нищожна – противоречи на добрите нрави, а обезщетение не се дължи, съгл. чл. 23 ЗПК.

За всички гореописани факти и обстоятелства, неразривна част от ФС на претенциите, на ищеца са били дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада, но въпреки това – същите не са изпълнени.